За да се потърси разрешение с прекомерността на бюджета на съдебната власт, през 2024г. в размер на 1.2 млрд. лв., а през 2025 г. – с поискан ръст от Висшия съдебен съвет /ВСС/ с още 440 млн. лв., следва да бъдат извършени множество действия. От реална преценка на натовареността на съдиите, прокурорите и следователите през преоценка на необходимостта от 28 на брой административни и окръжни съдилища, 113 районни и върховни съдилища с по над 100 съдии. На анализ и корекция следва да бъде поставена и прокуратурата – изобилието от заместници на всевъзможните началници там, станалите известни ремонти на почивни бази и резиденции. От този разговор не бива да бъдат изключвани и обраслите с администрация ВСС и Инспектората към него и получаваните възнаграждения за дейност, която може да се извършва и от елементарна администрация. Ресурс в съдебната власт се пилее с лекота, цялото това разхищение е маскирано с оправданието на чл. 117, ал. 3 от Конституцията – съдебната власт има самостоятелен бюджет. Но за да бъде публично издържан такъв дебат трябва на първо място да се свърши една теоретична работа, а именно да се види как Конституционният съд разбира това понятие, защото, добре знаем – родният Конституционен съд или по-скоро множеството от съдиите през годините се възприемат като творци на възвишен правен ред, необвързан със заобикалящия свят, законите на логиката и общочовешкия здрав разум.
Въпросът как да бъде разгледана практиката на КС наподобява твърде много въпроса за това как да бъде организирана една библиотека – дали тематично, дали хронологично или пък според имената на авторите. Най-разумно би било да се проследи последователно и хронологично, тоест исторически какво се разбира под независимост на бюджета на съдебната власт. Този подход позволява да се проследи до какво състояние на дебата са еволюирали или деградирали разбиранията на конституционната юрисдикция в отношенията независимост на съдебната власт – бюджет – взаимодействие между отделните клонове на властта – публична отчетност и въобще динамично ли е това възприятие. А към тази практика тематично могат да се причислят и няколко решения и определения на Върховния административен съд /ВАС/, с които се иска спиране изпълнението на определени административни действия, касаещи изпълнението на бюджета на съдебната власт.
За периода от приемането на Конституцията до февруари 2025 г. са налични общо 14 произнасяния, от тях 5 тълкувателни и 9 за отмяна на конкретни разпоредби. Така първото класифициране на практиката следва да бъде според вида дейност на КС – тълкувателна дейност на КС на понятието за бюджет на съдебната власт и наличието на отделни негови елементи, и дейност по прогласяване на противоконституционност и отмяна на норми във връзка с бюджетните процеси на съдебната власт.
Второто възможно деление би било според това „каква страна взима КС“ условно казано, а именно – практика по утвърждаване на класическата парадигма за необходимост от независимост на съдебната власт и практика по поставяне на отчетливи правни и теоретични граници на бюджета на съдебната власт, които не влияят на независимостта, а са въпрос на управленска дискреция.
Трети разделителен критерий от особен интерес е установимо ли е наличие на практика, интерпретираща класическата твърда парадигма за безусловна независимост и въвеждаща задължения за отчетност на съдебната власт по отношение на разпоредителни действия с бюджета на съдебната власт.
Исторически и хронологично в новата ни конституционна история процесите по сезиране и последващо произнасяне на КС по въпросите на бюджета на съдебната власт е процес, задвижен от опит за надмощие на изпълнителната и законодателната власт през 90-те години на 20 век, до пълно елиминиране на възможността за баланс и тотален превес на администрирането на тези процеси от представителите на съдебната власт в лицето на ВСС в наши дни.
Има ли обратна инициатива да се търси баланс?
Интересът към разписването на такъв тип преглед на практиката на КС произтича от това да могат да бъдат установени няколко съществени и за управленската практика и администриране на съдебната власт въпроса. На първо място, да се установи налична ли е конституционна гаранция както за независимостта на съдебната власт по отношение на нейните финанси, така и на механизми, с които останалите две направления на властта да са в състояние да балансират тези процеси, за да сработи класическата концепция за възпиране и взаимодействие между законодателната, изпълнителната и съдебната власт. С оглед на констатациите и изводите от прегледа на практиката да се провери необходимо ли е преосмисляне на тази практика, да се потърси отправна точка и потребност от повече и по-задълбочени нормативни правила, които да доведат до нов тип институционална култура в режим на възпиране и равнопоставеност между държащите финансовата власт в държавата /министърът на финансите и Народното събрание/ и упражняващите я в частност в съдебната власт /ВСС/. Като минимално необходимо – да се установят нормативни граници на намеса на изпълнителната власт чрез министрите на правосъдието и финансите, критерии на отчетност и стандарти на удовлетвореност на исканията на съдебната власт, балансираща роля на представителния орган в лицето на Народното събрание – какво да бъде отчитано от страна на съдебната власт, как и с каква дълбочина и периодичност, кои представители на съдебната власт да отговарят, как да се постига реално установима отговорност.
Припомняме, че още през 90-те години КС е сезиран почти ежегодно с искания за отмяна на текстовете от Закона за държавния бюджет в частта съдебна власт и по този повод се е стигнало до редица решения, в които малцина са били съдиите, които са си позволявали да не приемат независимостта като абсолютна величина. В противен случай би се стигнало до това съдебната власт в страната да е фактически самостоятелна държава, към която българските граждани и институции имат само задължения.
Първото тълкувателно решение / РКС № 18/1993 по КД 19/1993, обн. ДВ бр. 1/1994 г./ относно бюджета на съдебната власт е само две години след приемането Конституцията и е именно разпоредбата на чл. 117, ал. 3 „съдебната власт има самостоятелен бюджет“. В тази връзка в питането се цели изясняването в конкретика на следните въпроси:
– от къде се формират приходите по бюджета на съдебната власт,
– кои са разпоредителите с бюджетните кредити,
– кой упражнява контрол върху изпълнението на бюджета и др.;
КС се ограничава до някои по-основни проблеми относно самостоятелността на бюджета на съдебната власт.
На първо място: важното от решението е разбирането, че „Конституционният съд счита, че поставените допълнителни въпроси относно правомощията на разпоредителите с бюджетни кредити и относно източниците на приходи на самостоятелния бюджет на съдебната власт са предмет на правна уредба в устройствения закон за бюджета и не се решават чрез конституционни норми, респективно чрез тяхното тълкуване“.
Второ по значимост е поставянето на въпроса за отношението между две конституционни разпоредби, които сами по себе си проследяват и необходимото взаимоотношение между изпълнителната и съдебната власт. Така текстът на чл. 106 „Министерският съвет ръководи изпълнението на държавния бюджет; организира стопанисването на държавното имущество“ се поставя във взаимодействие с чл. 117 от КРБ. Потвърден е подходът специфичните правомощие на МС, тоест „предметната правна уредба на компетентностите на Министерския съвет във фазата на съставяне на проекта е оставена за обикновеното законодателство (устройствения закон за бюджета).“
Последиците, произтичащи от това решение можем да обобщим като:
Утвърждаване на ясно разграничение на компетентността на Министерския съвет – без възможност за намеса на МС по съставянето и изпълнението с цел осигуряване независимостта на съдебната власт. “Поради самостоятелния характер на този бюджет спрямо изпълнителната власт Министерският съвет не може да прави никакви промени в него (съкращения, изменения, размествания на кредити).“
Диспозитивът на решението е утвърждаващ ненамесата на изпълнителната власт: „Бюджетът на съдебната власт е самостоятелен. Органите на изпълнителната власт (Министерски съвет, Министерство на финансите) не упражняват компетентности в процеса на съставяне, изпълнение и отчитане на бюджета. Тези органи само включват бюджета на съдебната власт като съставна част на годишния общодържавен бюджет, който Министерският съвет внася в Народното събрание.“
Не така обаче се възприемат правомощията на Народното събрание – „самостоятелността на бюджета на съдебната власт не накърнява бюджетните правомощия на върховния представителен орган – Народното събрание. Народното събрание приема държавния бюджет и отчета за изпълнението му (чл. 84, т. 2 на Конституцията), а съставна част на държавния бюджет е самостоятелният бюджет на съдебната власт“. По този начин първото произнасяне на КС дава възможност тези финансови отношения да се доразвият на законово ниво, но с ясното насочване за абсолютно ограничение в тези процеси на изпълнителната власт до съвещателна позиция и без да посочва чрез тълкуване в каква степен на взаимодействие със законодателната. Оттук насетне като че ли дебатът се насочва към абсолютната неприкосновеност на съдебния бюджет, а НС остава единственият възможен орган, който да има възможността да „оспорва“ този абсолютет.
При формирането на бюджета на съдебната власт се подчертава, че тя е на бюджетна издръжка и това става чрез приходната част на републиканския бюджет и уредбата на това следва да се съдържа в устройствения бюджетен закон. Това не лишава обаче от вменяване на условия по какъв ред да се събират тези приходи.
По бюджетното отчитане отново МС не следва да прави корекции, промени и допълнения – „самостоятелният бюджетен отчет на съдебната власт само фигурира като част на общодържавния бюджетен отчет и по него се произнася Народното събрание (чл. 84, т. 2 от Конституцията). Тази конституционна интерпретация обаче положително отново е своеобразно овластяване на НС да търси отчетност от органите на съдебната власт, както сам е назован административният орган на съдебната власт в това решение на КС „един единствен център (орган), който според Конституцията е разположен вътре в съдебната система“, имайки се предвид именно кадровия орган ВСС.
Конкретно това РКС ни изправя пред въпроса с какъв статут следва да бъдат разчитани особените мнения по конституционните дела. Освен минималната си функция по несъгласие с мнозинството те съдържат в себе си далеч по-важна задача. Взимайки повод от думите на съдията от Върховния съд на САЩ Рут Бейдър Гинсбърг „Това, което е правилно за една система и общество, може да не е правилно за друга.”/виж тук/ , това, което е правилно за мнозинството конституционни съдии, може да бъде неправилно и нелегитимно за малцинството от изразените позиции, а и за действащия правен ред с присъщите му неуредици за част от обществените отношения. Единствената проверка дали това е така за пореден път се пада на тежестта на аргументацията. От практическа страна особените мнения не могат да породят правни последици, доминиращото мнозинство вече се е произнесло по отправеното запитване и това произнасяне става елемент от правния ред. Но особените мнения са тези малцинствени гласове в решенията, които дават контра аргументи за размисъл и основание за промяна и преразглеждане. Тази теза е застъпена и доразвита от самата Р. Гинсбърг в статията ѝ „Ролята на особените мнения” (пак там), като тя представя исторически как гласът на малцинството съдии е бил отправната точка към която, макар и по-късно, да се върне практиката, защото зад тях е стояла философски по-аргументираната и издържана позиция.
По това КД с особено значение е и особеното мнение на проф. Неновски паради това, че дава равенство на трите клона на властта, без характерното за социалистическата доктрина преимущество на НС като върховен орган, стъпващ на представителността. „Теорията за единството на властта и съответно за върховенството на Народното събрание вече е изоставена. В Конституцията от 1991 г. бе възприета теорията за разделението на властите (чл. 8). С оглед на това принципно основание не е правилно и определянето на Народното събрание като „върховен представителен орган“. Това само по себе си е ценно също така с поставянето на ясни предели на намеса при изпълнение и отчитане на бюджета от страна на съдебната власт, без превишаване на това основание.
В заключение можем да кажем, че въпросите за поставянето на ясни граници докъде се простира бюджетната и финансовата независимост на съдебната власт е проблематичен още от началото на 90-те години, а към днешна дата е повече от належащо да бъде преосмислен.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай