Ужасна миризма, жълто-кафяв и дори черен пушек, планини от отпадъци и пълно мълчание от страна на отговорните институции, пише Капитал. Това е видимата страна на ставащия все по-голям скандал с горенето на отпадъци в свързаните с Христо Ковачки централи. Невидимата обаче е дори по-страшна. Липсата на контрол както при вноса на боклуци от чужбина, така и при самото им изгаряне създава възможност в атмосферата да се отделят отровни и доказано канцерогенни съединения, а в почвата да се просмукват токсични води. Ползата за Ковачки е ясна - той получава пари, за да вземе боклука, пести милиони от квоти и продава скъп ток. Рискът остава за живеещите в близост до централите. А вината за случващото се е в държавата, която прави мероприятието законно и не го контролира.
След последните протести на жители на Перник и множеството сигнали от Бобов Дол и Гълъбово, органите уж се задействаха - ДАНС установи, че е налице заплаха за екологичната сигурност на страната, а главният прокурор Сотир Цацаров разпореди на екоминистерството да провери свързаните с Ковачки "Топлофикация – Перник", ТЕЦ "Бобов дол", "Топлофикация – Сливен" и ТЕЦ "Брикел". Но в действителност именно подчинените му регионални екоинспекции са издали разрешенията за горенето на биомаса и твърдо гориво от отпадъци там. Което поставя под въпрос проверките и те изглеждат като средство за временно потушаване на напрежение по места преди кметските избори.
А заплахата е голяма. Извън вече разрешените три точки в ход са още шест процедури, с които ще бъде позволено и в други централи на Ковачки да се горят отпадъци. Общият обем, за който е поискано разрешение, е 500 хил. тона за "Брикел" и над 200 хил. за останалите осем. За сравнение - софийският завод произвежда по 180 хил. тона RDF на година (това е боклукът след отсяването на метал, стъкло и т.н.), а целият внос на отпадъци, включително акумулатори и т.н., за 2017 г. е малко над 150 хил. тона. Казано иначе, това, което виждаме сега, е само началото и боклуците тепърва ще залеят България, поне в точките на централите на Ковачки.
Изгарянето на отпадъци не е непременно нещо лошо, но ако се прави по верния технологичен начин. Австрийската столица Виена е нагледен пример за това - там централното топлоснабдяване се осигурява от изгарянето на боклука на самия град. Отпадъците на София също се горят, но в циментовите заводи, тъй като все още няма нужната инсталация, която се нарича инсинератор. Варна също праща за горене в циментови заводи близо половината от сметта си. Проблемът възниква, когато боклукът се поставя в непригодени за целта инсталации. И то на собственик без доказано минало в екоинвестиции и в държава, в която доверието към контролните органи основателно се е изпарило.
Мръсни тайни
Въпреки големите рискове и основателните страхове на хората държавата упорито мълчи по въпроса и отказва информация за това какви отпадъци и по каква технология се горят. Всички опити да получим каквито и да било разяснения от ресорните институции - МОСВ и агенцията за опазването на околната среда (ИАОС) към него, удариха на камък. От агенцията отказаха да предоставят информация за нотификациите, подавани за внос на отпадъци. Това е документ, който трябва да съдържа данни за произхода на отпадъка и имената на дружествата, които го изнасят, транспортират, внасят и оползотворяват, т.е. цялата информация по веригата.
От ИАОС отговориха на "Капитал", че гражданите нямат правен интерес да търсят достъп до въпросната информация, защото тя се събира само за целите на статистиката, освен това няма как тя да помогне на обществото да си състави мнение за работата на държавната институция, а и представлява търговска тайна. От агенцията се позовават на текст в приетия през 2012 г. Закон за управление на отпадъците, в който се казва, че "до работа с такава информация се допускат само лицата, подписали клетвена декларация за опазване на тайната в случаите". Нормативът формално транспонира регламента за трансгранични превози на отпадъци, в който се казва, че "съответните компетентни органи чрез подходящи средства правят публична информацията относно нотификации за превози", но е оставена вратичка - "освен когато тази информация не е поверителна съгласно националното законодателство или законодателството на Общността." Така още през 2012 г. България е "засекретила" информацията за вноса на отпадъци.
Министерството на транспорта също не предостави данни за фирмите, които внасят отпадъци през пристанищата в Бургас и Варна, като каза само, че през първия порт от началото на годината са внесени 10.2 хил. тона, а през втория - 57.7 хил. тона. А тъй като боклуците за горене не били класифицирани като опасни и в Националната компания "Железопътна инфраструктура" нямало данни за превози на такива товари.
От ТЕЦ "Бобов дол" обясниха за "Капитал", че отпадъците, които са доставяни на площадката на дружеството, са по договори с български и чужди фирми, притежаващи съответните разрешителни за дейности с отпадъци. "Всички дейности по оползотворяването са извършвани с разрешението на контролните органи и резултатите са докладвани", твъдят още от централата и посочват, че дейността им се контролира от министрите на околната среда и водите, на вътрешните работи, на транспорта, информационните технологии и съобщенията, както и от Агенция "Митници". От "Топлофикация - Перник" пък казват, че нямат разрешение да горят отпадъци, но са подали искане за такова и ако го получат, ще оползотворяват над 30 хил. тона на година. А "Брикел" е изгорила тестое 17 хил. тона през август, като искането ѝ е да получи разрешение за 500 хил. тона.
Печалба по три линии
Схемата с отпадъците е повече от сладка - вносът е с отрицателна цена или, казано иначе, този, който го взема, получава по 100 - 120 и дори повече евро на тон. Зависи основно от качеството - колкото по-лош е боклукът (висока влажност, примеси и т.н.), толкова повече пари се дават, за да бъде унищожен. Разбира се, има транспортни разходи, които могат да стигнат до 80 - 90 евро на тон, но при десетки и дори стотици хиляди тонове пак се събират сериозни средства. В много от случаите те остават при посредниците, които извършват доставките, а на инсталациите се дават 1 - 3 евро на тон, което пак е достатъчно, тъй като RDF-ът замества реални разходи за друго гориво като въглища или биомаса. Конкретно за Христо Ковачки обаче има съмнения, че организира вноса през свои фирми.
От друга страна, изгаряйки отпадъци, Ковачки и всички останали, които се занимават с тази дейност, като циментовите заводи например, си спестяват милиони от въглеродни квоти - според разпоредбите на ЕС боклуците имат нулеви емисии CO2. Логиката е, че, изхвърлени на сметищата, те така или иначе ще отделят съответните вредни емисии, както при горенето.
В случая с циментовата индустрия обаче при това не само българската, но и европейската като цяло, това прави продукцията конкурентна спрямо турската, украинската и т.н., за която не се плащат вредни емисии. Докато при Ковачки се получава двойно субсидиране, тъй като държавата определя преференциални цени за произведената енергия от централите му - те се водят когенерации с комбинирано производство на електрическа и топлинна енергия. Тези преференциални цени са включени в сметките на всички потребители, които хем са тровени от мръсните изгорели газове, хем плащат за това. А Ковачки си спестява разходи за въглища и за квоти CO2, като същевременно получава пари за боклука и за произведения с него ток.
Когато полезното стане вредно
Проблемът тук е, че технологиите в топлоелектрическите централи не са подходящи за изгаряне на RDF или друг отпадък. Ако той просто ги смесва с въглищата, няма как да се постигнат съответните високи температури, които да унищожат вредните съединения. За да станат инсталациите подходящи за горене на боклук, са необходими инвестиции от стотици милиони, каквито няма доказателства, че са направени в централите на Ковачки. В същото време заводи на "Девня цимент", "Холсим" и "Титан" са вложили огромни средства, за да пригодят горивните си инсталациите така, че да няма вредно въздействие върху околната среда.
Колко скъпо излиза изграждането на съоръжение за изгаряне на отпадъци се вижда от проекта за такова в столичната топлофикация, което трябва да оползотворява RDF-а от софийския завод за боклук. Прогнозната му цена е 370 млн. лв., като капацитетът ще бъде едва 180 хил. тона на година. За да изгаря екологично 700 хил. тона, както е поискал, и то на 9 различни места, Ковачки ще трябва да похарчи в пъти повече. Но няма причина това да се случи, тъй като държавата вече му е разрешила да гори отпадъци. От ТЕЦ "Бобов дол" например казват, че инсталацията им е квалифицирана като такава за съвместно изгаряне на отпадъци, а на площадката са изградени и се експлоатират пречиствателни съоръжения за емисиите в атмосферата и "същите се считат за най-добри налични техники".
Но това е само едната страна на монетата - другата е свързана с качеството на самите боклуци. Тези, които идват от Великобритания например, са добре документирани и вписани в регистрите, като в случая става дума за промишлен RDF - от опаковки и други подобни. Той е много по-калоричен и затова е предпочитан като суровина. Докато за вноса от Италия данните са доста замъглени, като има и съмнения, че се внася сепариран битов отпадък, който по документи се води RDF, но няма такива качества. Такъв впрочем е и RDF-ът, който излиза от софийския завод за отпадъци и по информация на "Капитал" заради влажността и ниската си калоричност той не може да се изгаря самостоятелно дори в циментовите заводи и затова се смесва с вносен.
Снимките на боклука върху площадките на свързаните с Ковачки централи показват именно такъв отпадък. От офиса на бизнесмена обясниха пред "Капитал", че отпадъците, които използват, "се образуват от сепариращи инсталации за преработка, каквито вече има много и в нашата страна, и същите са горива с високи качествени показатели и могат да заместват употребата на природни богатства". Това съвсем ясно показва, че освен вносни се горят и български отпадъци с неясно какъв състав.
И конспирацията
Няколко източника, с които "Капитал" разговаря, твърдят, че основната цел на Ковачки не е да гори отпадъци, а само документално да извършва такава "услуга". Обяснението за това е в няколко насоки. От една страна, физическото горене на отпадъци в инсталациите на старите топлофикации и ТЕЦ-ове в огромни размери би нанесло непоправими щети и в крайна сметка може да е икономически неизгодно. Причината е, че те са пригодени да работят с въглища, а при използването на RDF се отделят много по-различни вещества, като лепкава пепел от пластмасите, която полепва по стените на пещите и пречи за функционирането им. Точно затова инсинераторите за отпадъци работят на по-високи температури и имат специални охладители за пепелта.
Хипотезата е, че Ковачки ще изгаря само една част от получените отпадъци, а другата ще трупа в затворените си мини например (такава практика имаше още при кризата с боклука в София от 2005 г.) или ще изхвърля на стари сметища, където контролът е силно занижен. В същото време централите му ще могат да издават документи за унищожен отпадък, каквито са европейските изисквания. Последното би могло да се ползва дори от софийския завод за отпадъци, който сега плаща милиони за RDF си. Тази теория ще може да се провери след месеци или години. Засега е ясно, че поне на 9 места в страната ще се горят отпадъци, без да е сигурно, че има необходимите технологии за това.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай