Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е доктор по социология, социален психолог и процесен консултант. В Климатека я води разбирането, че светът е изграден от взаимосвързани “отворени” системи, към добруването на които трябва да се стремим, за да гарантираме благоденствието на малката система “човек-в-общност- общество-природа-и-вселена”. Милена е организатор на неправителствената организация “Орионгрид”, която през изминалата година проведе пионерното социално изследване върху климатичната комуникация у нас “ Разкриване ”.
Във всяко едно отношение между хората и на хората с околния свят, тези които държат властта, ресурсите и контрола носят отговорността. Със засилването и повишаването интензивността на кризите обаче, това става все по-невъзможно. Политическите и икономическите лидери масово се оттеглят в свой “балон”, в който експлоатацията на ресурси измества ценностите и нарушава обществения договор. Това е особено видно при климатичните промени – и предвид корените им, и предвид мерките срещу тях и тези за адаптация. При тези условия единственото решение е хората да вземат нещата в свои ръце.
Време ли е за революция?
Една от основните функции на човешките общества е да предоставят на своите членове традиции, институции и ценностни системи, които да ги предпазват от претоварване от стресови преживявания, както подчертават Бесел А. ван дерКолк и сътрудници (1996:25). Богатата работа в тавистокската традиция в социоанализата на групи и организации сочи, че задачата на социалните и грижовни структури и системи е да защитават от тревожността. Това е особено важно, за да се поддържа здраво общество в късната модерност от последните около 30 г., която се характеризира с повишена загриженост за сигурността (вж. концепцията за “рискови общества”, например тук). Още преди повече от 10 г. обаче сборник статии (BrunningandPerini, 2010) предупреждава, че живеем във времена на изчезващи контейнери, т.е. на фигури, които са в състояние да удържат тревожностите на хората.
Нашите социални и грижовни структури и разработващите политики зад тях не успяват да се справят със съвременните проблеми, към които в последните години се добавя и повишената осъзнатост за опасността от климатичните промени. Съответно хората “отдолу”, в основите на обществото са оставени насаме със справянето с ужаса си от това, което предстои за планетата, хората и видовете. Този ужас обикновено остава потиснат в забързаното ни ежедневие, но не са малко хората, които вече осъзнават, че постоянно го носят в себе си. Това са особено младите хора, които ще трябва да живеят в един изцяло различен свят, без да имат яснота как ще изглежда той отвъд апокалиптичните прогнози. И техните родители. Тази статия е за тях. Защото ние сме следващите във веригата, които носят отговорност. И разбира се обичаме децата си, животните, природата и вероятно и планетата – която в крайна сметка е истинската ни родина.
Отговорността на политическите лидери
Тези, които държат властта, ресурсите и контрола носят отговорността и успешно дезертират от нея, живеейки в свят на ексепционализъм– нарцистичната презумпция, че са привилегировано изключение и правилата и предупрежденията, не се отнасят до тях. Фантазията е не просто, че всякакви опасности ще те подминат, но и че целият свят ти е длъжен. Терминът ексепционализъм е въведен по отношение на климатичните промени от британската психоаналитичкаSallyWeintrobe в последните години, за да обясни как и защо много хора, особено привилегированите социално, икономически и политически, предпочитат да се оттеглят в “психично убежище”. Идеята за психично убежище е разработена още в края на 20 век от друг британски психоаналитик, John Steiner, който не само отчита склонността на нарцистичните личности да се оттеглят в измислен свят на комфорт и уют, но и описва как това се проявява в обществото под формата на “затваряне на очите” пред най-тежките за човечеството проблеми. Това намираме още в разбирането на Хегел – идеята, че културните лидери често живеят в идеален, измислен свят и бягат от отговорност.
Разбира се, Парижкото споразумение на световните лидери за свеждане повишаването на температурите до 1,5 °C в идващите 50 г. и Зелената сделка – новият европейски пакт за преминаване към “зелена енергетика”, са сериозна крачка към поемане на политическа отговорност за предотвратяване на катаклизми в резултат на климатичните промени и замърсяването. Както показва опитът обаче, дори и добрите политики се провалят при прилагането си. И изсикватресурси, за да се компенсират обикновените хора за това, че тежестта и от климатичните промени, и от мерките за справяне и адаптация, неизбежно се носят от тях. А както подчертава Урсула фон дерЛайен, „трансформацията, която предстои, ще бъде успешна само ако е справедлива и само ако е от полза за всички.“
Гарантират ли обаче разработващите политики успех на мерките и справедливост на прехода?
Със завършването на етапа, в който фокусът на политиките беше върху отговорността на обикновените хора – да пестят енергия, да рециклират и компостират, да се придвижват икономично и екологично, стои въпросът доколко успешен беше този процес и доколко устойчиво се установиха тези практики. През 2022 г. Орионгридпроведе изследване, което показа, че комуникацията в тази посока – не само в България, е основана на погрешна рамка. В нея обикновените хора не са поканени като равностоен партньор в преговорите и дискусиите, посланията не отговарят на преживяванията и нуждите им, не адресират страховете и затрудненията им на чисто всекидневно и битово ниво. Напротив, вменява им се вина и отговорност, които ги объркват и дори отблъскват от темата. Липсва оценка как протекоха тези мерки и съответно няма уроци от този етап.
На този фон не е ясно как България ще се справи и с прехода в енергетиката, особено предвид, че не се предвиждат и дори трудно бихме могли да очакваме мониторинг и научно-изследователска оценка на мерките, политиките и практиките. Следващата стъпка е трансформация в сферата на транспорта – крайните срокове за държавата да предприеме мерки в тази посока са след около 20 месеца, а по темата дори не се говори. Съвсем пък не се говори за проблемите с водата, пред които България е изправена и съвсем скоро е вероятно да настъпи друга тежка криза.
Невъзможната революция
Германският социален теоретик от южно-корейски произход Бинг-Чюл Хан (2021) вижда проблемите на нашето съвремие във влечението към смъртта, което е заложено на несъзнавано в капитализма като социална, политическа, икономическа, психологическа и културна система. Според него растежът, като основен механизъм на капитализма и особено късната му форма на неолиберализъм, е всъщност механизмът на растеж на едно раково образувание в обществото, което бавно, но сигурно води човечеството към гибел. Повличайки със себе си живота на планетата.
Хан цитира Фройд (Freud, 1962:66), който описва механизмите на нагона към смъртта така:
По този начин самият инстинкт [т.е. нагонът за смърт] може да бъде впрегнат в служба на Ерос, тъй като организмът унищожава някакво друго нещо, независимо дали е одушевено или неодушевено, вместо да унищожава собственото си аз. И обратното, всяко ограничаване на тази агресивност, насочена навън, със сигурност би засилило самоунищожението, което така или иначе продължава.
За разлика от тези тенденции, при животните пораждащата се агресия не се балансира от нагона към живота, доколкото системата потиска този инстинкт и замества принципа на удоволствието с това, което ЗигмунтБауман (2000) нарича безкрайни “серии от прищевки”. Така съзидателната енергия, творчеството и способността да се сътвори са задушени от ежедневни механизми на потисничество и експлоатация, на свиване на социалното време и пространство, така че удовлетворението се оказва възможно само под формата на задоволяване на мимолетни желания и в резултат – безсмислена и безнадеждна консумация.
Бинг-Чюл Хан надгражда по свой начин над това наблюдение, като подчертава, че разрушителната сила на системата вече не е угнетяваща, а обаятелна. Тя вече не е толкова явна, колкото при дисциплиниращите режими, които дори биха прибягнали до открито насилие. “Днес вече няма конкретен противник, никой, който отнема свободата на хората, никакъв угнетител, който да се противопостави”, подчертава този автор. Нещо повече – той описва как неолиберализмът създава от угнетения работник свободния предприемач, предприемачът чрез самия себе си; този, който се самоексплоатира, за да се превърне в бизнес на всяка цена. Така днес всеки е работник, който експлоатира сам себе си в своя собствена дейност. Всеки е едновременно господар и роб. Класовата борба се е превърнала във вътрешна борба срещу себе си. Тези, които не успяват, сами се обвиняват и се чувстват засрамени. Хората виждат себе си, а не обществото, като проблем. В резултат, експлоатирайки по този начин свободата, системата днес не я ограничава и с това не предизвиква съпротиви. Не съществува и кооперативно, обединено в мрежа множество хора, което би могло да служи като глобално протестно движение и революционно тяло. Революцията днес е невъзможна.
Има ли изход?
Не е ясно дали има път навън от този омагьосан кръг. Факт е обаче, че както всеки обществено-политически феномен, зеленият преход е и риск, заплаха, но и възможност. Концепцията за енергийни кооперативи дава шанс за самоорганизиране на хората около алтернативи енергийни източници, което носи потенциал за повсеместно сдружаване и по други теми. Големият проблем на обикновените хора, на родителите на младите хора, които ще живеят екстремни климатични промени и социални и икономически трансформации, най-вероятно принудителни, е, че – да перфиразирам видната наша активистка Галина Лачева “в наши дни демосът не е организиран и координиран политически, социално осъзнат субект, а просто “насипен”.
Годините на прехода от социалистически строй към капиталистически очакваха от разработващите политики да отгледат този политически субект, който да е способен на народовластие – буквалният превод на “демокрация”. Без мотивация и стимул да се погрижи върхушката, разбира се, това не се случи. Новите технологии и тяхната (засега) достъпност обаче позволяват на хората да вземат нещата в свои ръце – да се самообразоват, да се самоорганизират, да самостратегират. Колкото и да е трудно това, залозите са високи и нямаме избор. Орионгрид е създадена именно, за да подпомага тези процеси като предоставя възможности за образование и развитие на деятел(к)и, както и като отваря пространства за трансформативни диалози и разговори. Това е труден процес в свръх-натовареното ежедневие, но същевременно не остава друг път при отсъстващи умствено и етически лидери. И дори още по-опасно – при огромната вероятност сегашните лидери, които отсъстват видимо от колективната способност да се мисли, заплахата те да бъдат заменени от авторитарни и тоталитарни, предимно консервативни и крайно-десни политически актьори.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай