"Тази война не е между Русия и Украйна, а между Америка и Русия. Това е част от глобалните войни, които предстоят. Моля се Господ да им даде разум, да смири тяхната горделивост, тяхното усещане за величие и превъзходство. Визирам всички световни елити, които са прогнили. Има страшно много болка, чиято цена ще плащат обикновените хора". Това заяви актьорът и певец Руслан Мъйнов в "На Фокус". Той е бесарабски българин, роден в Украйна.
По думите му войната в Украйна е започнала през 2014 г. Родният му град е Измаил, Одеска област. "Усещането за война е отдавна. Във войната няма положителни герои, всичко е тежко, страшно и оплетено", смята актьорът. И допълви, че на Сирни Заговезни трябва да си простим и да имаме повече желание за прошка.
За него руските и украинските песни винаги са били едно. Той призова да мислим за любов и светлина.
Ето и цялото интервю:
Еднакво успешен и като актьор, и като певец, Руслан Мъйнов в момента е сред участниците в “Като две капки вода” по Нова тв, където майсторски влиза в образите на популярни изпълнители. Роден е на 15 ноември 1976 г. в Измаил, Украйна, където живее до 17-годишна
възраст. Като дете участва в самодейния театър на училището. В местния театър “Импулс” му поверяват главни роли в театрални постановки. Мести се в България през 1994 г., за да учи актьорско майсторство, и много бързо се превръща в звезда.
– Г-н Мъйнов, вие сте и певец, и актьор, така че в “Като две капки вода” съчетавате и двата си таланта. И все пак изненада ли ви с нещо участието в този формат?
– Много ми се искаше да ми се случи нещо различно. Доста години работя. Започнах с “Хъшове”, после стана “Шоуто на Слави”, след това два сезона водих “Господари на ефира”. Продължих с “Комиците” – комедийно предаване, в което, въпреки че няма политика, без гости, без злободневна
актуалност, продължи 15 години. Човек добива опит в нещата, които прави и в един момент се превръща в рутина, което е пагубно, деградивно. И когато в един момент това вече не ти струва усилия, започва да не влияе на хората, защото виждат лекотата, с която го правиш. Докато бях
студент, асистентът на проф. Надежда Сейкова Веселин Ранков разказваше история за някакъв човек, който полагал изключителни усилия да се подготви за номер, почти невъзможен за изпълнение. 15 години работи върху това, за да стане чудото и когато вече е готов, изпълнява го
пред зрители, но те не му обръщат никакво внимание, защото той го прави с такава лекота, че и на тях им се струва съвсем нормално и обикновено. Та в момента, в който се изгуби това усещане за преодоляване на трудности, започва да не работи и да не въздейства на публиката. Така че приех с голямо желание тази покана, сега все едно пак съм студент в НАТФИЗ. Пак има комисия, която те оценява, публика, която гласува, всеки път не
знаеш какво ще се получи. На огромни глътки получавам енергия и жизненост.
– Притеснявате ли се какво ще каже журито, Фънки дали няма да бъде твърде саркастичен и обиждате ли се?
– Някой трябва да каже нещо добро, друг – някаква критика. Не бива човек да се обижда. Предаването е забавно, в него няма отпаднали участници и ни доставя удоволствие. Журито е подбрано много добре.
– Все още сте представили малко образи, въпреки това, кой ви затрудни най-много до момента?
– Фреди Меркюри, защото не владея английски, няколко пъти се опитах да уча този език, но винаги удрям на камък, нищо не влиза в главата ми за разлика от италианския, който е много по-разбираем. Много похубав е за пеене. Навремето Пепа Николова разказваше, че го е научила от песните, обичаше да изпълнява такива песни и го правеше много хубаво.
– “Комиците” затворена страница ли е вече?
– О, не! В момента не се снима, но с колегите си общуваме. През годините сме изградили една много хубава любов, която няма как да бъде затрита или променена. Така че, ако има хубави идеи, винаги могат да бъдат реализирани.
– С този екип направихте и сериала “Столичани в повече”, който продължава за пореден път да се върти в ефира и все още има огромен интерес към него.
– Стана много, много хубав сериал. Писаха го сценаристи, които ни познават лично като хора и създаваха образите за нас конкретно. Беше направен с много любов, хубаво режисиран, имаше актуалност. Когато нещо се прави с голямо желание, то винаги се получава. Идеята е много хубава, Евтим Милошев и Любо Нейков положиха големи усилия да се реализира и както Евтим каза – получи се драмеди – драма и комедия. Вътре има много сериозни неща, върху които човек да помисли, даже и да поплаче. Както и много смешни неща.
– В “Комиците” сме виждали много ситуации, в които вие, актьорите, започвате неудържимо да се смеете на сцената, номера ли си правехте?
– Понякога някой нещо не е разбрал или е забравил, защото записвахме по много скечове на ден, снимахме три предавания напред. Имаше един случай, в който колега реши, че това е финал, и си тръгна от сцената, а скечът е още по средата. Ние го връщаме и пада смях. И понякога тези неща не се изрязват от предаването, защото носят много хубава енергия. Някой път и номера сме си правили.
– Обичате ли да импровизирате на сцената?
– Да, но трябва да успееш адекватно да се върнеш обратно в сценария. Все пак има и други колеги на сцената, които трябва да си свършат тяхната работа. Това, че ти си решил да направиш някакво извращение, те не знаят как да се наместят там, защото не са наясно какво е в главата
ти.
– А когато забравите текст?
– Ние, актьорите, помним текстовете по събития. Знаеш какво ти е действието, ако забравя конкретната реплика, ще използвам друга, за да стигна до финала. При песните винаги може да се пляска, да се контактува по някакъв начин с публиката и като си припомня думите, продължавам. Случвало ми се е.
– Какви гафове са ви се случвали?
– Имал съм различни, но за щастие, нашата професия не променя съдбите на хората и няма страшно някой нещо да забрави. Още в самото начало с “Хъшове” цял ден се подготвях за някакъв образ, няколко пъти сменях дрехи, дълго ме гримираха. И в скеча трябваше да изпея “Калашников”, от целия текст обаче аз изпълних само “бум-бум-бум”. Цялата подготовка замина, ние сме в национален ефир, около мен само големи имена в музиката, беше ужасно преживяване. Тогава още нямаше аутокю и с Албена Михова след това започнахме да си пишем текстовете на едни големи листове. Все пречехме я на оператор, я на някой друг и до последно не знаеш дали няма да те изгонят и другият да не може да си изпее песента. Учехме ги от днес за днес. Не беше лесно, защото ти знаеш парчето с оригиналния му текст, дават ти нов и стария трябва да го задраскаш в главата си което е невъзможно. В момента, в който излезеш на сцена или пред камера, и старият изплува веднага. Тогава имаше много гафове, наистина. Но се спасявахме с тези картони.
– Скоро излиза на екран нов филм с ваше участие – “Късата клечка”, разкажете малко повече за него.
– Снимахме го през 2019 г. Режисьор е Димитър Петков, сценарист Димитър Златинов, оператор и продуцент е Иван Тонев. Всичко се развива в една нощ, разказва за трима милиционери, които застъпват на дежурство и една ситуация започва като провинциален водевил, с изневяра. Но завършва с убийство. Премиерата ще бъде на 10 март, а по кината се завърта на 11-и. Приех да играя единия от милиционерите, защото баща ми беше милиционер. Виждах огромната промяна в него, преди да сложи униформата и когато я облече. Тя седеше в коридора като още един член на
семейството. Баща ми ставаше различен, започвайки да носи както позитивите, така и негативите на системата. Аз отговарях обувките му да бъдат идеално лъснати преди смяна. Виждал съм много неща, които са се случвали с оперативната група, в която беше баща ми. И научих много неща, взех си доста поуки. Баща ми по принцип никога не се е занимавал да ме възпитава в чисто човешки план – това трябва или не трябва да правиш.
Има един източен мъдрец, който казва, че няма никакъв смисъл да се възпитават децата, защото те така или иначе ще казват и ще правят нещата, които родителите говорят и правят. И е много вярно, защото може хиляди пъти да повтаряш на детето си да не пресича на червено, но ако ти пресичаш на червено, то цял живот също ще го прави, защото го е видяло от теб. Делата са това, което оставя следа.
– А майка ви с каква професия е?
– Работеше в картонена фабрика като млада, а после в много голям склад. Тя е изключително добра и грижовна не само към семейството си. И много красива жена.
– В съвсем различни сфери са родители ви. Как станахте актьор?
– Когато се занимаваш с някакъв вид изкуство, това съвсем нормално започва още в детството. Участвал съм в различни театрални състави. Правеха се спектакли, концерти, програми, с които сме обикаляли. Водил съм богат творчески живот. Но така трупаш някакви шаблони и щампи. А когато мине първата година във ВИТИЗ, виждаш, че си бил един самодеец. Преди да кандидатствам, завърших училище за заварчици и имам четвърти разряд. Миналата година даже си купих един електрожен от по-ново поколение, ей-така, да имам. А иначе баща ми искаше да стана милиционер, майка ми винаги ми е имала доверие и се е съобразявала с моите желания. Така че благодарение на нейните усилия дойдох в България. Първо обаче
кандидатствах в Киев в институт по култура за режисьор на масови събития. Но един ден майка ми се обади, че има един човек, който ще пътува за България и аз мога да тръгна с него. Оказа се, че това е Иван Дундаров, председател на Съюза на бесарабските и таврийски българи.
Зарязах всичко и тръгнах, повече от месец живях при него и съпругата му Стефка. Безкрайно съм им благодарен, той за съжаление, почина. После се преместих в Студентски град.
– От първия път ли ви приеха във ВИТИЗ?
– Бяхме няколко човека – бесарабски българи, и за нас беше направен отделен изпит, редовните вече бяха минали. Професор Сейкова ни прие, мен и още едно момиче.
– Трудно ли ви беше в началото, далеч от семейството и дома?
– Да, но не го отчитам като проблем, а като много хубава школа, която ми даде голяма преднина пред мои връстници. Като дойдох тук, нямах пари, документи за престой, нищо. Много дълго ходех във ВИТИЗ на лекции, без да могат да ме запишат. Тогава ректор беше Христо Руков и той ми
каза, че ще ме запише, не е проблем един по-малко или повече, но някой трябва да ми дава стипендия, защото иначе нямам право да остана. В същото време няма кой да ми даде стипендия, защото не съм студент, въпреки че съм минал изпитите. Почти година ходех така на лекции и все си допълвах името в списъците, защото ме нямаше в тях. Накрая отидох във фондация “Кирил и Методий”, където занесох писмо от Христо Руков, че съм приет и ми дадоха стипендия. Признаха ми посещенията на лекциите и продължих, без да започвам отначало. Но тогава животът беше друг, имаше много човечност, топлина, съпричастност. Много мои колеги са ми помагали и да науча езика по-бързо.
– Как се издържахте, налагаше ли се да работите нещо?
– Докато си във ВИТИЗ, няма как да работиш. Там си по цял ден. Много-много не ядях, доста бях отслабнал, но колегите помагаха, един получи колет, друг получи колет… Събирахме охлюви да ядем, беряхме джанки, сливи. Но никога не ни е било проблем, че няма какво да ядем. Трима души купувахме един хляб, една майонеза и се наяждахме. Репетираха се етюди, смях, беше интересно, битовизмите не ни вълнуваха. Сега сме много разглезени. Днес Студентски град няма нищо общо, вече е като Лас Вегас. Щастлив съм от всичко, което ми се е случило през тези години, защото ме изгради като човек, даде ми голяма преднина. Направи ме силен, подготвен за много неща.
– Имате много активна кариера и като певец, ходили ли сте на уроци при вокален педагог?
– Много пъти през годините, за неща, които ми се е налагало да пея. В началото изпълнявахме “Горе на черешата” и “Що така бе, Миме?”. Те не са за филхармонии и концерти, а за заведения и панаири. Това всъщност е огромна школа, защото всяка вечер пееш на живо, в повечето случаи с
лоша озвучителна техника. В една концертна зала публиката гледа само теб, докато в заведението едни ядат, други пеят, трети се свалят, а ти трябва да събереш вниманието на всички тези хора, да ги концентрираш върху себе си, че да ги накараш и да харесат изпълнението ти.
Правил съм го години наред и съм се научил на много неща. После, когато съм записвал вече народни песни например, съм ходил на уроци при такава певица. Трябва да се научат много неща, не може да пееш тракийска песен като бавна македонска, да речем, защото ставаш престъпник.
Нямаш право да бъркаш. Христина Ангелакова ме беше поканила да участвам в концерт с арии и канцонети в памет на Павароти. Попитах я какво да науча и тя ми изреди 12-ина неща. Нямаше как да ги науча само със слушане. Още повече че заставаш пред един огромен оркестър с хора, които от детска възраст се занимават с музика, познават всичко в дълбочина и нямаш право да излезеш сред тях само защото си много забавен. Отидох при Боряна Ламбрева, която е корепетитор и преподавател в Музикалната академия, на всички курсове на Райна Кабаиванска. С нея разучавах всички арии и канцонети. Впоследствие ходих на солфеж, малко на пиано… Тя много ми помогна и до ден днешен продължавам да ходя при нея, когато ми се налага. Имах огромен късмет, със съдействието на Боряна Ламбрева, да взема няколко урока от един от големите ни диригенти –
Михаил Ангелов. Много ми помогна с практични съвети.
– Отпускат се мерките, скоро ще започнат и изявите на открити сцени, културният живот ще стане по-активен, какво ви предстои?
– В момента играя в представлението “Направихте ме на луд” на режисьора Богдан Петканин и Кирил Кирилов, продуцент. От 2015 г. с трупата на Бургаския театър играем “Стая 1313”. Работихме върху една пиеса с работно заглавие “Едно обикновено чудо”, чиято премиера предстои. В момента не планирам концерти, защото съм много ангажиран с “Капките”. Не обичам да правя много неща накуп, защото все някое ще куца.
– Семейството ви е в Украйна, успявате ли да поддържате контакт с тях в момента?
– Да, все още има връзка и успяваме да се чуваме. Телевизионната кула вече я няма и не могат да гледат телевизия, но поне засега телефони има.
– Опитвате ли да им помогнете да дойдат в България?
– Не искат. Мъжете между 18 и 60 г. не ги пускат, това означава, че половината трябва да тръгнат, а другите да останат. Говоря с тях всеки ден, желанието ми е да ги взема, но отказват. Имам роднини и приятели почти в цялата страна.
– Колко голям е ужасът във вашето съзнание?
– Това е тема, на която не искам да говоря. Прекалено много са анализаторите по медиите, които дават всичко от себе си, малцина разбират наистина каква е ситуацията. За мен усещането за война е от 2014 г. Моля се Господ да даде разум на великите сили, да се смирят и да помислят за обикновените хора, но кога ли са мислили за тях, че днес да започнат. В коя война е мислено за хората, в никоя.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай