В последната си книга "Трагичен ум" американският стратег Робърт Каплан отбелязва, че "разбирането на световните събития започва от географските карти, но завършва с Шекспир". Не е ясно обаче как вглеждането в картите или четенето на Шекспир може да ни помогне да си обясним поразителния факт, че днес Русия, Америка и Германия сякаш разменят ролите си.
Готовността на президента на САЩ Доналд Тръмп да признае анексирането на Крим, да не позволи присъединяването на Украйна към НАТО и да отмени наложените на Москва санкции изглежда като американски вариант на "Източната политика" – политиката на разведряване, водена от Западна Германия към източния ѝ съсед. Всичко това се случва във време, когато Берлин започва превъоръжаване чрез големи инвестиции в отбранителния си сектор, а Европа се надява да се превърне в сериозна военна сила.
Дали размяната между Америка и Германия е реална, или е като преобличане в Шекспирова пиеса, приключващо в нейния край? Все пак следва да се има предвид, че мнозинството американци не одобряват начина, по който Тръмп се справя с войната в Украйна, а малка част от германците са готови да се бият за страната си. Възможно ли е мирното предложение на Тръмп да бъде нещо повече от "Минск-3" – неясно споразумение, обгърнато с недоверие и затова обречено на провал?
Нямаме почти никакви основания да се съмняваме, че Тръмп е искрен в желанието си да сложи край на войната. Той силно подценява способността на Украйна да се защитава, но е факт, че една продължителна война би довела страната до демографска катастрофа. Може би дори е прав в твърденията си, че застъпниците за повече санкции срещу Русия и за изпращане на повече оръжия на Киев подценяват нарастващата опасност от ядрена война.
Тръмп обаче греши в преценката си, че войната в Украйна е преди всичко териториален спор, който има малко значение извън Европа. Омаловажаването на геостратегическото значение на конфликта е и основната промяна в неговата политика спрямо тази на предишната администрация.
Не е немислимо да се допусне, че и Байдън бе оказал натиск върху Украйна, за да приеме тя териториални отстъпки, това можеше да донесе мир или дори дългосрочно замразяване на конфликта. Байдън вероятно би се съгласил с Тръмп и че връщането на Крим в обозримо бъдеще е най-малкото нереалистично. А и да не забравяме, че Байдън никога истински не планираше да покани Украйна в НАТО.
Има обаче една съществена разлика: Байдън не би приел анексирането на Крим като цена за прекратяване на огъня. И други лидери осъзнават, че съхраняването на националната гордост на Украйна е нещо от изключително значение, както и че чувството ѝ за морална победа е жизненоважно както за оцеляването на страната, така и за всяка бъдеща европейска архитектура на сигурност. Ако беше чел повече Шекспир (бих предложил да започне с историческите пиеси), Тръмп вероятно щеше да разбере, че макар унижението на Украйна да е най-бързият (и най-евтин) начин за спиране на боевете, това все пак няма да донесе мир. Гордостта и жертвоготовността са тухлите, изграждащи нациите.
Като изказва похвали за Путин, приемайки неговия наратив за войната и представяйки мирното споразумение като подарък за честването на Деня на победата в Москва на 9 май, Тръмп се надява да накара Русия да направи компромис.
Но последните сигнали, идващи от Москва, показват, че Путин не търси компромис – той търси победа. И дори Тръмп да успее да спре боевете, то временното прекратяване на огъня при липса на гаранции за сигурност рискува да разпали вътрешен конфликт в Украйна, самоубийствен за Киев и неговите европейски съюзници. Това би могло да предизвика нова миграционна вълна, която може да застраши политическата стабилност на европейските общества и да подхрани напрежението между държавите членки. Което допълнително би разрушило и без това разклатеното доверие на европейците в гаранциите за сигурност на Америка.
Подписаното в сряда споразумение между САЩ и Украйна за минералните ресурси може да помогне на Тръмп да излезе от капана, в който сам се вкара. Президентът на САЩ сега е в състояние да увеличи натиска върху Москва, настоявайки, че всяко по-нататъшно заграбване на земя е пряка атака срещу Америка. Защото дори Вашингтон да е изгубил ентусиазма си да защитава своите демократични съюзници, сега би трябвало да защитава своите активи. Но колко вероятен е такъв сценарий?
Правдоподобно е да се твърди, че американската "Източна политика" е резултат колкото от променящите се геополитически приоритети на Вашингтон, толкова и от шеметните импровизации на Тръмп. Със сигурност тази политика е свързана повече с Китай, отколкото с Европа. Новото партньорство между Москва и Вашингтон, възникнало заради Украйна, има за цел да отслаби зависимостта на Русия от Пекин и да осигури руска подкрепа за американската стратегия в Близкия изток и в Арктика, а не да гарантира стабилно бъдеще за Киев.
Но независимо дали разбирането на събитията е последица от вглеждането в картите, последвано от формулиране на грандиозни стратегии, или е резултат от четенето на пиесите на Шекспир и размишленията върху човешките слабости и грешки, със сигурност настоящата ситуация е знак за Европа. Историческият период, започнал с обединението на Германия, завършва с подялбата на Украйна.
*Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Статията на Иван Кръстев е публикувана във "Файненшъл таймс".
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай