Преди няколко години eдин от синовете ми, който тогава беше шестокласник, беше получил задача да прочете“Под игото” през ваканцията. Човекът е отговорен и съвестно пристъпи към задълженията си. Почна я и след минута ме попита:
– Тате, какво е сомун душманларъ?
Обясних му. След малко ме попита какво е ахиевски читак. Аз пак му обясних. После ме попита какво е геран. За около десет минути младият читател се сблъска с около 40 думички, които отдавна не се употребяват в българския език, повечето от тях – турцизми.
Налагаше се да чете книгата с преводач, който в случая бях аз. Вместо да е удоволствие, четенето се бе превърнало в тегоба. Видях, че няма смисъл от тези напъни и посъветвах сина си да остави “Под игото” и да вземе “Островът на съкровищата”. В погледа му прочетох благодарност.
Преди да са скочили да ме заклеймяват интернет-патриотарите, бързам да заявя, че аз харесвам “Под игото”. Много стегнато трилърче е, има екшън, базирано е на исторически събития и изобщо си е една много приятна романтична история, написана в духа на епохата.
Но езикът е напълно неразбираем за съвременния човек. Не го разбирах и аз, когато бях шестокласник. Спомних си, че по същия начин питах родителите си да ми превеждат архаичните думи.
Няма ли да е много по-добре и за учениците, и за учителите, и за паметта на самия дядо Вазов, ако езикът на романа му бъде осъвременен от грамотен редактор? Ако хекиминът се превърне в доктор, геранът – в кладенец, а пармаклъкът в парапет?
По-примитивно устроените хора смятат, че класиката е нещо, което не бива да се пипа. Но защо тогава англичаните осъвременяват езика на Шекспир, а не оставят пиесите му така, както са си били в оригинал?
Нека в университетите студентите по литература да учат “Под игото” в оригинал. Но за шестокласниците би трябвало да има някаква light-версия. В крайна сметка трябва да си отговорим на въпроса какво искаме – децата ни да обикнат книгата на дядо Вазов, или да се отегчават от нея.
Друг въпрос е, че програмата по литература е изключително идиотски конструирана и учи децата не на литература, а на необоснована омраза към турците и още по-необоснована любов към руснаците.
Това няма нищо общо с литературата, това си е жива пропаганда, която по неизвестни причини е останала в наследство от годините на социализма и никой не ще да я махне от учебниците.
Странен е и подборът на произведенията, включени в учебната програма. Защо от Елин Пелин е избран точно “Андрешко”? Защо от Любен Каравелов “Маминото детенце”?
По необясними причини съвременната литература не присъства в учебниците. Защо не се учи “Мисия Лондон” на Алек Попов? Защо не се учат стиховете на Борис Христов? На Иван Методиев? На Ицо Хазарта? Сигурен съм, че един учебен час посветен на текстове като “Колега” и “Кради, кради” ще предизвика много по-оживени дискусии, вместо да се прозяваме над “Маминото детенце”.
Не сравнявам Хазарта с Любен Каравелов. Тъпо е изобщо да се сравняват автори, защото това са несравними величини. Все едно да сравняваш банциг с круша. И не искам да обидя някого или да хваля другиго. Говоря само за подхода.
А и в крайна сметка литературата е въпрос на вкус. Трябва да се даде на младите хора възможност да откриват своите мисли и преживявания в текстовете. Един ще открие себе си в Яворов, друг ще открие себе си в Алеко, трети ще открие себе си в Илия Троянов. Защо например в училище не се говори за “Хари Потър”, при положение че всички деца го четат и се вълнуват от приключенията му?
Странно е да се говори за национална литература. Да делим литературата на българска и небългарска е доста неинтелигентен подход. Литературата е един общ световен процес, в който държавните граници са невалидни. Книгите могат да бъдат разбрани, само ако се четат в контекст, а не изолирано.
Би било чудесно, ако на литературата не се гледа като на предмет. Тя не е предмет, тя е удоволствие. Четенето би трябвало да е наслада, а не какво е искал да каже авторът, с какви художествени изразни средства и защо е бил склонен да употребява литота.
Синовете ми обикнаха книгите само защото съпругата ми и аз следвахме с интерес вкусовете им и внимателно препоръчвахме заглавия, които смятахме, че ще ги развълнуват. Така децата се влюбиха в “Рудниците на цар Соломон”, “Двайсет хиляди левги под водата”, в “Хобит” и “Хрониките на Нарния”, в романите на Роалд Дал, а по-късно откриха Булгаков, Марк Твен, О, Хенри… Ако бях оставил училището да им открива чудесата на литературата, сега щяха да са двама отегчени младежи, убедени, че книгите са нещо скучно и противно.
Зная, че нещата, които предлагам, няма да се случат в близките сто години. Образователната ни система е изключително закостеняла и подвластна на предразсъдъци. Единствената смислена промяна в нея през последните 25 години – въвеждането на матурите за зрелостниците – бе посрещнато навремето с нечовешки вой и писъци.
Давам си сметка, че статията ми ще бъде посрещната с “Посягат на Дядо Вазов!”, “Долу ръцете от националните светини!” и първосигнални обиди.
Но в крайна сметка важно е да се дискутира. Пък кой знае – може след нас да дойдат по-разумни поколения, които се опитват да разсъждават с мозъка си, а не с кухи черепи, натъпкани с безсмислени лозунги, предразсъдъци и клишета.
Текстът е публикуван в профила на автора във „Фейсбук“
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай