Принципът „парите следват ученика“ във финансирането на средното образование на е въведен преди близо 20 години чрез системата от единни стандарти. Впоследствие обаче неговата постепенна ерозия и липсата на ясна визия как той ще се подобри и развива водят до по-ниска ефективност на разходите, поддържане на малки училища с нисък брой ученици и слаби стимули за повишаване на качеството.
По последни данни на Евростат публичните разходи на България са 4,4% от БВП, сравнително близо до средната за целия ЕС от 4,7%. Ако прегледаме образователните резултати на българските ученици обаче (например в международното изследване на ОИСР PISA[1]), ще видим, че те са на дъното на европейската класация. Следва логичният въпрос защо сравнително високото ниво на финансиране не се отразява благоприятно на образователните резултати.
Принципът „парите следват ученика“ във финансирането на средното образование на е въведен преди близо 20 години чрез системата от единни стандарти. Впоследствие обаче неговата постепенна ерозия и липсата на ясна визия как той ще се подобри и развива водят до по-ниска ефективност на разходите, поддържане на малки училища с нисък брой ученици и слаби стимули за повишаване на качеството.
По последни данни на Евростат публичните разходи на България са 4,4% от БВП, сравнително близо до средната за целия ЕС от 4,7%. Ако прегледаме образователните резултати на българските ученици обаче (например в международното изследване на ОИСР PISA[1]), ще видим, че те са на дъното на европейската класация. Следва логичният въпрос защо сравнително високото ниво на финансиране не се отразява благоприятно на образователните резултати.
Бележка: Липсват данни за Естония, Ирландия и Хърватия.
Плащането за записан ученик под формата на единен стандарт, диференциран по видове училища, професии и местоположение на общината[2], всъщност доведе до необходимата консолидация на училищата мрежа сравнително бързо – само за година бяха закрити или обединени около 10% от най-малките училища в България. Реформата беше подкрепена от система за защита на определени училища, механизъм за подкрепа на общини, имащи желание да консолидират мрежата си и от система за разширяване правата на директорите да управляват бюджетите си (т. нар. делегирани бюджети). Впоследствие обаче този модел постепенно започна да се усложнява с въвеждане на редица допълнителни плащания в добавка към единните стандарти – за вид училище, за паралелка, за най-различни видове дейности в училищата. Съответно консолидацията спря, а качеството на образованието като концепция, която трябваше да бъде интегрирана във финансовия модел, постепенно остана на заден план и така и не се реализира.
Междувременно у нас в последните близо две десетилетия: училищната мрежа е почти същата при намаляващ брой ученици; никой не следи какво излиза от училищата и не използва многобройните изпити за вземане на управленски решения, „демографският дивидент“[3] изцяло се връща обратно в училищата под формата на по-високи заплати за учителите, но резултатите продължават да се влошават. Самите стандарти не се използват активно за провеждане на политика – например за насърчаване на откриването на специфични профили или професии в паралелките.
Как би следвало да се върви напред?
В управленската програма на правителството в тази посока четем единствено „Промяна на системата за оценка на качеството с акцент върху мониторинга за постигнатия напредък на учениците“ със срок януари 2030 г., но дали и как тази мярка ще се интегрира в модела остава напълно неясно и отложено много напред във времето.
Финансовият модел на средното образование следва да се завърши чрез:
1) изчистване на стандартите от елементи, които не са свързани с броя на учениците (плащания за паралелки, за видове училища и др.) и включване на елементи, които в момента са изведени от него, но се базират на база на броя ученици (например стандарт за материална база, за подпомагане на храненето и прочее);
2) включване компонент за качество – дали чрез модела на образователната добавена стойност или подобен механизъм, който да награждава училища, които се справят по-добре;
3) специфичен механизъм за управление на постоянно „провалящи се“ училища – крайно необходимо е да започне системно да се следи резултатът на изхода на системата и при последователни неуспехи автоматично да се включват мерки за подкрепа (повече за изследването на ИПИ на слабите училища може да се види тук).
А дали е необходимо отново да се въведе стимулиране на училищната консолидация, насочено към общините – на фона на демографското развитие може би има нужда и от такъв механизъм.
[1] https://www.oecd.org/en/about/programmes/pisa.html
[2] https://www.minfin.bg/bg/96
[3] Под „демографски дивидент“ имаме предвид нарастването на единичната стойност на стандартите поради общото намаление на броя на учениците в системата заради желание да се запази общото ниво на финансиране.
