Икономическата политика в Европа днес е доста мрачна и озадачаваща. Докато инфлацията се покачва и докосва 10% в еврозоната (в някои държави членки надхвърли безпрецедентните 20%), лихвеният процент на ЕЦБ не се отлепи от нулата до септември тази година. Дотогава той беше на празен ход в отрицателна територия през по-голямата част от последното десетилетие.
Правителствата, с някои забележителни изключения, продължават да трупат нов дълг. Съотношенията между дълг и БВП са сравними с тези в края на Втората световна война не само в Европа, но и в целия развит свят, отбелязва в статия за GIS Моймир Хампл, чешки икономист, банкер и коментатор.
Всеки, който гледа тази картина само през призмата на учебниците по макроикономика, вероятно би поклатил глава с недоверие. Но само икономиката не е достатъчна, за да разберем къде сме днес. Напротив, познанията по икономика парадоксално могат да попречат.
Когато правилата не работят
В зората на процеса на по-задълбочена европейска икономическа и парична интеграция, бъдещите членове на еврозоната приеха набор от правила, предназначени да ограничат фискалната разточителност на политиците. За да се осигури дисциплина, държавните дефицити и дългове бяха ограничени съответно до 3 и 60%.
Тези сравнително прости правила бяха създадени през 1997 г. под името Пакт за стабилност и растеж. Те бяха трябваше да осигурят „господство на паричната политика“ – ситуация, при която вземането на решения от централната банка за лихвените проценти и обменните курсове не е парализирано от безотговорна фискална политика на правителството и където проблемите с дълга в една част от еврозоната не пречат на стабилизирането в други части и не се преливат лесно от съсед на съсед.
Анализите показват, че фискалните правила са спазвани само наполовина между 1998-а и 2019 г. И този резултат изключва годините на пандемия от Covid-19, когато основните правила на фискалната политика бяха изключени в целия ЕС. Никакви ревизии и по-строги механизми за прилагане не доведоха до по-голямо съответствие. Нещо повече, промените направиха правилата толкова сложни, че дори тези, които трябва да ги прилагат, вече не ги разбират.
Това доведе до фундаментални последици. Експертите по паричната и фискалната политика знаят много добре, че заразата на безотговорността почти винаги преминава от правителството към централната банка, а не обратното. Когато експертите на МВФ определят къде тлеят макроикономически проблеми, те винаги започват с правителството и разследват неговото поведение, решения и грешки.
Когато публичните бюджети се объркат, става все по-трудно на правителството да се самофинансира и да обслужва дълга си. Тогава идва ред на централната банка да се намеси, за да успокои пазарите и да намали неустойчиво високата възвръщаемост на държавния дълг. Това са все неща, с които сме добре запознати в Европа.
В такава ситуация желаното и в първите дни на еврото добронамерено господство на паричната политика приключва. Тогава започва доминирането на фискалната политика, което е крайно нежелателно, защото връзва ръцете на централната банка или дори напълно я лишава от способността да действа, когато е най-необходимо, особено в ситуация на висока инфлация.
Малцина се съмняват, че нарастващата доминация на фискалната политика е една от причините, поради които паричната политика в еврозоната не може да бъде по-агресивна в борбата с инфлацията. Защо тя трябваше да бъде толкова свръхактивна по време на фискалната криза в южната част на еврозоната и защо сега предлага такива нетрадиционни мерки като инструмента за защита на преноса (TPI), който има за цел да предотврати по-силното въздействие на растежа на лихвените проценти върху по-рисковите, свръхзадлъжнели държави-членки.
Дългосрочният период като поредица от краткосрочни периоди
Поглеждайки назад към единната парична политика, виждаме точно това. Чрез постепенни, поетапни нарушения на правилата, отклонения от стандартите и неспазване на задълженията, първо само от някои членове и след това постепенно от мнозинството, проектът за парична интеграция стигна до ситуацията, която искаше да избегне. Прекалено големите дългове на най-големите кредитополучатели – а най-големият единичен кредитополучател във всяка държава е правителството – унищожават паричното господство и, както се вижда много пъти в историята, пораждат господство на правителството и фискалната политика.
В крайна сметка фискалната политика е по-остра, по-непосредствена и по-разбираема, тъй като се прави от избрани политици директно за техните избиратели. Поради това обикновено се фокусира повече върху краткосрочния план. Но паричната политика не трябва да бъде такава. Пактът за стабилност и растеж беше замислен като дългосрочен инструмент.
Последните 20 години показаха, че дългосрочният план е сбор от поредица от краткосрочни периоди. И в тях винаги има достатъчно основателни причини да вземем назаем малко повече, да похарчим малко повече, и да пожертваме малко повече, отколкото би било разумно.
Политиците обикновено говорят за „нова реалност“, която прави невъзможно в даден момент спазването на правилата за отговорност. Такива „нови реалности“ включват голямата финансова криза, след това фискалната криза и по-късно миграционната криза. Наскоро имахме пандемична криза, а сега има енергийна/военна криза. Ако те липсват, остава климатичната криза. Винаги има причина.
Няма съмнение, че събитията от последните месеци изстреляха цените на енергията до шеметни висоти. Но вместо да се занимават с корените на тези проблеми, политиците отново се справят само с непосредствените въздействия в краткосрочен план.
В Европа това означава компенсиране на потребителите или намаляване на косвените данъци, мерки, които са много скъпи и изпращат бюджетите обратно в големи дефицити.
Това, което беше почти забравено в сегашната суматоха, е, че когато наистина сме във война, данъците се покачват, а не намаляват. Моделът на социалната държава обаче не позволява това.
Петрол или оръжия? И двете
Икономистите отдавна са наясно с дилемата „петрол или оръжия” в трудни времена, когато трябва политиците са изправени пред дилемата да харчат публични пари за отбрана и сигурност (включително енергийна сигурност) или за поддържане на богатството.
В Европа правим компромис и предлагаме на електората както оръжия , така и петрол, като поемаме повече дългове.
Държавите се копират една друга, когато става въпрос за приемане на мерки за „смекчаване“ на въздействието на инфлацията. Но тези мерки са чисто инфлационни, а не антиинфлационни. Те просто увеличават количеството пари в икономиката. Правителствата доставят тези пари чрез заеми и полученият дълг се финансира или от търговските банки, или от централните банки чрез създаването на нови пари.
Европейската дългова криза след 2010 г. показа, че когато трябва да поддържаме дома си в ред, ние не сме толкова строги към себе си, колкото към съседите, на които сме дали пари на заем.
Нещата се влошават от липсата на дисциплина. Развитите страни все още имат доминиращо влияние в МВФ. По някакъв начин те налагат политики по отношение на по-слабо развитите страни, тъй като имат политическия и финансов лост за това. Но как развитите страни могат да бъдат поддържани в съответствие? Кой налага правилата на тях?
Актуалността на въпроса за налагането на отговорност се засилва от ефекта на лошия пример. В ЕС все повече финансови министри от традиционно фискално консервативни държави логично се питат: Защо трябва да поддържаме дълга си под 60% от БВП, когато в повечето големи европейски икономики средното съотношение дълг/БВП в е 90%?
Няма отговор и това показва колко дълго можем в крайна сметка да се борим с инфлацията. Вързахме ръцете на паричната политика и продължаваме да развързваме ръцете на фискалната политика. Така че, освен ако няма силен шок в търсенето, наистина може да отнеме много време инфлацията да бъде овладяна.
Възможните сценарии
Първият и най-вероятен сценарий предполага, че фискалната политика ще остане доминираща, а паричната ще продължи да има ограничена способност да елиминира инфлационния натиск в икономиката. Облекчената фискална политика обратно ще подхрани инфлационния натиск и съотношението дълг/БВП ще бъде стабилизирано не чрез фискално ограничение и спазване на правилата, а чрез намаляване на дълга поради по-висока инфлация и номинален растеж на БВП. Освен това фискалното правило най-вероятно ще бъде смекчено. Вероятността за този сценарий е 45%.
Вторият и по-малко вероятен сценарий се основава на очакването, че предстоящият риск ще доведе до намеса на централната банка, което ще спаси положението в краткосрочен план и след пауза ще позволи на настоящата фискална политика да продължи. Вероятността за този сценарий е 35 на сто.
Третият и най-малко вероятен сценарий предполага, че дисциплината на фискалната политика ще бъде внезапно наложена от финансовия пазар, който при мигновено изместване на икономиката от съществуващото равновесие към ново ще принуди националната фискална политика да се коригира рязко. Този шок също ще помогне за намаляване на инфлацията, но с цената на загуби в реалната икономика. Вероятността за този сценарий е 20 процента.
Превод и редакция Светлана Тодорова-Ваташка
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай