Бюджетът за отбрана на Вашингтон е по-голям от бюджетите на Китай, Саудитска Арабия, Русия, Обединеното кралство, Индия, Франция и Япония взети заедно. Нещо повече, много от войниците в тази огромна армия са позиционирани извън родината.
Глобалното военно присъствие обикновено се обяснява по следния начин: мирни демократични държави, които не желаят да се заплашват помежду си, са се отказали да решават проблемите си чрез насилие. Те повече не желаят да поддържат страховити армии. Вместо това Америка доброжелателно им осигурява сигурността, като така съхранява баланса на глобалната икономика и световния ред.
Често по този начин се обяснява относително мирния период за Европа след 1945 г. Вярва се, че европейската култура, която преди е била изключително войнствена, се е променила след Втората световна война. Бившите империи са подкрепили установяването на нови институции като Европейския съюз и НАТО, чрез които се предотвратява избухването на нова война. Мирът през последните 75 години е поддържан чрез спомена за унищожението в средата на века и създаването на нови политически институции.
Но те грешат за историята на следвоенния европейски мир. Също така не разбират геополитическите динамики, които или приближават страните към война, или към мирно съжителство. Не става въпрос за създаването на нови институции или за колективната военна памет. Европейският мир има по-просто обяснение: ефективното разоръжаване и разширяването на американската сфера на влияние.
Тук отсъства взаимноизгодна финансова динамика, в която германските военни разходи могат да бъдат заменени с американското присъствие. Не е съвпадение, че една трета от американските войници, изпратени между 1950 и 2000 г., са позиционирани в Германия - около 10 милиона американци.
Ако елитите и обществото искат да разберат защо Европа е толкова спокойна през последните седем десетилетия, те трябва да се се поинтересуват по какъв начин разоръжаването и американската сфера на влияние допринесоха за мира.
Европейските страни днес до голяма степен не са в състояние да предприемат едностранни военни действия. Също така Америка действа като гарант на сигурността на Европа, като последен и в определени случаи ядрен вариант. НАТО настоява държавите членки (без Америка) да специализират армиите си. Обединеното кралство и Франция дори са обсъждали споделянето на самолетоносачи.
С призивите си НАТО се надява да ги направи по-зависими една от друга и в крайна сметка - към САЩ.
По време на Суецката криза през 1956 г. правителството на Египет национализира Суецкия канал. Великобритания, Франция и Израел нахлуват в страната. Вместо да подкрепи съюзниците си Съединените щати застават на страната на врага си - Съветския съюз. Те подлагат нарушителите на дипломатически и финансов натиск докато не се оттеглят.
Франция се опита да се освободи от американското влияние и успя за известно време. Дори и тя обаче накрая се завърна в топлата прегръдка на "Чичо Сам".
Френският президент Шарл дьо Гол бе талантлив лидер, който се опита да поддържа статуса на Франция като независима световна сила срещу нарастването на американското и съветското влияние.
През 1967 г. дьо Гол затваря 12 военни военни бази на САЩ във Франция. Въпреки че опитите му се провалиха в дългосрочен план (Франция изцяло възстанови членството си в НАТО през 2009 г.) страната все още поддържа ефективните способи, с които може да едностранно да се намеси в Западна Африка, частица от бившата колониална империя. До днес Франция е единствената голяма страна в Западна Европа без американско военно присъствие.
Споменът за тази разруха подклажда националистичния милитаризъм, вместо да култивира усещатането за "никога отново" или желанието за по-добра политическата интеграция в Европа. Москва поддържа статуса си отвъд американската сфера на влияние.
Вашингтон е разпрострял военната си доминация по целия свят. Така той защитава икономическите и идеологическите си интереси на международната сцена. Много малко са държавите като Китай и Русия, които са способни на едностранни военни действия.
Така се задържа избухването на регионални конфликти. Мирът е нормата в Европа днес. Терминът "замразен конфликт" често се използва, за да се опише руската стратегия при позиционирането на военни части в държави като Молдова и Грузия, за да "замрази" напрежението.
Но Америка усъвършенства тази стратегия преди десетилетия - Великобритания и Франция, Франция и Германия, вече не водят войни помежду си.
Повечето европейски страни с американски военни бази са зависими от военната мощ на САЩ, но някои нямаше въобще да съществуват без тях.
Босна и Косово са сред тях. Американската интервенция на Балканите през 90-те години попречи на Сърбия (в по-малка степен Хърватска) да окупира и присъедини Босна и Косово.
Други бивши републики на Югославия (Хърватска и Словения) са напълно военно интегрирани в НАТО, докато Босна и Македония вървят по този път. Черна гора и Косово бяха част от държавата, но първата се отдели от Сърбия и наскоро се присъедини към НАТО, докато Косово обяви независимостта си (все още оспорвана от Сърбия) и е приела американски военни бази на своя територия.
Някои малки страни дължат съществуването си на Щатите. Обратната страна на монетата обаче разкрива, че така Вашингтон е предотвратил фрагментацията и изолацията на потенциални военни сили. Същата стратегия САЩ преследва и срещу Русия.
"Пакс Романа" бе период на относителен мир на Средиземноморието. Регионът бе доминиран от Римската империя, чиито непобедими армии задържаха конфликтите за около два века. По същия начин европейският мир не е дело на паневропейските институции като Европейския съюз, а е ключов резултат от "Пакс Американа".
Анализът на Само Буря е публикуван в "The National Interest",
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай