Всяко запознанство започваме казвайки своето име. Ако е в служебен план, първата ни среща започва с представяне на кратка информация за себе си, позицията и компанията, за която работим. Даваме визитна картичка. Тази етикеция на деловия разговор ни представя пред другата страна в бизнес, делови порядък.
Нашата професионална роля, обаче е само един от аспектите на нашето проявление като личности. Ние имаме още много и различни всекидневни проявления. Кое ни прави такива, каквито сме? Позицията, която заемаме? Компанията, за която работим?
Нашите професионални знания, опит и развитие неоспоримо влияят на общото ни развитие в личностен план, но те не изчерпват личността ни. Преди да бъде мениджър, консултант, психолог, служител или специалист от която и да е област - всеки от нас е личност – индивид със свои собствени мечти, ценности, нагласи, виждания, навици, цели, разбирания и прочие други базисно важни компоненти. Ние имаме своята реализация в личен и социален план като: синове и дъщери, братя и сестри, родители, партньори, част от група, общност, общество. И в тези си роли ние имаме своето проявление, допускаме грешки, достигаме успехи или неуспехи, изграждаме качества и добиваме умения. Във всяка от тези роли, имаме старание (или пък нямаме такова?!) да бъдем добри; справяме се повече или по-малко успешно; развиваме се като личности; радваме се на възходи или търпим провали. И всяко наше проявление в личен и социален план допринася за промяна в служебното ни проявление и обратното – всеки наш научен урок в професионален план, резултира върху нашето израстване в личен план.
Защо фокусирам вниманието ви върху тази връзка? Какъв е смисъла на нейното разглеждане? В общия социален план, с характерните за обществото, в което живеем – промени, е необходимо ние самите да преразгледаме, променим или адаптираме собствената си ценностна система. За да се впишем успешно в променящата се социална среда е необходимо да се променяме с нея. Ако идеалът на предишната, отминала епоха (мнозина от нас пораснахме с тези идеали!) беше <равенство на всички>, <многостранно развита личност>, <НТП*> и пр., то идолите на сегашното време вече са много различни, не само, че не надграждат върху някога построеното и сътвореното, но и почти нямат общо с предишното. И така – след като за няколко поколения българи в настоящето липсват устоите вградени в живота и възпитанието им – адаптирането и промяната на ценностната система и вярванията се оказват за мнозина супер частично възможни, а за други – абстрактно понятие и химера. Какво се случва с личността на всеки от тези българи? Българи, които са вярвали в светлото бъдеще, българи, които са имали яснота за утрешния ден, за старините си, за бъдещето на децата си….без да го свързват с "децата ми живеят в еди си коя страна, говорим си по телефона, виждам тях и внуците си по скайп…и пр.". Някога родителите мечтаеха за децата си да учат, за да не работят….(каквото и да значи това). Днес хората - доколкото въобще избират да станат родители – учат децата си да се прекланят пред чуждите идоли, да учат в България докато завършат и после да побегнат колкото може по-скоро в чужбина, там където ще получат образование, което ще им отвори други (по-големи и по-добри) врати в живота, там където за труда си – ще получават достатъчни за живеене пари, там, където евентуално биха си осигурили достойни старини.
За тези, които остават живота е различен, не лек и съвсем не епичен. Някои не успяват да се адаптират въобще. За тях, държавата се присеща, само предизборно и покрай Коледа, може би…. Тези хора са нашите родители. Техните разбирания, мечти и успехи са устоите на нашето възпитание. Никой, обаче, не си дава сметка, че тези хора са оставени без препитание, че тяхната старост е само нерадост, че усмивките на техните лица са отдавна свързани само с горчивина! Ние, техните деца, не бихме могли да надграждаме напред и нагоре, облегнати или стъпили на техните рамене, защото вече отдавна са огънати техните нозе…. И ако се замислите в тези посоки, ще си дадете сметка, че техните грижи са нашето наследство, техните недопети песни ще трябва ние сами да изпеем, техните недовършени мечти, ще трябва ние да домечтаем и до реалност да ги изваем,….нашето настояще не може да е наше без да продължи тяхното и без да го довърши! Ние продължаваме живота на родителите си, нашите деца продължават започнатото от нас – и това е така както за всеки от нас поотделно, така и за обществото ни като цяло. В обществен план това са големи процеси и тяхното управление и владеене не е по силите на никой от нас поотделно, но трябва да е фокус на общественото внимание! Ние сме свързани, както всяко поколение с предишното и следващото, така и всеки от нас като част от общност, група, общество!
Та, опитвам се да вдигна ръка и да кажа, и ако може….да покажа, че обръщайки поглед все напред и нагоре, пропускаме да видим какво остава зад нас и на какво/ кого оставяме своите корени, своите здрави предишни устои и кой в каква степен, на новото, нахлуващо с лудешки ритъм, ще устои!
За да оцелееш днес е нужно да забравиш (почти) всичко, на което някога са те учили, нужно е да се промениш. На нови ценности да се довериш и в нови системи от вярвания да се уповаваш. Дали? Можеш ли, ще опиташ ли или ще се предадеш?! Това е въпрос, от чиито отговор зависи дали ще успееш да се продадеш! Това е избор на всеки. Нужен е фокус в тази посока, нужно е да се информираш, да избереш между две (или повече) ясно разпознати алтернативи, да прегрупираш наличните си качества, от някой – да се избавиш, други – нови да си набавиш…. и да превърнеш себе си в конвертируема стойност! Как и дали е възможно това?! Мнозина се препъват пред този и други въпроси! За някой – това е повод, помощ и съжаление да започне да проси! Други – отпадат поради слабост на своята воля, за трети – това не е тяхната роля! Оцеляват, успяват само тези, които живота не глези, но и които тренират своята воля и научават блестящо всяка своя нова роля!
През погледа на тази кратка ретроспекция можем да ревизираме ценностите си, можем да преразгледаме вярванията си, можем да насочим погледа си отново напред и нагоре с опознати и ясни параметри на това, което считаме за важно, на това, без което не можем да продължим сега и утре, а напротив – ще останем в <преди>.
Идва поредната зима. По традиция „снега ни изненадва“, както между впрочем изненадва ни и всяка в живота, промяна! "Много мина – мъничко остана" - утешава се всеки от мнозина. Да проспи в зимен сън трудното време - се изкушава, без да вижда друг изход тъдява! Зима е. Студ – ума, мечтите и надежди сковава. На пролетта – да дойде скоро и бързо, отново - се някой надява….И така, след всяка следваща зима, преброяваме отново колко оцелели все още има! Външни анализи, резюмирани в европейски доклади, ни обръщат внимание, за темпото, с което българите се топят. Ние пък, кротичко си живуркаме, тукашно в нашето…. притворно и полузаспало общо, българско съзнание. Нашето съзнание не борави със знание!
И….като платим зимната сметка за тока, даваме си сметка, че за оцеляването ни е важно себе си да превърнем в стока!
Някога, преди време мечтата на всеки беше да учи, завършвайки висше образование – получаваше обещания да сполучи. После…нещо се случи. И висшето да се изучи вече съвсем недостатъчно беше. За да сполучиш вече трябваше постоянно да учиш. Бакалавър, магистър, докторантура – за мнозина това вече бе единствената стълбичка на успеха. За други – след поредната магистратура,….идва време за някоя и друга регистрация, членство в професионални – формални и неформални организации, акредитации, сартификации. И по който и път да поемеш, от едно ниво нагоре не можеш да вземеш, не защото си глупав или неумен, но защото не си бил овреме достатъчно разумен. Пътят напред и нагоре се оказва сложен, но все пак - възможен за тези, които конвертируем език са научили и овладели. Сменят се модите. Някога конвертируем за нас беше езика на <братята Руси>. После отрекохме се от тяхната братска подкрепа и друг/и препознахме за свои. Да се знаят и ползват други езици – нужно бе не за да оцелееш, но за да в редиците на успешните да се влееш. И успелите все пак са неколцина! Тълпят се на Терминала с еднопосочни билети, купени с последните или на заем пари взети…. Бягат забързано към светлото обещано,… за повечето, оказва се после – така и не доживяно! Обратното на тях – мохикани колцина – останали в родната стряха, да стигнат повече и далече – само мечтаха. Мечтаха или бяха мечтали! – не да трият прозореца от прахта, а да се изправят и вдигнат глава, далеч да видят, много да чуят, да срещнат щастието и радостта. За жалост те вече и пода, на който стъпват не трият, трият само лотарийни билети – за печалба с надежда и сляпа вяра обзети.
Какво се случва с онези малцина, които успяват да се присъединят в Успешната дузина?! Да превърнат себе си в търсена стока са успели тези малцина! Как? И дали е това на щастието, радостта - посоката?!
Мислейки върху думите, говорейки за мислите – представете се отново своето име и другия отсреща чуе и запомни вашето име, туй е знак, че ваш ще ви има….. нищо, че отново е зима!
*НТП – научно –технически прогрес
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай