- Споменахте неведнъж психопатните измерения на политическото лидерство. Искам да насочим разговора към българския премиер и неговия психологически профил. Всъщност как бихте обрисували този профил?
- Не познавам Борисов и ми си струва неетично да коментирам човека зад маската, който може би е културен, образован и деликатен, но успява да опази това в тайна, докато поддръжа един карикатурен, изкривен и огрубен публичен образ, за да си осигури подкрепата на лумпенизирания електорат. Това, което е етично да се коментира, е тъкмо изграденият образ, ролята и поведението на политика, защото с факта на своето изстъпване на сцената той имплицитно приема, че публичната му персона ще бъде обект на критичен анализ.
- Възможно ли е една маска или една роля да бъде удържана толкова убедително толкова дълго време?
- Не знам доколко е възможно, но е остро необходимо. Колкото повече, толкова повече, колкото по-дълго и по-убедително си играл тази клоунада, толкова по-всеотдайно се налага да я играеш за да задържиш вниманието на отегчената публика. Кълбо напред, кълбо назад – и така до края на света, или поне до края на мандата. Обикновено има значително припокриване между параметерите на ролята и характеристиките на индивида, който я играе. С времето някои роли започват да се превръщат във втора природа, да обсебват своя носител. Особено опасни са овластените роли – започваш да свикваш с тях и да объркваш атрибутите на ролята със собствените си качества.
- Колкото повече играеш, толкова по-добре играеш вероятно?
- Зависи. Забележете, при ролята на Борисов се наблюдава плаха еволюция. Линията на безпардонна и арогантна самонадеяност, която доминираше периода на неговия възход, започна да затихва и се появи линията на умората, на бремето, на отговорността и себепожертването в името на нещо, което се представя като висш национален интерес.
- Всъщност Борисов умело жонглира с умората, бремето и отговорността.
- Извън съмнение изключително умело. Той е, както казах, българската версия на Берлускони. Но клоунадата е жестоко изкуство – налага се репертоарът постоянно да се обновява с нови номера, защото публиката бързо се отегчава от старите и започва да те освирква. Проблемът е, че колкото и да сменяш номерата, не можеш да смениш жанра – ако си поканил хората на цирк и те са си донесли пликчета с тиквено семе, няма как да им представиш Вагнерова опера дори ако ситуацията е откровено трагична. Оттук нататък можем само да разчитаме, че Борисов и неговата трупа ще поддържат жив интереса на публиката, докато се достигне някаква точка на относителна стабилизация, която да позволи смяна на жанра.
- Напоследък освиркванията на премиера Борисов зачестиха – особено в любимата му спортна зала и по време на спортни събития. Как ще свърши това?
- Има нещо иронично във факта, че той си построи модерен Колизеум, разбира се, с нашите пари, в който да организира зрелища за плебса и да бъде аплодиран като цезар. И представете си, неблагодарната и неразумна тълпа взе, че освирка своя благодетел. Това може да се разглежда и като проява на историческа диалектика, и като проява на демократична публичност по български. Впрочем освиркването само по себе си не е голяма драма – любовта на тълпата е невярна и непостоянна – вчера го освиркаха, днес му се възхищават, утре пак ще го освиркат и т.н., важното е да има тръпка. Изглежда отношенията между Борисов и неговите многобройни почитатели, които бяха силно еротизирани в началото на кариерата му, преминаха през криза, но съм убеден, че ще си останат страстни. Разбира се, страстта може да се изрази в освиркване, скандали и дори в по-бурни форми на общуване, познати от семействата с хроничен алкохолизъм. Това, което ме притеснява, е, че напоследък в хейтърските форуми се лее страшна, дива омраза към Борисов, а той се държи сякаш свалката му с електората продължава да е в медения месец. Не знам доколко си дава сметка, че неговият любовен роман с народа навлиза в нова, решителна фаза. Той вече няма друга опция, освен да дава отпор на многопосочните искания, на нарастващата агресия, гняв и фрустрация, за да може технократската линия в управлението – доколкото я има – да свърши някаква полезна работа. Всъщност в момента Борисов от сутрин до вечер воюва персонално на медийния фронт и се опитва да удържа разпадащото се управление, и това легитимира неговата чрезвичайна власт, правото да говори пренебрежително за министрите си и да ги бие по врата. Не знам дали е започнал да ги бие, но ако ги подкара, елкторатът ще умре от кеф и веднага ще му скочи рейтингът. В момента всички искат да видят как Бойко налага Дянков по тънкото вратле със своята тежка лапа. Говоря, разбира се, не за реалните отношения между членовете на клетото ни правителство, а за колективни фантазии, за архетипен пародиен сюжет в стил комедия дел арте. И веднага искам да кажа – тези уродливи сюжети не си ги измисля Борисов, те се раждат в примитивните умове на отчаяните му избиратели, а той просто ги долавя във въздуха с изострените си сетива на сървайвър и ги отиграва на мига. При което демонстрира завиден импровизационен талант – той е безспорно надарен актьор, но по злощастно стечение на обстоятелствата му се налага не просто да играе, а да бъде премиер. И сега трябва да се надяваме да не му пресекне рязко талантът, за да може да си доизкара мандата с минимални поражения за обществото. С което отговарям на обичайния въпрос дали трябва да има предсрочни избори – не, не трябва да има. ГЕРБ трябва да си доизконсумира това, което надроби, с всичките му добри и лоши страни. Като в старата поговорка – не сменяй магарето по средата на реката. Защото може да не ни харесва това магаре, но в момент на умопомрачение сме го впрегнали в каручката и е крайно неразумно да го разпрягаме и сменяме насред придошлия порой. Шоуто трябва да продължи сред смешки, закачки и освиркване, защото вече е късно да се сменя жанрът – няма как Борисов да бъде взет на сериозно от сериозните хора след всичките простотии, които изприказва, за да се хареса на простаците.
Това е донякъде тъжно, защото той със сигурност е по-сложен и нюансиран характер от семплия нахакан бабаит, който така всеотдайно играе. Веднъж се издаде, между другото. Случайно видях по телевизията един от любимите му спектакли – откриване на детска градина – по време на който той съзря едно пиано, седна и изсвири съвсем прилично Котешкия марш или нещо подобно. Очевидно някога е взимал уроци по пиано и това въобще не се връзва с историята за бедното селско момче, което яде филии с мас и носи баки с помия, за да храни прасетата. Навярно е получил добро социалистическо образвание и доста е работил върху себе си, но толкова се увлече да флиртува с простонародния си произход, че вече няма връщане назад – няма как да се изяви като пианист, може да ни се явява само като колач на прасе и като ядач на филия с мас, и това по някакъв начин е жалко. И той, и влюбеният в него електорат са обречени да консумират и експлоатират този груб и недодялан образ, единственият въпрос е в кой момент той окончателно ще се разпадне.
Понякога Борисов ми става симпатичен, защото имам чувството, че функционира на предела на силите си, опитва се да надскочи собствените си ограничения, да излезе от клопката на образ си, и това е достойно за уважение усилие, независимо от печалния резултат. Все пак той има силна, жива интуиция за копнежите на масите, която досега рядко го е подвеждала. Това е неподправен политически талант, който не признава граници и с лекота се свързва с колективниото несъзнавано, казано в категориите на популярното юнгианство. Когато споделя как като малък е хранил прасе, той всъщност апелира към архетипните български ценности и културни сюжети, които, уви, са онтологически свързани с хранене и колене на прасета. Същинската драма е, че културата не му предлага други сюжети. Политикът популист е като медиум, който постянно черпи вдъхновение от бездънния резервоар на колективната памет и съкровените въжделения на групата и връща тези видения, облечени в политически обещания и заклинания. В това отношение Борисов разполага с доста посредствен, доста „лош материал”, както сам се изрази, колкото и да се напъва, няма откъде да измъкне възвишени, романтично-героични сюжети... От нашия културен резервоар все изкачат едни клани-недоклани прасета, че и по-лоши работи. Няма как да извлечеш сюжет на рицарски турнир, на строеж на катедрала или поне на бал с маски, просто тези сюжети отсъстват от нашата колективна памет. Това е положението.
- Каква е диагнозата на медиума, на този, който съумява така старателно да подбере правилните сюжети от колективното несъзнавано и така убедително да разиграва ролята, в която се е напъхал? Струва ми се, че тази убедителност е заразителна не само за аудиторията, но и за самия актьор – той определено приема за съвършено автентични сценките, които разиграва.
- Това е едновременно част от патологията и от дарбата на добрия политически медиум – плътно да се идентифицира с групата, да резонира емоционално с нейните страсти и вълнения, да долавя и отиграва нейните очаквания. Психологически това издава сериозен проблем с границите на Аза – откъде докъде си ти, къде започва и къде свършва ролята, доколко си свободен и доколко си заложник на груповите очаквания. Но тъкмо този тип проблематично функциониране в нездравите общности се разпознава като лидерска харизма, тоест като надареност с особени, избранически качества, които не са нищо друго, освен проекция на примитивните фантазии, дремещи в умовете и подхранвани от културата. И слава Богу, че българската харизма се проявява в регистъра на пародията, а не например на героичната трагедия, както се е проявила немската харизма с опустошителни резултати. В България такова лидерство родихме и аз предлагам, колкото и да не ни харесва, да си го кътаме, докато не се пръкне нещо по-добро, тоест докато групата не е в състояние да конструира по-изискани сюжети, които да бъдат извлечени и претворени в политическо действие от едно по-зряло лидерство.
Всъщност проблемът с харизмата на Борисов е, че тя е твърде безкритична и угодлива, тоест отразява фантазиите и мераците на групата едно към едно и дори леко ги вулгаризира, наместо да ги развива и облагородява, което е функцията на трансформационното лидерство. Това е изключително печеливша стратегия, ако си шоумен. Слави Трифонов всяка вечер в продължение на дълги години експлоатира ненаситния глад за простотии на всеядата публика, като й поднася нови и нови порции пошлост. Умело подклаждана, народната простотия ври и кипи неизтощимо и захранва поне по едно скодоумно и вулгарно предаване във всяка от скучните български телевизии. Слави, който между другото е един доста образован и печален клоун, е избрал да печели от флирта с простотията, но поне не се напъва да става политик въпреки високия си рейтинг. Политическата печалба от флирта с простотията остана за Борисов, само че към политическото лидерство има все пак по-високи изисквания, отколкото към „Шоуто на Слави”, то е длъжно да отразява малоумието на тълпата в малко по-подреден и смислен вид. Ролята на политика в примитивни и деградирали общности не е нищо друго, освен да превежда страстите на електората на езика на обществения интерес, да представлява, балансира и интегрира разнопосочните желания, очаквания и интереси в публичен дневен ред. По този начин лидерството създава и поддържа пространство за конструиране на споделен смисъл, което позволява на общността да се променя и развива. В това отношение българският политически елит е пълен провал – той безвъзвратно е изгубил смислопораждащата си мисия и обитава същия безмислен, разпадащ се свят, в който тревожно се лута цялата нация. Изразявам се сравнително меко, защото съм загрижен – не толкова за Борисов, колкото за страната, която има нещастието да бъде управлявана от него.
- Казахте, че отношенията между премиера и неговите многобройни почитатели преминават през криза. Как Борисов отиграва освиркванията според вас?
- Отчайващо зле – отначало чрез пристъп на безсилен гняв, после чрез загърбване и отричане, което е инфантилна психична защита, накрая чрез цупене, сръдни и умилителни откровения. Жалка картина. Това издава нисък капацитет за удържане на груповия емоционален натиск, а той предсказуемо ще се засилва. Мога само да му пожелая бързо да развие сюжета на своето лидерство, така че да интегрира в него освиркването, подигравките и омразата, защото не мисля, че е подготвен за това.
- Мислите ли че ще успее? Възможна ли е друга реакция от страна на Борисов освен тази да се сърди на освиркванията и да ги загърбва?
- Не знам. Натискът, на който в момента е подложен отвсякъде, лесно може да го вкара в защитен режим и да го тласне към регрес. Изглежда като човек, който е решен на всяка цена да брани идеализираната версия за себе си, която е успял да наложи в едни по-добри времена и върху която бързо губи контрол, и то с цената на конюнктурни отстъпки и безпринципни съглашателства. Всъщност добрият лидер в криза прави точно обратното – брани политическата линия на правителството, жертвайки планомерно и контролирано част от собствената си подкрепа. Въпросът е има ли всъщност консистентна политическа линия, която да бъда отстоявана?
- До този момент Борисов е показвал неведнъж, че не търпи критика.
- До този момент можеше да си го позволи, но ще му бъде все по-трудно да защитава образа на вечния победител. Досега той се държеше така, сякаш е любимец на съдбата и победите му са предизвестени, и този номер минаваше. Но сега има задача с повишена трудност – как да калибрира образа си на любим народен вожд, така че да поеме разочарованието, отчаянието и атаките, които ще стават все по-чести и по-жестоки. Няма как проявите на недоволството да бъдат маргинализирани и прикривани до безкрай чрез медийни манипулации, защото групата на безрезервните поддръжници на ГЕРБ се топи като сняг на пролет и е въпрос на време медийните олигарси, тези тлъсти плъхове, да започнат да изоставят потъващия кораб. Вече за всички е ясно, че нещата в държавата отиват от развала на провала, сега въпросът е как положението да бъде стабилизирано чрез някаква разумна кризисна политика, но не на цената на тотално свиване и мизерия. Това е единственото важно нещо. Тоест задачата на Борисов е да отстъпва организирано до края на мандата, като поема ударите и запълва пробивите във фронта, без да допусне голям срив и пълен разпад.
Това е голямото изпитание за неговото лидерство и по това как ще го посрещне, ще го съди историята. А той се държи като суетен човек, зависим от настроението на тълпата, загрижен за това как го възприемат силните на деня. Ако може да се каже, че на него нещо му харесва, то е да бъде харесван. Но се налага да прояви воля и характер, да се научи да бъде нехаресван и да се справя с това. Мога да дам класическия пример с Чърчил, смятан с основание за най-големия лидер на ХХ век, който при кризата с абдикацията на Едуард VIII е жестоко освиркан в парламента, но съумява да понесе обидата, да подчини честолюбието си (а то е огромно), да го постави в услуга на своята нация и да продължи неотклонно да следва своите убеждения и политика в най-тежките за страната времена, когато е отхвърлен от всички. Защото знае, че служи на нещо безкрайно по-важно от своята суета. Разбира се, сравнението е смешно, най-малкото защото онзи е роден дук на Марлборо, а нашият юнак е пожарникар от Банкя. Но така или иначе по ирония на съдбата е станал премиер на тази измъчена държава и се налага да надскочи себе си, доколкото може. Ако по някакво чудо Борисов съумее да се смири и да овладее суетата си, да издържи на натиска и да продължи напред, има шанс да мине изпита.
- Какво ще стане, ако не успее?
- Ако не успее, го очаква морален и емоционален срив, който може да доведе до верижна реакция и до разпадане на остатъците от публичен дневен ред на властта в България. Това ще рече, че и правителството ще се феодализира като всичко останало и овластените играчи ще го ударят през просото, като всеки се юрне да се спасява поеднично. Най-малкото това ще ни вкара в политическа криза, която в разгара на икономическата ще ни довърши. Дотам докарахме нещата, да се надяваме Борисов да крепи криво-ляво някаква форма на държавност, тъй като това е най-доброто, с което разполагаме в момента. Съжалявам, но фактите са такива. Но стига сме говорили за него, има далеч по-важни и по-интересни теми.
- Започнахме този разговор с решението на списание „Тайм” да избере за личност на 2011 г. протестиращия човек. Как изглежда протестиращият българин на фона на световните протестни движения? През изминалата 2011 г. у нас имаше протести срещу високите цени на бензина и „Лукойл”, срещу пенсионната реформа, срещу добива на шистов газ, протести на зърнопроизводителите, на работещите в БДЖ...
- Всеки опит за типологизация е рискован, но да кажем, че в единия край на спектъра са протести от протограждански тип, например тези срещу рекета на „Лукойл”. Особено внимание заслужават протестите, вдъхновени от ценностни каузи, каквито са екологичните акции от последните години. Те показаха как новите социални мрежи могат да бъдат използвани интелигентно и как малки, спонтанно организирани и силно мотивирани групи могат да постигат успех дори в условията на контролирана публичност. Кампанията срещу промените в законодателството за генномодифицираните организми беше образец за гражданска мобилизация, който трябва да се изучава в училище. Сега нещо подобно се случва около дебата за добива на шистов газ. Еколозите някак му хванаха цаката, бих казал, че са в авангарда на гражданското общество в страната. Същевременно техните успехи показват в каква степен е ерозирало доверието не само в държавните институции и в полтическата върхушка, но и в специализираното експертно знание. Явно вече сме част от „Световното рисково общество”, което Улрих Бек описва в едноименната си книга и което е белязано от упадък на традиционната институционална власт, оснававаща се на претенцията за привилегировано експертно знание. Вече никой не вярва на обективната преценка на експертите, защото и те, наред с политиците и държавната администрация, са под подозрение, че са купени и служат на корпоративни интереси. В резултат на това те губят правото на последна дума в публичния дебат, което го прави непредвидим и потенциално нескончаем. И тъй като официалната експертиза е корумпирана и неблагонадеждна, се налага гражданите да станат експерти, като се самообразоват, ползвайки наличната в интернет информация. Така в движение възникват анклави на специализирано гражданско знание, нещо като контраекспертиза на експертизата на властта, и тя често почива повече на вярвания, отколкото на научни факти, но има помитащата сила на искрената убеденост. Спомнете си как в дебата за ГМО успяха да се дискредитират всички овластени фигури, претендиращи за обективност – от министъра на екологията до американския посланик – и в крайна сметка надделя страстно отстояваната позиция на гражданите. Не бих се изненадал, ако същото се случи и с дебата за шистовия газ. Бек нарича този феномен „микрополитики” и според мен той ще играе все по-значима роля в обществения живот. Това, между другото, е триумф на демокрацията.
В другия край на спектъра бих сложил стихийния протест на потиснати, обезправени и отчаяни хора, разбунтували се срещу своите феодални господари. Бяхме свидетели на подобен метеж с етническа окраска в Катуница. Той едва ли ще е последният, тъй като в периферията на страната все повече общности потъват в нищета и феодална зависимост от местните барони, които безчинстват необезпокоявни от държавната власт, често пъти в открит сговор с нея.
По средата са чисто корпоративните форми на протест, които продължават в момента и със сигурност ще се засилват в условия на недоимък и свиващ се пазарен сектор за сметка на контролирната от държавата икономика. Това са синдикалните протести, протестът на зърнопроизводителите и пр. Те имат много ясна и прагматична цел – да притиснат правителството да преразпределя все по-ограничения ресурс в угода на дадена група със специален икономически интерес. Тези групи ползват ритуала на протеста, за да покажат на правителството, че имат ресурс да го предизвикат. И то обикновено поддава на натиска. Една от характеристиките на популисткото лидерство е, че не може да си позволи да не бъде харесвано и затова е принудено днес да угажда на едни, утре на други, вдругиден на трети, в резултат на което дългосрочна политика и планиране са почти невъзможни. В България сме оставили всичко това на Европейския съюз, който за зла врага е твърде зает със собствената си трансформация. Фактически в момента е много трудно да бъде прокаран дългосрочен дневен ред от администрацията, просто защото не се знае дали утре няма да те предаде политическото лидерство и то не защото е предателско по природа, а защото е притиснато от някаква влиятелна група. Чудя се как издържат тези хора в администрацията при такава несигурност и къс хоризонт на действие.
Наред с това се появяват нови форми на разрушителен антисоциален протест като паленето на автомобили. Както каза един приятел: „Палят автомобили, защото искат да запалят клади”. Надявам се да греши, но представете си, че хората, които палят коли, наистина искат да подпалят клада и да хвърлят в нея политиците, богатите, омразните малцинства и пр. Това между другото показва колко безпомощна е правоохранителната система в България въпреки гръмките си и скъпоструващи претенции. Наместо да ни пази, полицията плаща с нашите пари на неуморния бард на властта Веско Маринов да я възпява как ни пази. Това е тъжната и смешна метафора за тоталната подмяна на ефективното институционално действие с медийна пропаганда. Впрочем забелязвате ли как бабаитското тупане в гърдите и смелите обещания за повече ред и сигурност, които доминираха първата част от управлението на ГЕРБ, напоследък заглъхнаха на фона на откровения провал и бяха заменени с нови пропагандни трикове – като стара бурлеска, която набързо свалят от сцената, когато хората започнат да я освиркват. Ако можем да разчитаме на нещо при този институционален разпад и политическа травестия, то е остатъчният морал и здрав разум на местните общности, които, надявам се, имат капацитет да удържат най-разушителните форми на агресия. Защото ако днес безнаказано палиш автомобили, утре можеш да решиш да запалиш блок, а вдругиден ромско гето.
Все пак обнадеждаващо е, че тази година станахме свидетели на една алтернативна, креативна и много симпатична форма на протест срещу статкувото като игривото боядисване на паметника на съветската армия. Този артистичен акт, който за жалост остана изолиран, показа как можем да променим сивата и тягостна среда, в която живеем, не като я рушим, а като я претворим.
И най-сетне бих казал, че макар и в ограничено поле, продължава да съществува индивидуалният морален протест. Става дума за хора, които имат силата да се възмущават публично от позицията на някакви ценности, въпреки че подобно поведение за масата конформисти изглежда обречено и непонятно. Възхищавам се на личности като Цветозар Томов, който успява да бъде възмутен и гневен по един достоен и последователен начин. Споделям неговите интерпретации на случващото се и основанията за неговото възмущение, макар че аз самият се уморих да се ядосвам, започнах да ставам дебел и циничен, все повече съм склонен вместо да протестирам, да се присмивам на цирка, който се разиграва пред нас, уви, за наша сметка. Тази възхитителна способност да си възмутен, да си гневен и да протестираш самотно и базнадеждно насред развеселената и развратена тълпа, за мое изумление продължава да е жива и дори е в подем, напук на триумфиращата простотия. Явно чалгаджийската доктрина на българския преход не е постигнала докрай своята свръхзадача – да направи позицията на възмутения гражданин невъзможна. Защото ако има нещо, което е систематично атакувано през тези години, това е всеки автентичен опит за морално мислене и действие. И това не е резултат от конспирация, става дума по-скоро за мутирала култура на агресивна мерзост, която има остра непоносимост към достойното, почтено поведение, и затова всячески се стреми да го обезсмисли чрез осмиване, обезценяване и маргинализиране. Тази арогантна, ненаситна и в крайна сметка самозяждаща се култура завзе големи икномически, политически и медийни територии поради слабия морален имунитет на полумодернизираното българско общество, което лекомислено и безотговорно бе захвърлено в глобалния свят на постмодерен релативизъм от архитектите на либералния преход.
В тази култура на разпасана всепозволеност етичното себеограничаване е маргинален избор. Да избереш да се държиш консистентно на принципите, които си оповестил, тоест да имаш интегритет, означава да се себеизключиш от всеобхватните корупционни мрежи, които осигуряват достъп до ресурси и социални позиции единствено и само срещу отказ от морални задръжки. Това означава доброволно да се откажеш от примамливите възможности за забогатяване чрез корупция, което в крайна сметка те превръща в лузър в един свят на настървено потребление. Оказва се, че моралното поведение и особено моралното възмущение е привилегия на ограничен елит, който поне в минимална степен се радва на финансова и социална сигурност. Това е тъжно откритие – да си почтен човек в България е лукс, достъпен за малцина, и вероятно има цена, която може да бъде калкулирана в пропуснати ползи.
Работата е там, че една аморална система, в която преуспяват аморални хора, незибежно се срива, тъй като е лишена от фундамент. Устоите на социалния свят винаги са ценностни и засега не е открита материална субстанция, с която пълноценно да заменим духовната. Както Тойнби казва някъде, величието на християнската цивилизация е в това, че тя е изградена върху скалата на вярата, а не върху плаващите пясъци на икономиката. Цитирам приблизително, но това е смисълът, както би трябвало да сме се убедили от собствения си горчив опит. Ние все се опитваме да построим общество върху пясък и то все излиза неустойчиво, грозно и незаконно, също като мутренските хотели, построени незаконно върху пясъците на погубените ни плажове. Крайно време е да потърсим твърда скала, ако искаме да създадем нещо читаво.
Това ще озачава, както вече казах, да подемем отново трудния разговор за справедливостта, който беше суспендиран поради гузната съвест на новите богати и допълнително бе заглушен от рекламно надвикване и шумни потребителски възторзи. Когато в една общност разговорът за справедливостта не е възможен, животът става непоносим и се отключват разрушителни и себеразрушителни поведения. Затова едни хора бият, грабят, палят и рушат, а други се самоубиват, като се алкохолизират, наркоманизират, самозапалват и пр. Все повече българи обаче се организират около някакви смислени каузи и така намират изход от безутешното съществуване в аморално общество. Но това далеч не е достатъчно, за да се промени и оздрави културата. Необходимо е да произведем нов и вдъхновяващ разказ за себе се като общност, като започнем да говорим, мисим и действаме по различен, малко по-смислен начин, който да ни дава реални, а не пропогандни поводи за гордост. Това, което изглежда трудно се разбира и което аз няма да се уморя да повтарям, е че отказът от морален разговор, отказът от това да поставим на етична основа нашето съвместно съществуване, има пряка връзка с бедността, с дупките по пътищата, с пропадналото здравеопазване, с все по-влошаващото се образование, с фалиралата пенсионна система, с окаяното положение на ромите и пр. Това не са просто технически проблеми, които подлежат на технически решения. Това са въпроси за смисъла на нашето общество и в крайна сметка за смисъла на нашия живот. Нито едно технологично решение не може да бъде ефективно приложено извън контекста на общност, която да е постигнала поне минимален морален консенсус.Та ние нямаме дори минимален корупционен консенсус, 20 години не можем да постигнем съгласие колко например е допустимо да се краде от обществените поръчки, и затова всеки краде колкото може!
Накрая нека да обобщя – в единия край на спектъра на протеста е радикално разрушителният индивидуален или колективен бунт, който неизбежно взима криминална или квазикриминална форма и се изявава като психопатна агресия, при което всеки може да се превърне в изкупителна жертва. В другия край са постоянно разпадащите се, но несекващи опит за конструиране на някакъв тип морална общност. Убеден съм, че в дългосрочна перспектива втората тенденция ще надделее. Хората няма да спрат да търсят изгубената скала на вярата, върху която да положат разнебитения си живот.
* Харалан Александров е роден в София. Завършил е българска филология в Софийския университет, има дисертация по антропология и организационна култура. Преподавател е в Българския институт за отношения между хората към Нов български университет. Интересите му са в областта на организационното консултиране, социалното управление и развитието на общности.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай