Неделя, 10 Ноември 2024

Архимандрит Самуил: Пътят от Русе до Бачково и вярата Христова

     Архимандрит Самуил: Пътят от Русе до Бачково и вярата  Христова
Публикация   20 Авг, 2018   /     интервю на Румен НИКОЛАЕВ   /     4454

Църквата е навсякъде, където хората вярват и са себеотдадени, смята игуменът на Бачковския манастир пред Акцент.БГ

   Снимка: Авторът  

     На 20 август църквата почита Св. пророк Самуил. Затова днес публикуваме интервюто с игумена на Бачковския манастир архимандрит Самуил.

-  Първо искам да благодаря за възможността да разговаряме. Вероятно на много хора ще им е интересно – как се става божи служител?

 Бих казал, че всеки един човек е божи служител. Ако имате предвид монашеството, то то е съвсем друго. Но независимо дали човек е монах, или не- то той е божи служител. Вече вярвайки в Христос, приемайки, че Той е умрял за хората, аз съм поел вече една отговорност- аз се наричам християнин. Щом принадлежа на Христос, аз трябва да показвам кой е той. Но не с думи, а преди всичко с отношение към хората, с излъчване. Това е реалността.

  Има един сръбски старец, който не е канонизиран още за светец. Неговият живот е много свят и съм убеден, че ще го канонизират, когато му дойде времето, когато Бог нареди. Казва се Тадей Витовнишки. Той казва: Ние, хората, общуваме с душите си. Когато контактуваш с един човек, усещаш неговото мислене, дали е добър, дали е добронамерен, или има желание да те използва. Тези неща се усещат.

  В тоя връзка казвам, че човек е божи служител. А това, че някой е монах, като мен, а аз съм като много преди мен, това е въпрос на личен избор.

Евангелието /Новият завет/ ни дава тая възможност.

  -  Кое подтиква хората да стават монаси?

Добър въпрос. Трябва да е ясно защо се става монах. Когато дойде моментът да стана монах, моите родители бяха много разстроени и наскърбени. Мислеха, че съм се отказал от живота, че не ми се живее. Слава на Бога сега вече не е така…

  -  Монах не значи отшелник?

Не. Отшелникът може да е монах.  И има много отшелници, които не са монаси. За отшелник се приема, че е човек, който живее сам, някъде в гората…

  -  И вероятно е имал някакъв конфликт с цивилизацията, който не е успял да преодолее?

Не е задължително. Живеейки този живот, той вижда как нещата, които са около него, не са за него, не иска да живее по този начин. Той няма полза да се бунтува, защото не може да промени хората.  Затова решава и отива да живее сред майката- природа. Човек е създаден от земята. Като влезе в земята, остават само кокали.

  -  А трансформацията от цивилния живот в монашеството  как се случи, имали сте  и светски живот, и образование?

Като всеки човек, който е станал монах след 25-та си година /аз станах след 30-та/. Завърших за санитарен инспектор във Варна, но това не е толкова важно. Важно е, че всеки нещо е живял, всеки е бил някакъв… Истинският монашески живот и истинският светски живот… е един и същ. В аспекта на отговорността. Човек прави нещо за някого.

В светския живот лекарят, ако е лекар по призвание, а не защото вижда хората като ходещи банкноти, той  желае по всякакъв начин да помага на хората. По този начин получава и благодарност, и хората отвръщат на стореното добро с добро.

Възнаграждението е в резултат на себеотдадеността. Това са истинските неща…

За жалост, отдалечавайки се от първите векове, все повече и повече вещите се правят не за да служат на хората, а за да бъдат по-бързо счупвани и да се купуват нови.

 Това е едно използвачество у хората, което е неправилно. Всички ползваме вещи- автомобил, други машини, които са били направени преди 40 и повече години. А сегашните не изкарват и 5 години…

  В монашеството човек има същите задължения… В манастира има градина, има животни… трябва да се опере, трябва да се наготви, трябва да се почисти… Това е един голям дом. Ако има повече братя, ще има, например и едно ателие за дърворезба, за правене на снимки, печатница може… сами може да си правят тамян. Това са задължения, това са отговорности.. Но важното е вътре между тия хора какви са отношенията, дали има спойка, или всеки гледа да използва другия.

Истински монашески живот живее този, който се опитва да изпълнява  обети:

  • За нестежание /за доброволна бедност/
  • За послушание /всеки монах има духовен отец или игумена на манастира/

В манастира се набляга на богослужебния живот, на богослужебния ритъм. Сутрин сме 3-4 часа на служба, вечер- един.  Ние сме в молитвения храм и така всеки ден.

Различното от светския живот е, че независимо дали християнин, или православен, той се опитва, се стреми, всяка неделя да бъде от 8.30 до 10 часа на служба, на Света литургия. В това време се извършва най-великото нещо /Тайнството на слизането на Бог, на претворяването на хляба в тяло Христово и на виното в кръв Христова, това, което е станало на Тайната вечеря. И се преповтаря винаги, както слънцето. Не може Слънцето да грее 5 дни и след това 5 дни да го няма, за да си почине.

   -   Станаха  почти 30 години, откакто църквата е независима, свободна. Успя ли тя за това време да „слезе” при хората, поскоро да влезе в домовете на българина?

Ще започна от думата църква, да я разясним. Църква означава общност от вярващи. Много често, казвайки църква, ние имаме предвид институцията и само „черноносците”, „черноризците”- монаси, епископи, монахини, свещеници. Това не е правилно.

Църквата е всеки православен християнин, който вярва, че Исус Христос е умрял заради него и който вярва, че след този земен живот ще отговаря пред Твореца. Ние всички сме част от този жив организъм. Хората образуваме църквата. Така че църквата винаги е била при хората, а институцията, тия, от които зависи да се направи нещо, те може би са отговорни в някои аспекти. Но да не забравяме, че и ние сме хора, които грешим. Ако някой свещеник не е отговорен сега, то той ще отговаря пред Бога и пред хората.

Ако има истинска църква, а аз това го твърдя, че има. Хората и свещенството са вплетени в едно заедно и затова нещата вървят.

  След  1989 година, когато се премахна това табу за вярата, хората бяха привидно свободни , но борбата на православния християнин от 1-ви век до 21 век е една и съща- тя е с нашия невидим враг, който се нарича ЛУКА, ДЯВОЛ, САТАНА, ЛУЦИФЕР, както искайте го наричайте, и с неговото войнство /демоните, които са били светли ангели/. И това е реална борба. Само начинът на борба е различен.

След 1989 година навлязоха най-различни секти- йога, будизъм, индуизъм, шинтуизъм. Стана така, че гладният човек, неял цял месец, вижда на масата много ястия и иска да опита от всичко. Лапа, лапа, лапа… и накрай почва да повръща. Защото се пресища.

А за всичко трябва разумност, а нея я няма. Както трябва човек да бъде научен на правда.

Преди 1989 година православният християнин трудно си намираше Библия. Имам и много други книги на светите отци през вековете.  След това време вече всичко това се издава и може да бъде намерено и да се прочете. Има издателство „Фагор”, „Зограф” и др., които издават православна литература, която може да нахрани душата с правилната храна.

Няма вероучение, да така е, но това е въпрос, който трябва да бъде решен от правителството. Опитът показва, че хората, които имат заложено знанието, това какво е вярата, дори и да не го възприемат в момента, след време знаят накъде да се обърнат. Или когато са в трудна ситуация.

   -   Какво е усещането да си игумен на един от найемблематичните български манастири?

Това е огромен товар, огромна отговорност. Не смятам, че това е по моите сили. Ако има някакво добро в това мое административно задължение, то се дължи на Света Богородица, заради молитвите на онези, които се молят за мен. С Божията помощ се опитвам да постъпвам всеки ден според  дадената ситуация, а какъв е резултатът, ще кажат тези, които са отстрани.

   -   Пътят от Видин до Бачково как беше?

Той не е много лесен,… като от Видин до Монтана, осеян с много дупки….

Като разбрах, че съм назначен за игумен на Бачковския манастир, за мен бе голям шок, да, няма да сбъркам с тази дума. Обади ми се по телефона  Негово високо преосвещенство, сегашния Врачански митрополит /тогава временно изпълняващ длъжността митрополит на Видинска епархия Дядо Григорий/ и ми сведе  това решение.

   -   А от Русе пътят накъде беше, към Видин, все пак сте русенец?

Всъщност такъв път нямаше. Аз имах желание да бъда монах в Руенския манастир, близо до Кюстендил  и там отидох послушник. Впоследствие моят духовен отец отиде във Видин и аз го последвах.

   -   Да се върнем към храма какви хора влизат в него?

Всякакви. Никой не е спрян на портата на манастира.

   -   Но найвярващите са онези, които вярват в силата Божия и участват в литийното шествие, което се прави ежегодно?

Да, прави се всяка година. Аз сега бях за първи път и за мен бе много стоплящо душата. Човек, за да отиде до дадено място и за да няма изгода от това нещо, трябва да има правилен мотив. Отиваме дотам и се връщаме. Едва ли е заради  шепата чорбичка, която се раздава. Хората идват, за да се помолят на Бога, на Света Богородица.

 Много хора идват отново тук, защото вече са получавали помощ. Различна от тази, която друг човек  може да окаже. Жени, които са нямали деца, тежко болни. Последният случай бе на Йордановден. Мъж, който се помоли пред иконата на Богородица и я целуна в гостната на манастира / медицината му определя за лек операция /след  няколко часа усеща, че силната болка в крака му вече я няма.

   -   Какво бихте казали на хората, които ще прочетат това интервю?

Няма да измислям нищо ново. Всичко вече е казано. Но мисля, че трябва да правим това, което искаме и на нас да ни правят. А това не е лесно. Земният живот е изпит.  Така влизаме в истинския живот- вечния живот. На земята животът е един и неповторим. След който има съд. Бог, знаейки, че сме слаби, е дал и едно средство да се поправим, а то е изповед. Човек винаги може да възстанови тая чистота на душата си, след като се изповяда.

И не на последно място, да съобразяваме живота си с 10-те Божи заповеди.

Интервюто бе възможно благодарение на любезното съдействие на семейство Албена и Петко Петкови от Русе



Коментари

Все още няма коментари!

Коментирай

   captcha