Александър Маринов е председател на Стратегическия съвет към президента от февруари 2020 г. и член от създаването му през 2019 г. Професор по политически науки и публична администрация в СУ"Св. Кл. Охридски" и Пловдивския университет "П. Хилендарски". Доктор по социология. Автор на четири монографии, десетки студии и статии. "Дневник" разговаря с него по актулни теми като интервюто е направено с писмена размяна на въпроси и отговори.
Националният стратегически документ може ли да се разглежда и като управленска програма или управленска алтернатива?
- Проектът представлява държавническа стратегия, която осмисля съществуването и бъдещето на нацията и държавата идея, изхождайки от базисни ценностни предпоставки. Всички останали стратегии и управленски програми придобиват смисъл на нейна основа, конкретизират я и правят възможна нейната реализация. Държавническа стратегия от този ранг задава смисъл, а не разпределя ресурси и не предначертава конкретни действия.
Проектът предлага алтернатива на ценностния вакуум, на липсата на споделени национални ценности. В действащия модел на управление и в публичната среда като цяло истински важните неща са принизени и подменени от второстепенни и дори неприемливи. Управлението на държавата няма реална ценностна основа, а стъпва на голословни и често лицемерни декларации, които остават чужди за нацията. Затова не се поражда импулс на еднопосочно мислене и действие, да не говорим за ентусиазъм и себеотрицание.
Една нова програма на управление би била алтернатива, ако стъпи на истински важни ценности и включва последователни и честни усилия за постигането им. Според нас най-важният ценностен приоритет, който трябва да ръководи общите ни усилия в следващите десетилетия, е действителното материално и духовно добруване на българина. Не на абстрактния, средностатистически българин, а на конкретните личности, семейства, професионални и териториални общности.
Както показаха анализът и обществената дискусия по проекта, най-тежките ни проблеми са свързани със състоянието и перспективите на човешкото богатство, човешкия и социалния капитал на нацията. Което е още по-лошо, тези проблеми не просто са сериозни, а имат тенденция на влошаване и се подсилват взаимно.
Човекът е "на последно, а не на първо място" за държавата и тези, които я управляват. Политиката и държавното управление са дехуманизирани. Това се усеща безпогрешно от мнозинството от българите и поражда отчуждение, чувство за безпътица и недоверие в институциите. Досега за това се говори, но се прави твърде малко. Човекът, неговото добруване и развитие е декларативна, пожелателна, а не последователно осъществявана ценност.
Прилаганите политики са фокусирани върху парите и печалбите, включително в области, където
това е недопустимо, като здравеопазване, образование, териториално развитие, демография, опазване на природата. Ковид-кризата е поредното, макар и драматично доказателство, че тези, които се кълнат, че животът и здравето на хората са най-важни, дълги години не са правили необходимото, за да бъде тази ценност защитена.
Държавата и тези, които я управляват, слабо се интересуват от проблемите на хората и реалното (а не пропагандно) подобряване на техния живот. Поради това се изтъкват и преследват мними или несъществени приоритети, а истински важните са назад. Цели и средства са разменили местата си. Държавата и институциите са се отклонили от своята мисия.
Човекът е на първо място, не само защото е мерило на всички неща. Има още една фундаментална причина - той е най-важният фактор за сигурността и просперитета на нацията. Разрушаването на човешкия и социалния капитал е непреодолима пречка за постигането на всяка и всички големи цели пред нацията, а неговото запазване и укрепване - абсолютно необходимо условие за обществен напредък и конкурентоспособност в глобализираната среда.
Всяко управленско решение трябва да бъде поставяно на тест и аргументирано с това, дали допринася за развитието на човешкия и социалния капитал на нацията.
Всичко това звучи добре, но осъществяването е възможно с конкретен управленски модел. Зад този документ стои ли идея за евентуален политически проект на президента Румен Радев след приключване на мандата му?
- Не, зад проекта не стои и не би могла да стои такава идея. Националната стратегия по дефиниция е надпартийна, въпреки че различните партии могат да акцентират върху различни нейни аспекти или цели. Всяка политическа сила, която искрено и добросъвестно подкрепя базисните ценности и цели, може да бъде част от общото движение напред, без да губи идентичността си.
Затова най-важната особеност на предлагания нов национален стратегически проект е, че той цели максимален брой български граждани да се почувстват съпричастни и да станат съавтори на идеите и начинанията. Именно тази убеденост обоснова усилията за задълбочено и търпеливо обществено обсъждане на отделните части на проекта и в перспектива - търсене на форми за концентриране на силната обществена ангажираност към предложените идеи.
Кои са пречките пред постигане на обществена ангажираност към предложените идеи?
- Голямата пречка е недоверието. Недоверието не само към държавата, към нейните институции и към политиците, а към другите хора въобще. Разколебаното чувство за общност е най-страшната последица за масовото съзнание от вируса на злоупотребата с власт и корупцията, който е поразил държавата и обществото. Ние вярваме, че с публикуването и обсъждането на този проект се поставя начало на общонационално усилие за нашето бъдеще и за начало на изграждането му още от утре. В това усилие има място за всяко разумно предложение и за всеки честен принос.
В документа преобладават думите отговорност и контрол. Дори и да се отчита в парламента, ще има ли парламентът реален контрол върху премиера? Какво трябва да се направи?
- Ние предлагаме единство от четири принципа на управление на държавата (и на отношения между гражданите и държавата), които наричаме "четирите О" - откритост, обоснованост, отчетност и отговорност. Централна е идеята, че всеки, който получава власт от върховния суверен, трябва да носи реална отговорност. Парламентът не изчерпва реализацията на този подход, но има водещо значение, тъй като България е парламентарна република. Това, което прави днешното парламентарно мнозинство, е пълна противожположност на посочените по-горе принципи, включително поради факта, че не изисква тяхното прилагане от изпълнителната власт.
В допълнение, освен пред Народното събрание - България е парламентарна република, правителството и неговият председател трябва редовно да се отчитат и пред гражданите, най-вече на основата на реално постигнатите резултати, а не чрез похарчените публични средства. Механизми за това има достатъчно, не е нужно да ги изобретяваме, а да ги прилагаме.
Припомняте, че България е парламентарна република. Какъв е вашият прочит на партийно-парламентарната система в българския й вариант на основа на 30-годишното й функциониране? Как партиите носят отговорност?
- Българската партийна система страда от тежки пороци, а това се пренася върху парламентаризма. В момента партиите не носят практическа отговорност и както виждаме, вече не изпитват респект към избирателите. Това е причината за крайно негативното отношение на повечето българи към партиите, най-вече към тези, които носят основната отговорност за управлението на страната през последните години.
Именно партиите и конкретните лица, които те изпращат във властта (макар и в различна степен) носят отговорност за наложилите се основни черти на неприемливия начин на управление на държавата: непрозрачност, некомпетентност, липса на аргументи и доказателства за вземаните решения, хаотичност, липса на отчетност за изпълнението на решенията и постиганите резултати, нежелание да се поема отговорност във всичките й аспекти, съчетано с множество умело създадени възможности за избягване на такава отговорност. Това не е природно бедствие, а натрупване на човешки грешки и съзнателни деформации.
Ако приемем, че са необходими конституционни, законови и организационно-управленски промени, които адресират основните характеристики на неприемливия начин на управление на държавата, те няма как пряко и косвено да не засегнат и партиите. Имам предвид формата и начина на функциониране на механизмите на представителната демокрация, изборите, политическото представителство (вкл. подбора на представителите във властта и контрола над тях).
Незабавно трябва да се отговори на очакванията на българското общество за осигуряване на честни и свободни избори и ефективен следизборен контрол. Органите, които трябва да следят за недопускане и отстраняване на нарушенията на изборните права на гражданите да бъдат заставени да прилагат единен стандарт и да прекратят прикриването на такива нарушения. Същото важи за масираната партийно-политическа употреба на администрацията за изборни цели.
Убеден съм, че особено внимание следва да се отдели на усъвършенстване на механизмите за кадрови подбор и на публичния контрол над партийните назначения във властта. Обществото с основание приема като порочна и вредна практиката на партийни квоти в органите на властта и институциите и тя следва да бъде ограничена. Неприемливо високо и с тежки последици за компетентността на администрацията е безконтролното партизиране на подбора и кариерното развитие на държавните служители.
В стратегическия проект не засягате липсата на самостоятелни правомощия на българския президент - това сякаш е тема табу? Бивши депутати от ВНС си спомнят, че при писането на Конституцията партиите, включително СДС, били единодушно против права ва държавния глава, защото всички се опасявали че "човек от друга партия" ще стане президент. Ако Конституцията е създадена с оглед на личности, а не на принципи, не е ли заложен в нея днешният дефицит на отговорност и държавност и не е ли време този модел да бъде променен, за да не остават само благи пожелания идеите в стратегическите проекти?
- Ние не разглеждаме правомощията на президента като стратегически въпрос сам по себе си, поне на този етап, това трябва да става в мащаба на общия комплекс от проблеми. Както посочвате, важни са принципите и най-вече - тяхното честно приемане и добросъвестно прилагане от всички субекти на политическия живот. Ако изпълнителната и законодателната власт се упражняваха от политици с други ценности и способности, способни да поемат и носят отговорност, не би имало проблеми със взаимоотношенията между институциите.
В проекта за национална стратегия сме формулирали основните ценности, цели и приоритети, както и необходимите промени в принципите на управление на държавата и на отношенията между обществото и държавата. Няма пречки една част от необходимите стъпки да бъдат осъществени при действащата Конституция - ако има осъзнаване на необходимостта и добросъвестно усилие в тази посока.
Иначе казано, ако обществото накара партиите да вървят в правилната посока и да му служат, значи действащият модел не е изчерпан. Но ако тази обществена необходимост не се реализира при днешната уредба, логично е да се търсят нови пътища. Ако обаче нужната промяна се окаже нежелана или невъзможна, обществото ще има пълното основание да обсъди по-дълбоки промени.
По мое мнение са нужни конституционни промени, които да дадат по-надеждни гаранции за осъществяването на принципите на доброто управление, а не да остават благи пожелания. В частност, да предвидят по-конкретни механизми за отчетност и отговорност при упражняването на властта и за контрол от страна на обществото.
Какъв трябва да е контролът върху главния прокурор? Какво трябва да се реформира в съдебната система?
- Осигуряването на гаранции, че всеки, който е получил власт от гражданите, ще носи реална отговорност, изисква промени и в съдебната власт. Целта им е ясна и категорично заявена от обществото - безусловно върховенство на правото и гаранции за справедливост при нарушаване на закона. Една от първите стъпки е да се въведат механизми за недопускане на политически и други обвързаности при управлението на съдебната система. Нужно е също така да се осигури реална възможност за обществен контрол върху действията на прокуратурата и практическа възможност за разследване на главния прокурор. Какви точно - ще се определи от мненията на експертите и в крайна сметка от избора на обществото.
Тук подчертавам, че е важно да се въведат ефективни инструменти за контрол и въздействие върху органите на властта и длъжностните лица, за да се прекрати ширещата се властова недосегаемост. Следва да се възстанови неприемливо ограниченият съдебен контрол върху актовете на органите на властта и да се отстранят правните и практическите пречки пред упражняването на конституционното закрепеното право на защита. Убедителни аргументи има и в полза на въвеждането на института на индивидуалната конституционна жалба.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай