- Министерството на здравеопазването ще направи нов опит да създаде електронен регистър на хората с различни психични проблеми. Какви според вас са ползите, смисълът, но и рисковете от един такъв регистър?
- Една обща информационна система в психиатричното обслужване може да бъде полезна, ако обслужва медицински, здравеопазни, статистически и научни цели. Но не и милиционерски. А целият контекст на публично говорене около създаването на регистър издава нагласи за контрол, поредните ограничения... или "озаптяване" в лексиката на един министър.
В идеята за регистъра е заложен контрол, не грижа. Опитът за ограничаването му само до тези със сериозно и опасно боледуване не променя съществено нещата, тъй като засега този опит е размит и без ясни критерии за подобно боледуване, но по-съществен е отговорът на въпроса каква е целта на упражнението.
Защо се прави това? За да се изпрати до всеки болен социален работник, който да го покани да посещава дневен център и да си поставя редовно депо инжекциите? Или да бъдат "профилактирани", като се прибират при посещението на виден държавен глава, за да не развалят обстановката около Орлов мост?
Във вида, в който е замислен, регистърът е средство за злоупотреба с психично болните и приканва психиатрите да дезертират от базисен етичен принцип от времето на Хипократ – медицинската тайна, и да се превърнат в доносници за своите пациенти.
- Опасно ли е кръгът на хората, които ще имат достъп до регистъра, да се определя допълнително в наредба? Според плана и проекта на правителството за намаляване на административната тежест достъп до регистъра ще имат и администрации, за да получават по служебен ред удостоверения дали даден човек се води на отчет.
- Опасно е, защото защитата на данните в електронната ера е несигурна. Това не е амбулаторен картон в едно копие под ключ. Сега, когато се манипулират профили в социалните мрежи и се сриват много по-сложни системи, пробивът в една база данни, особено с разширен достъп до нея, е крайно вероятен. С това се прави и щедър подарък на имотната мафия, чиито жертви често са именно психично болни.
Самите "бележки за учет" пък са ретроградна глупост и инерция, основана на ирационални разбирания за психичната болест. Поголовното им "получаване" по служебен ред е дискриминация и репресия. Учет е русизъм, близък по смисъл до инвентаризация.
Такава е нагласата към психично болните на администрацията и на онези, които искат да превърнат психиатрията в поделение към МВР – като към инвентар. Пронумерован, прошнурован и затворен на сигурно място.
За какво му е на здравното министерство да има тези данни? И липсата на данни ли пречи за успешното преодоляване на проблемите на здравната грижа към хората с психични проблеми?
- Разбира се, че има данни – и в НСИ, и в Националния център по обществено здраве и анализи. Всяко лечебно заведение има собствен архив, хоспитализираните се отчитат в регионалните здравни инспекции, а лекуваните амбулаторно в практики с договор с Националната здравноосигурителна каса фигурират в касата с трите си имена, ЕГН, диагноза и терапия. Който иска, може да свърже тези източници на данни в единна система – това е постижимо за 16-годишен хакер, но... най-вероятно ще има поръчка за милиони за софтуер, който после няма да работи.
Данните са полезни за медицински цели. Когато се изискват за контрол и ограничения, те обслужват репресивни и антитерапевтични мерки. Темата за регистъра всъщност подменя същинската проблематика в психичноздравното обслужване.
- А кои според вас са проблемите, от каква реформа се нуждае сферата на здравната и социалната подкрепа за хората с психични проблеми?
- От реформа, която е ориентирана към възстановяване и автономност, и е подплатена с достатъчен финансов ресурс за това. Психиатрията е в задния двор на медицината, а психично болните – в задния двор на обществото (а често и в сметището му). Психиатричният бюджет е 2% от държавния здравен бюджет, а според международни експерти, познаващи ситуацията у нас, той трябва да е 10%.
Финансират се само хоспитализации и така се насърчава настаняването в стационари, обратно на лозунгите за обслужване в общността. Извънболнично се реимбурсират единствено лекарства и изписването им и нищо от необходимото за пълноценна рехабилитация.
А то е мрежа от центрове с отговорности за конкретни райони (отпадането на районирането беше груб популистки ход), покриваща страната, и с финансова обезпеченост за водене на случаи с поддържащо лечение, активно издирване, обучение в социални умения. Не на проектен принцип, а с държавен ангажимент.
Без това ще възпроизвеждаме празни приказки в програми и ще повтаряме като папагали чужди модели.
- Неотдавна за пореден път световна организация констатира сериозни нарушения и нередности в домове за хора с психични проблеми. Тогава държавата призна проблемите, обещава се и деинституционализация, повече социални центрове, повече мерки за подкрепа. Какви са рисковете пред тези иначе "добри намерения"?
- Основният риск е намеренията да не се изпълнят, да останат на хартия за "пред чужденците". Дежа вю. Архипелагът на домовете е национален срам и знак за общностно оварваряване.
- Как гледате на идеята за отпадане на запрещението? А готови ли са държавата и общините да предоставят адекватна заместваща подкрепа?
- Институтът на запрещението, регламентиран в Закона за лицата и семействата, е архаичен. Пълното запрещение особено, попечителството, е равно на гражданска смърт. Попечителят може да остави своя близък като куфар в дом до края на живота му, без запретеният да може да се оплаче – той е юридически непълноценен субект, жалбата му не се разглежда, ако не е преподписана от попечителя, т.е. от този, който го е настанил там. Всеки затворник е с повече права. Не разполага дори с мизерната си пенсия, той е социално мъртъв. България е осъждана нееднократно за това.
Международната конвенция за защита на хората с увреждания на ООН от 2008 г. препоръчва замяна на запрещението с мерки за подпомагане на взимане на решения, които защитават интереса на човека с увреждане и не подменят неговата воля.
У нас е подготвен проектозакон за физическите лица и мерките за помагане, но още не е приет (и така 10 години). Всякакви причини могат да се изтъкват за това протакане, но в основата са манталитетни нагласи.
- Разпространено е мнението, че твърде много от психично болните са "на улицата", че те трябва да са затворени, че са опасни...
- Психично болните са по-често жертва на агресия и злоупотреба (с регистъра ще улесним това), а не агресори. Разбира се, има опасно боледуващи, но агресията при тях може успешно да се предскаже и овладее със съвременни клинични инструменти и се прави. Конкретни случаи като онзи в Лясковец ясно показват размера на стигмата и на хулителското и враждебно говорене за психично болните (по-късно се оказа, че човекът е вменяем). Повечето психични разстройства протичат благоприятно; част от тях не са истински болести, а хомеостатични отговори на стрес и поне половината не рецидивират до края на живота, но дори за хроничните психози обслужването в обичайната им среда е с доказани предимства (включително финансови) пред отглеждането им в институции. В клиничната реалност за един малък дял от болни институционализацията е неизбежна за оцеляването им. Но за възможностите, с които разполага съвременната психиатрия, този дял е наистина малък.
Възгледите, за които говорите, са плод на невежество, предразсъдъци и изводимото от тях свръхобобщаване. И не знам дали преобладават. Дълбоко се надявам – вече не. Моето впечатление е, че стигматизиращите нагласи у нас постепенно се преодоляват през последните десетилетия, особено у младите, по-отворени и либерално ориентирани хора.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай