В България има установен протокол за реакция при трагедии, свързани с употребата на наркотици от млади хора: говорене за семейната среда и гражданите, призиви родителите и обществото да бъдат по-бдителни, отчитане на арести на дребни дилъри. Този цикъл се повтаря от години и от години липсва нещо, което би могло да го прекъсне: последователна държавна политика за превенция, рехабилитация и реално противодействие на организирания наркотрафик.
Наистина съществуват тежки зависимости към различни вещества, които зависимости обикновено се дължат на болка, породена от насилие, изоставяне, неглижиране, липса на граници, чувство за не-принадлежност и други фактори, които нерядко възникват в семейна или близка до нея среда. Но често срещан е и т.нар recreational drug use или пробването на наркотици за развлечение, без непременно да става дума за системност.
Както посочи Юлия Георгиева от „Розовата къща“[1], през последните години част от смъртните случаи при деца след употреба на наркотици не се дължат на предозиране, а на тежки психотични епизоди вследствие консумирането на синтетични дизайнерски вещества. Именно психозата (халюцинации, дезориентация и загуба на контакт с реалността) често води до фатално неадекватно поведение. Това може да е резултат и от първия и единствен досег до подобно вещество. Но как последното стига до младите е въпрос на разпространение, затова вклиняването на семейството в подобен контекст изглежда непонятно, а може да бъде и манипулиращо.
Да, съгласно чл. 47, ал. 1 от Конституцията „отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им“ е право и задължение на родителите. Но когато говорим за разпространение на наркотични вещества, монополът върху наказателното преследване, оперативната дейност и контрола принадлежи изключително на държавата. Позитивното ѝ задължение да защитава децата е уредено на конституционно ниво. „[С]емейството, майчинството и децата“ също са „под закрила на държавата и обществото“ (чл. 14 КРБ), а според чл. 4, ал. 2 от Конституцията държавата гарантира живота, достойнството и правата на личността.
В този ред на мисли, институционалното прехвърляне на отговорност от правителството към гражданите е очарователно, виждали сме го и преди (сигурно си спомняте „регулацията е в семейството“ на Борисов), но е опасно и цинично. То прикрива липсата на последователна и ефективна или въобще някаква държавна политика в посока ограничаване на рисковете, рехабилитацията и превенцията. А превенцията е ключова. Защото по отношение на наркотиците, държавата като цяло закъснява – тя реагира едва след появата на престъплението, тежката зависимост или смъртта. Липсата на превенция означава и неспособност да се анализират зародишът, същността и дълбочината на проблема. Без осъзнаване и адресиране на криминогенните фактори (като репресия срещу употребяващи, популистки изменения в наказателноправната рамка, бедност, социална изолация, мафиотизиране на държавни структури и др.), няма как да стане. Това работа на семейството ли е?
Не. Свързано е с това как функционират аналитичните и оперативни структури на държавата и с това дали изобщо тя има капацитет да защити децата от агресивен и адаптивен пазар. Наркопазарът днес не е като този от 90-те години. Сега има Telegram канали, социални мрежи, микро-дилъри, вейпове с вещества, дизайнерски дроги. Това е цяла силно адаптивна индустрия, която таргетира млади хора професионално. Срещу това не се излиза с хокане и фрази от родителска среща през 2000 г.
И тук идва друг голям проблем на наказателната политика в България: държавата често предпочита статистически лесното – „малките риби“. Много по-лесно е да хванеш ученик с грам марихуана; да направиш акция срещу дребен дилър; да отчетеш бройки разследвания; да покажеш „активност“ пред медиите. Това произвежда новини и статистика. Има обаче един фундаментален принцип: ако режеш само клоните, а не корена, пазарът се възстановява моментално. Арестуваш дребен дилър, на следващия ден има друг. Защото търсенето, мрежата и печалбата остават. Защото истинският наркотрафик е организиран, финансово обезпечен и корупционно защитен (т.е. държавата участва под една или друга форма). Там вече говорим за: трансгранични канали; пране на пари; крипторазплащания; организирани престъпни мрежи. И пак: това работа на семейството ли е?
И може би най-важното – европейският и международен опит недвусмислено показва, че най-ефективният инструмент не е по-строгото наказание, а декриминализацията на употребата за лично ползване, съчетана с инвестиция в здравни и социални услуги. Португалия е често даван пример в това отношение – след декриминализацията броят на хората, доброволно търсещи лечение, нараства значително, докато смъртните случаи от предозиране, ХИВ инфекциите, свръхупотребата и присъдите за наркосвързани престъпления рязко спадат. Ресурсите са насочени към превенция, лечение и социална подкрепа. В Чехия премахването на наказателните санкции за лично притежание и употреба позволи на полицията да съсредоточи усилията си върху едрия трафик и насилствените престъпления. Подобни политики съществуват и в други държави (частично в Нидерландия, Скандинавието и др.), чиито опит разкрива, че третирането на употребата като преди всичко здравен и социален, а не само наказателноправен проблем, може да доведе до по-ниски обществени щети и по-ефективен институционален отговор и води до спестяване на публични ресурси.
[1] „Розовата къща“ е единственият нископрагов център в България, който предлага безплатна подкрепа и грижа за хора, зависими от наркотици и алкохол и който осигурява съпричастност към най-уязвимите и отритнати.
