Какво да правим с работниците на държавата?

Значителна част от бюджетните проблеми, които разискваме през последните няколко седмици, могат да бъдат проследени до безконтролния и хаотичен подход към разходите за персонал в публичната сфера – от широкото приложение на автоматизирани механизми за заплатите, през непрозрачните и неразбираеми бонусни системи до безпочвените двуцифрени увеличения от пролетта на 2025 г. Ето и основните параметри (без каквато и да било претенция за изчерпателност) на правилния подход към управлението на разходите за персонал в публичната сфера, които могат да послужат за основа на разговора.

Не е редно да се мисли за „обществената сфера“ като за монолитна общност. Най-малкото, че в тази категория влизат голям брой учители, здравни работници, заети в сигурността, но и над 100 хиляди души администрация. Подходът към определянето на заплащането на тези различни групи се нуждае от различни критерии.
Разговорът не може – и не бива – да се ограничава само до заплатите. Причина за това са, че реалните възнаграждения имат много повече компоненти – бонуси, материално стимулиране, представителни разходи… Списъкът е дълъг. Публичният дебат следва да се основава именно върху крайния разход на работодателя, а именно колко струва конкретният работник на държавата, а крайната цел – да се опрости структурата ѝ чрез елиминирането на максимално много от тези елементи.
Трябва изключително много да се внимава с автоматичните механизми. Обвързването на заплати с динамиката на средната е оправдано само в професии, където има непреодолимо голям дефицит на работници, както беше с учителите към средата на миналото десетилетие (и както е днес при медицинските сестри). За останалите е приемливо да се отчитат макроикономически фактори – инфлацията да речем, за да сме сигурни че работниците не обедняват – но автоматизмът, съчетан с липса на реформи, води до бързо излизане на бюджетните разходи за труд извън релси.
Повишенията на заплатите трябва да са обвързани с постигането на конкретни цели, поставени от работниците в обществената сфера, според особеностите на работата на определените институции. Такива цели най-добре да си поставят самите те – амбициозни, но постижими, пряко свързани с подобряването на ефективността и резултатите от работата. Прослуженото време следва да отпадне като критерий за ежегодно увеличение на заплатите на служители в бюджетни сектори, при които има въведена вече система за оценка на изпълнението на целите и възможности за повишение в длъжност или ранг[1].
Преминаване от финансиране на заплати на щат към финансиране на фонд заплати за цялата институция. По този начин ръководителите на институциите определят общата си нужда от финансов ресурс, за да се обезпечи с работници. При такъв подход с колкото по-малко хора институциите успяват да вършат работата си и да постигат заложените цели, толкова по-добре ще бъдат платени те, което създава пряк стимул за оптимизация на броя на работниците.
Постоянен, а не стихиен анализ на нуждата от работници. Понастоящем институциите нямат задължение да защитават потребността си от работници, а анализът на функциите се прави неравномерно, където изобщо се прави. В резултат външният поглед (в това число този на министерство на финансите) не може да знае дали щатът е оправдан с реална потребност от човешки ресурс.
Следва да се премине към многогодишно планиране на разходите и потребността от персонал. Включването на динамиката на възнагражденията в програма, която залага ръста (и критериите за него) с хоризонт 2-3 години напред, позволява предвидимост и създава възможност за планиране както за държавния бюджет и ръководителите на институции, така и за самите служители.
Има нужда от единен, ясен план за дигитализация на административни процеси, който включва оценка за влиянието на автоматизацията върху нуждата от работници. Понастоящем това се случва на парче, а стимули за оптимизация на щата чрез дигитализация практически липсват.

Това, разбира се, са само част от възможните подходи към реформата на формирането на заплащането в публичната сфера. Дори и възприемането на няколко от тях обаче би могло да има значителен положителен ефект върху настоящия хаос, да постави дебата и насоката за реформа в относително предвидимо русло и, в крайна сметка – да ограничи вредните фискални ефекти.

[1] Такова все още е налице например в съдебната власт.