Орлин Дяков е роден през 1961 г. в Русе. Завършва Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов” през 1987 г. със специалност ”Актьорско майсторство за драматичен театър”. Работил е в театрите на Смолян, Монтана, Враца. От 1992 г. активно се занимава с режисура. В периода 1998-2000 година е директор на Драматичния театър в гр.Монтана. От 2006 г. е в състава на Русенския драматичен театър като режисьор, а от януари 2012 г. е и негов директор.Автор е на 18 драматични произведения. Носител на национални и международни награди. В момента той е един от активните общински съветници от групата на ГЕРБ в Общински съвет-Русе.
Кандидат е за народен представител от листата на ГЕРБ-СДС.
Той не може да бъде изчерпен с една дума. Не може и с много. Защото винаги нещо няма да достига. Все едно да се опиташ да събереш извор в стомна. Изглежда толкова лесно да се общува с него, защото това, което грабва веднага, е неговата откритост и неизменна готовност за диалог. Колкото и да искаш обаче да стигнеш до дъното на душата му, винаги ще има и още. И не защото той се опитва да прикрие нещо, а защото е приел безкрайното многообразие на човешките емоции и взаимоотношения за източник на своето неизчерпаемо вдъхновение на творец.
Да бъде директор на Русенския драматичен театър за Орлин Дяков не е просто някакъв престижен пост или заплата. Той го нарича „лична кауза”. Това, че според последните класации театър „Сава Огнянов” е на трето място по значимост в страната, топли, но не е най-важното. За него важна е творческата свобода и спойката на екипа от съмишленици с чувство за собствено достойнство.
Още на 8 години Орлин заявил твърдата си убеденост, че ще стане актьор. От там нататък никога не е изпускал главната нишка на житейската си мисия, независимо че заради желанието на родителите си да „има занаят”, завършил Механотехникума в Русе. Казва, че и днес може да влезе в леярна и да се справи нелошо с всяка задача от занаята, но избраният път и това, което истински ври в кръвта му, не е топлинната обработка на металите, а „топлинната обработка” на човешките емоции. Преди да имаш обаче какво да кажеш, трябва дълго да си мълчал, да си наблюдавал, слушал, чел и анализирал. Такъв мълчаливец е бил сред съучениците си Орлин, но това е било само в средата, която е далеч от богатия му вътрешен свят. Извън училище, в самодейните драматични състави под ръководството на ярките тогава актьори от русенския театър Косьо Станев и Валентин Гаджоков, той имал друга близка до сърцето му среда. Там творческите разговори и спорове не свършвали, там се раждали мечтите и идеите.
Някъде там се е родила и любовта му към творчеството на американския писател Кърт Вонегът. Когато става дума за любими автори, Орлин Дяков без колебание посочва именно него - циникът-мъдрец, чийто характерен стил слага отпечатък и върху собствения му начин на писане.
Първата си пиеса „Любовта като такава” написва за драматичния театър в Монтана, с който са свързани 13 години от младостта му. Преди обаче да го изпрати в Северозапада, съдбата го изпраща в Родопите. След като завършва Националната академия за театрално и филмово изкуство на 26 години е разпределен към смоленската театрална трупа. Като малко съкровище пази в сърцето си простичката житейска мъдрост на един старец от планината. Дядото прочел неспокойната душа на младия творец и тихо му изповядал силата на своето смирение: „Колкото – толкова, когато – тогава, както – така!” И до сега, когато животът го изправи пред непреодолими препятствия, Орлин Дяков си спомня очите на стареца и думите му. Това му помага да премине по-леко през изпитанията, макар да е човек, който не се отказва лесно да рита срещу ръжена.
Точно това непримиримо „ритане срещу ръжена” му дава силата и куража постоянно да експериментира, а ключовата дума е „свобода”. Всъщност при него става дума за творческа свобода – тя чупи клишетата и рамките, кара те постоянно да надскачаш самия себе си, да излизаш от зоната си на комфорт, а не рядко да започваш за пореден път от нулата. Такива примери в живота на Орлин има много. За кратки периоди в по-младите си години експериментира в няколко посоки на собствен бизнес, но каквото и да прави, не успява да му се отдаде напълно, защото няма време за нищо друго, освен за театър в цялото му многообразие от творчески посоки.
Така достига до изконната мъдрост „Грях е да имаш дарба и да не я развиваш!” А животът не прощава този грях, защото „Всичко, което не е отдадено на другите, е безвъзвратно изгубено!” Това прозрение достигнало до него като реплика от филм, но съзнанието му го запечатало и то се е превърнало в негово житейско мото.
Орлин Дяков се завръща в Русе през 2000-а година. С него е и жената, за която смело може да каже, че е любовта на живота му – актрисата Петя Венелинова. Животът ги среща в Монтана. Влюбват се и вече 28 години са заедно. „Ние се обичаме, не се търпим, не сме просто свикнали един с друг!”, категоричен е Орлин. Тайната на здравата връзка помежду им, разбира се, е и в общата любов – театъра, защото „Когато професията сближава, винаги има какво да си кажеш вечер!” А творческата спойка между двамата е вече толкова силна, че за режисьора Орлин Дяков е достатъчно само едно точно изречение, за да режисира ролята на актрисата Петя Венелинова. И тя го разбира, без много думи.
8-годишната Мария е другата им обща любов. Тъмнооката малка принцеса е точно толкова артистична, колкото и мама и татко. Орлин признава, че най-големият му страх са здравето и живота на двете му най-обични жени Петя и Мария. Има си и ангел-пазител – сестра му Милена. Милена Дякова е уважаван русенски юрист от кариерата, чието име се споменава често заедно с думата „етичен”. Орлин я нарича „втората ми майка” и признава, че й дължи много заради вярната й подкрепа в трудните времена на лудите млади години. Тъй като двамата изгубили майка си сравнително рано, наложило се по-голямата сестра да заеме нейното място в живота му. Тя му дала и подкрепата да се развива като драматург: „Щом ти харесва да пишеш, пиши!”
С богатата си биография на творец и неспокойния дух на вечн отърсещ човек, Орлин Дяков не просто има зад гърба си активот 18 авторски пиеси, 25 изиграни роли на театрална сцена и над 80 режисиранипредставления. В момента той може с гордост да заяви, че е единственият съвременен български драматург, чиито пиеси се играят на сцените на 5 големи областни градове едновременно – Силистра, Варна, Стара Загора, Кърджали и Монтана. Създадените още в студентските му години приятелства с изявени имена като Теди Москов, Къци Лафазанов, Мая Новоселска, Юлия Огнянова и др. продължават и до днес като творчески партньорства, които обогатяват и русенската театрална сцена.
„Дай да опитаме!” Това е ключът, който Орлин нарича „моят оптимизъм”. С този ключ той отваря и невъзможни врати, пред които мнозина биха се отказали. Зад вратата може и да има провал, но самият кураж да опиташ нещо ново и непознато, вече е успех!
„Ако искаш нещо да се промени, трябва да го промениш отвътре. Само с мрънкане и омраза не става!”, убеден е Орлин Дяков. Това е и причината да се кандидатира за народен представител. Като творец той се смята за защитен от всеобщия хейт, но бил много изненадан, когато наскоро на улицата го спрял един познат с думите „Умен човек си, интелигентен… Как можа да се хванеш с политика?” „А вие какви хора искате да ви управляват?”, попитал творецът.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай