Училището не убива детското любопитство, а образователните подходи често бъркат формалната ангажираност с реалното учене. Хората са по природа любопитни, като функцията на това качество е да ни помага да разберем средата си и да я направим по-предсказуема. Това каза Даниел Уилингам, професор по психология в Университета Вирджиния, в предаването „Диалог за бъдещето“ на Bloomberg TV Bulgaria с водещ Явор Джонев.
Малките деца изглеждат изключително любопитни, докато по-големите ученици често губят този ентусиазъм. Според събеседника това не означава, че образователната система е унищожила желанието им за знания. Малките деца задават непрекъснато въпроси, защото не знаят почти нищо и ежедневната среда е объркваща за тях.
С възрастта светът става по-познат и логичен, обясни проф. Уилингам. Когато децата тръгнат на училище, обществото и родителите очакват от тях да бъдат любопитни към конкретни предмети като математика или история, а не просто към това, което им е моментно интересно.
Да се предизвика едновременен интерес у цял клас е сложно, тъй като любопитството зависи от предишния опит. То се появява в „средната зона“ – когато ученикът вижда обещание да научи нещо ново, което ще надгради вече съществуващите му знания и ще създаде много по-дълбоко разбиране.
Той обясни, че когато учениците губят интерес, често инстинктът на преподавателите е да направят ученето по-забавно чрез игри и технологии. Съществува обаче реална опасност ангажираността да се превърне в самоцел. Учителите и родителите понякога бъркат тишината и заетостта в класната стая с реално усвояване на знания.
Забавлението в училище не трябва да се приравнява с това в увеселителен парк или във видеоигра, отбеляза събеседникът. То трябва да произтича от удовлетворението от здравото учене и чувството за постижение след положени усилия.
Проф. Уилингам отбеляза, че основен принцип в когнитивната психология е, че паметта е отпечатък от мисленето. Желанието да запомниш нещо няма почти никакъв ефект върху това дали реално ще го запомниш. Информацията остава в съзнанието само ако човек мисли внимателно за нея и я свързва с вече известни факти.
Като когнитивен психолог понякога ме питат: „Кое е най-важното нещо, което когнитивната психология може да каже на учителите?“ И това обикновено е отговорът ми: при всеки урок мислете за това за какво реално ще мислят учениците по време на часа. Не за какво се надявате да мислят, а за какво наистина ще мислят.
Често в класната стая учениците се фокусират върху това дали ще получат очаквания резултат на дадено лабораторно упражнение или дали конкретен материал ще присъства на теста, вместо да вникват в абстрактните принципи. Затова е необходимо да им се поставят конкретни задачи, като например създаването на концептуална карта , които физически не могат да бъдат изпълнени без дълбоко осмисляне на идеите и връзките между тях.
В съвременните образователни дебати често се противопоставят преподаването на факти и развитието на критично мислене. Това обаче е напълно погрешно схващане. Според събеседника популярната идея, че знанията могат да бъдат изнесени в търсачки като Google, а училището трябва да развива само универсални умения, не отговаря на начина, по който реално функционира човешкият мозък.
Уменията не работят като бутон на калкулатор, който може безпроблемно да се приложи към всяко едно число, коментира гостът. За да се мисли критично в дадена сфера, е необходима солидна база от знания. Те определят какво човек изобщо забелязва като релевантно в конкретна ситуация и са ключови за правенето на правилни и логични изводи.
Освен това предварителната подготовка намалява натоварването на работната памет . Когато човек разполага с богати познания, отделните елементи се разпознават като общ модел и се „пакетират“ в едно цяло. Това позволява на мозъка да оперира много по-ефективно с по-сложни концепции, обясни проф. Уилингам. В крайна сметка, за да се постигне мислене от по-висок ред, е абсолютно задължително наличието на дълбоки знания в съответната област.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай