Епикризата на българското здравеопазване

---

    Животът е ценност, основополагаща за всяко едно общество. Затова съвсем разбираемо е здравеопазването в една държава да е натоварено със съхранението на тази ценност. До 1996 г. в България действа системата „Семашко”, при която лечението се финансира чрез бюджета, а лекарите получават държавно определена заплата – еднаква за цялата страна. В сила е и тригодишно разпределение на медиците след тяхното завършване.

    Системата „Семашко“ беше напълно амортизирана. Над 80% от активите бяха напълно амортизирани, лекарите бяха напълно демотивирани, а тогава и с кризата, която имахме с верижните банкови фалити, над 300% инфлация, 3000 лв. за долар, се стигна дотам, че и заплатите бяха между 3 и 5 долара. Болниците спуснаха черни знамена, лекарите бяха по улиците, стачкуваха, а хората си носеха консумативи и лекарства, ако можеха да намерят от някъде, за да постъпят в болница. Системата фалира! Това беше нейният естествен край, защото по принцип системите „Семашко” са основани на остатъчно финансиране, т.е. първо се заделят средства от бюджета за фондовете за натрупване, за инвестиции, за производство, за потребление и каквото остане се даваше в тази сфера, която беше обявена за непроизводствена сфера. В крайна сметка системата „Семашко” я хвалят като една безплатна система, но тя е система, която първо взима всичко от хората, за да им върне част от взетото. Няма свобода на избора, няма свободна воля. Всичко се решава от администрацията, това е тоталитарна система. Тя и в момента работи в много малко държави по света.

   По тази система лекарите са приравнени към най-ниско квалифицирания труд на чиновническа служба, която превръща професията в бюрокрация. Реформата е започната от Илко Семерджиев още в служебния кабинет на Стефан Софиянски със заем от Световната банка.

   „Нямахме лекарства, нямахме с какво да ги платим. Започнахме с разработване на цялата нормативна основа, която трябваше да послужи за законов регламент за този преход – от системата „Семашко” към здравноосигурителния модел. За четири години направихме 12 нови устройствени закона за здравеопазването като тръгнахме от Закона за народното здраве и правилника за неговото приложение. Сега тези, които говорят за реформи ръчкат в членове и алинеи, които тогава бяха приети. Направихме национален рамков договор с неговите приложения – над 7000 страници... След което се сключват индивидуални договори с лекар, медицински или диагностичен център, болница и т.н.”, спомня си той.

   Истинските реформи винаги стигат до въпроса откъде идват парите за дадения сектор. В здравноосигурителния модел средствата са от пациентите и държавата, която осигурява деца, пенсионери, държавни служители, хора в неравностойно положение, плаща за лечения на редки заболявания и др.

    Въведохме 6% здравноосигурителна вноска, като за сравнение дотогава през 1997 г. държавата заделяше 968 млн. лева годишно за цялата здравна система. Сега само в НЗОК има 6 млрд. лева. Отделно от това държавата за ведомствените болници и за общественото здравеопазване заделя сега още милиард. Затова имаме тези нови технологии, тези нови болници, затова имаме това реновиране и почти нищо в света, което се прави, не липсва в България.

   Реформата предвижда въвеждането на здравноосигурителни вноски, първоначално 6% от възнаграждението, които постепенно през годините да се увеличават. Това се случва само един път през 2008 г., когато са покачени на 8%, а събраният фонд трябва да послужи за основа на следващата стъпка – въвеждането на доброволните здравни фондове, чрез които пациентът няма да доплаща нищо.

   „Вместо това държавата прибра тези пари. Пари от здравни вноски. Нещо, което не се е случвало в никоя друга държава по света – здравната каса да финансира държавния бюджет. Тогава финансов министър е Симеон Дянков. Първоначално бяха експроприирани над 1 млрд. 700 млн. лв., следващата година с още 340 млн. лв. касата финансира министерство на здравеопазването, следващата още 100 млн. лв., така че се качиха на над 2 млрд. лева, т.е. вместо да се развива здравната система, ние тръгнахме назад”, казва Семерджиев.

   Според него доброволното здравно осигуряване е предвидено при стартирането на новия модел в здравеопазването. Идеята е средствата от него да отидат във фондове, които постепенно да влязат в конкуренция с НЗОК и пациентите да не доплащат за лечение и медицински изделия. През 2012 г. тази възможност е премахната.

   „Със закон го развалиха. Прехвърлиха този тип дейност към застрахователните компании, които работят на съвсем различен принцип, на принципа на риска, докато здравното осигуряване е на принципа на солидарността. Това са системи, които не могат помежду си да се конкурират, защото работят по различни режими. Унищожавайки доброволното здраво осигуряване държавата лиши българите от възможността доброволните фондове някой ден, като наберат капацитет, да станат конкуренти на НЗОК. Този процес приключи през 2012 г. и той е невъзстановим. Имаше няколко лица, които бяха особено активни в това законодателно унищожаване на доброволното здравно осигуряване. Едната беше Антония Първанова, която го инициира в Народното събрание, а другата беше Ралица Агайн от Комисията по финансов надзор. Ние стартирахме с Държавна агенция по осигурителен надзор, която трябваше да надзирава финансите във всички осигурителни институции. За да могат да подарят този бизнес на застрахователите закриха Държавната агенция по осигурителен надзор и всичко мина към Комисията по финансов надзор. Това са лобистки действия с изключително тежки последствия, бих казал невъзстановими”, твърди Семерджиев.

   Друг голям проблем е несъбираемостта на здравните вноски, чрез които се формира бюджета на здравната каса, а тя пък от своя страна заплаща клиничните пътеки при лечение в болниците, на личните лекари и специалисти в доболничната помощ, за изследвания и т.н.

   Някакъв мързел обзе здравната система след 2005 г., когато всичко като финансиране трябваше да се поеме от НЗОК. До тогава бяха разработени 298 клинични пътеки, за да можем да кажем, че заплащаме за всички видове диагнози, защото клиничната пътека е диагностично свързана група, вътре има много диагнози. Примерно при старта започнахме с 30 клинични пътеки, които обединяваха 156 диагнози. През 2005 г. трябваше да достигнем 600 клинични пътеки, а до 2010-та да са 1000, които изчерпват абсолютно цялата международна класификация на болестите клинична модификация. Ние спряхме на 300. И сега много колеги се принуждават да приобщават към определена клинична пътека периферна диагноза, заради което понякога получават санкции. Това е дефект на управленията от 2005 г. насам, защото вместо да продължат процеса, те го спряха.

   България е изправена пред огромна опасност да остане без лекари и медицински сестри, заради ниското заплащане. Това налага да се мисли стратегически, а не само колко средства се източват от системата, което е престъпление и органите, определени за това, трябва да го преследват.

    „България може да загуби своите лекари. След 2007 г., когато влязохме в ЕС, имаме свободно движение на хора. В ЕС има недостиг на над 1 млн. 200 хиляди лекари. Едноактно могат да бъдат издърпани от България с високи и добри заплати, ако ние не се движим в някакъв синхрон с това, което се случва в ЕС. Много често политиците говорят за приоритетизиране. И винаги на първо място слагат образованието. Да, но човек учи до 25-26 годишна възраст, а ползва здравеопазване цял живот. Всеки един българин, всеки един човек въобще, е клиент на тази система. Това е лична сигурност, която не можем да подценяваме. Човек, ако не е здрав, никакво образование не може да ме помогне. Нездравият човек е затворник в собственото си тяло, той е непроизводителен, той не работи, а ползва социалните фондове и да не се приоритизира здравеопазването и да не му се даде една крачка напред вече толкова много години, от 2005 г. досега, това е неразбераемо!“

    Според Илко Семерджиев натрупаните проблеми в здравеопазването имат решение – здравната вноска да се увеличи от 8 на 10%, да се премахне данък печалба на болниците и ДДС върху лекарствата, както и да се вземат мерки срещу прекомерния брой лечебни заведения.

    „Няма механизъм държавата да издържа непрекъснато нарастващия брой лечебни заведения, особено болнични, просто защото в закона някой лобист още 2002 г. записа, че на всяко лечебно заведение не може да му бъде отказано договор с НЗОК. Ще ви дам един числа за илюстрация. Аз въведох болничната помощ в здравноосигурително отношение с НЗОК като се договорихме с 149 болници – 128 многопрофилни и 21 специализирани болници. Сега са над 370! Но броят на лекарите не е увеличен. Как едно и също количество лекари работят в два пъти повече болници? Като летящи холандци.

   Беше отменена приватизацията на лечебните заведения. Частните инвеститори се принудиха вместо да влагат в държавни или общински болници, които бяха превърнати в акционерни дружества и съвсем спокойно можеха да бъдат капитализирани чрез закупуване на акции, да вложат над 5 млрд. лева в нови болници. А можеха да се приватизират съществуващите 149 болници. Вместо това те започнаха да създават втора паралелна болнична мрежа. Сега имаме две мрежи – една публична и една частна. И сме номер едно в света по болница от глава от населението, заради глупавото решение, че не се приватизира в здравеопазването. Няма такова нещо! Стопанската част подлежи на приватизация. Ние сме гарантирали, че хората няма да пострадат от някаква частна алчност чрез НЗОК – тя защитава интереса на потребителя, тя се разплаща вместо потребителя. Не бива по никакъв начин да не равнопоставяме собственостите в България, ние сме демократична държава в крайна сметка. Но този регламент от 2002 г. досега не е отменен. Няма решение, ако тази врата не се отвори”, смята Семерджие.

   В момента общо за страната броят на лекарите е около 30 хиляди, зъболекари 7500, медицински сестри 44 500, които са разпределени неравномерно в страната, а сред специалностите с най-голям дефицит са патолозите и педиатрите.