Ще започна направо – в България няма опозиция. Примерите в подкрепа на това твърдение са достатъчно. По-важното обаче е какви са последствията от това управляващите да не са подложени на здравословния натиск, който всяка парламентарна опозиция дължи на избирателите. Засега виждаме първото следствие – отвързването. Вече започваме да усещаме второто – липсата на алтернатива. А първите две рано или късно водят до привидното спокойствие на застоя, което няма да ни донесе развитие, но ще ни донесе непредвидимост.
По принцип има нещо симпатично в това да наблюдаваш как БСП изчезва. Неспособността на бившата комунистическа партия да изпълнява основни опозиционни функции и да излъчва разумни послания я обрича на изолация, която я отдалечава още повече от надеждите ѝ скоро отново да управлява. Отговорът на въпроса защо социалистите се държат така, е очевиден – някой е казал на Корнелия Нинова, че колкото по-агресивен популизъм практикува, толкова повече ще разширява полето на подкрепата си. Тяхна работа...
Важното за всички нас е, че в Народното събрание няма кой да посочва проблемите в управлението и няма кой да провокира истински дебати за алтернативите. Парламентарното време често се хаби за глупости, а прокарването на частни интереси стана всекидневие. Единствените остри включвания идват от извънпарламентарната опозиция, която обаче е... извън парламента. Без трибуна и медиен достъп и без легитимността, които по-широката представителност дава на една парламентарна опозиция.
Така се оказваме в странната ситуация да имаме многопартийна демокрация, но да нямаме ефективна опозиция; всички парламентарни партии да имат достъп до медиите, но често да не чуваме различни гледни точки; да има много шум и скандали, но да има пълно мълчание, когато някой тръгне срещу интересите на гражданите. Така е в страната, където няма опозиция.
Резултатите от последните парламентарни избори отредиха на БСП мястото на основна опозиция. Даже и единствена – „Обединени патриоти“ официално участват в управлението, „Воля“ все още не е ясно точно какво е, а ДПС си знаят, че за да продължат да упражняват влияние върху ключови сектори и назначения, опозиционното им говорене трябва да се ограничава до декламиране на общоизвестни истини от типа: „По-добре здрав и богат, отколкото беден и болен.“ Заради цялата тази картина е интересът към поведението на БСП.
Най-новата линия на Корнелия Нинова е комбинация между Волен Сидеров и младежкото движение „Че Гевара“, но с претенцията да прилича на Виктор Орбан – срещу мигрантите, срещу „джендър идеологията“ (все още се търси дефиниция за този термин), с призиви за надуване на държавните разходи, в подкрепа на всяко действие на Кремъл и срещу приемането на еврото. Намесата на БСП в кризата с чумата по домашните животни в Странджа направи картината още по-сюрреалистична – съмнения за подклаждане на бунтове, оспорване на заключения на специалисти, много шум и малко решения. В това време керванът си върви, а опозицията е забравила, че има за задължение поне да лае по него.
От време на време БСП излиза с предложения за конкретни увеличения на разходите, най-често социални, които почти винаги се отхвърлят от управляващите с аргумента: „А откъде пари?“ И когато правителството набързо прехвърли 500 милиона лева на Държавната консолидационна компания за „справяне с наводненията“, няма кой да попита защо точно толкова пари, защо точно на тази структура, защо непрозрачно и защо точно сега. В случаи като този в парламента няма кой да защити интереса на данъкоплатците. А БСП дори не си и записва, за да може следващия път да отговори: „Ето откъде пари.“
Изчезването на опозицията прави управляващите невъздържани. Защо да внимаваш как ще изглежда едно твое действие, ако няма кой да те посочи с пръст? Защо да се въздържаш да внасяш откровено лобистки законопроекти, когато няма кой да вдигне шум и да те освети? А какво ти пречи да гласуваш подобни проекти, след като почти всички около теб го правят, опозицията си мълчи, а това гарантира също, че темата ще остане незабелязана за големите медии...
Обяснението за серията лобистки закони не може да се ограничи до поведението на опозицията – важни са и невидимите баланси, които задържат управляващите на власт. Но липсата на опозиция безспорно помага. Само за един сезон парламентът заприлича на гише за обслужване на най-големите монополисти.
Първо депутати внесоха отдавна написания проект, който да наложи по-тежки условия за малките търговци на горива и така да улесни големите да увеличат пазарния си дял. После набързо започнаха да разглеждат друг проект, предвиждащ създаването на национална автомобилна камара, която да управлява целия бранш и която също е в услуга на големите. В средата на финансовата година изведнъж решиха да променят акцизите и да ударят едни търговци на тютюневи изделия и така да подпомогнат други. На този фон никой не се изненада, че в мир и съгласие парламентът прие законопроект на Пеевски, който на практика не променя нищо в пазара на медиите, но чиято единствена цел е да изкара своя автор като борец за прозрачност. Накрая промениха Закона за приватизацията и следприватизационния контрол, за да дадат възможност на Домусчиев, Пеевски и други близки до властта бизнесмени да си спестят неустойки по неизпълнени договорни задължения в размер на десетки милиони.
Успяхте ли да изчетете спокойно последния параграф? Само за два-три месеца парламентът се окичи с толкова очевидно лобистки действия, колкото в други времена наблюдаваме за години. Важна е думата „очевидни“, защото част от останалото законотворчество вероятно също е мотивирано от лобистки интереси, но това остава неизвестно за публиката. Сега имаме безсрамна поредица, а главните действащи лица не са смущавани от опозиция или медии.
За бенефициентите на споменатите услуги конкретните резултати безспорно са най-важни. За останалите не е така. Добрата новина е, че обществото може да преживее подобни травми, стига те да не се превърнат в норма. Лошата новина е, че такова поведение отслабва способностите на държавата да решава проблеми. Когато не си притискан, за да мотивираш ясно всяко свое действие, тогава спираш да мислиш, че това изобщо е необходимо. Когато никой не те призовава на реални дебати по политики, нямаш стимул да мислиш изобщо в перспектива. Когато си наясно, че сблъсъците са театър, а истинските скандали няма да предизвикат реакция, тогава защо изобщо да живееш с мярка?! Тогава няма и смисъл да се захващаш да търсиш дългосрочни решения, защото всъщност никой не го очаква от теб.
Този сезон има поне два примера за отслабените възможности за управление – протестите на майките на деца с увреждания и чумата по животните в Странджа. И двата случая бяха използвани от опозицията за повърхностно противопоставяне, а това послужи за оправдание на управляващите да се откажат от... управление. Една сериозна власт ще обсъди проблемите в сферата на социалната помощ, ще чуе всички гледни точки, ще проучи примерите на успешни и неуспешни страни, а накрая ще предложи решение и ще търси максимално съгласие за него. Защото работещото решение трябва да е за десетилетия напред. Една сериозна власт ще вземе всички превантивни мерки срещу разпространение на заразата, ще информира предварително какви са процедурите и какво да очакват хората, след което ще пристъпи към безкомпромисно изпълнение на предвидените процедури и в нито един момент няма да превръща спазването на закона в разменна монета.
И в двата случая видяхме, че управляващите не действаха така. Ако целта им е да изглеждат по-сериозно от опозицията, то те постигат тази цел и без подобни усилия, а заслугата за това е на самата опозиция. Така, в стабилност и сговор, качеството на управлението спада.
Привидно спокойната ситуация е благодатна среда за избухване на популистки изненади. Случвало се е и преди, ще се случва отново. Спорадичните разногласия в рамките на управляващата коалиция не могат да заместят истинския и необходим сблъсък между власт и опозиция по най-важните въпроси. Репликите на Валери Симеонов не могат да компенсират липсата на контрол, а още по-малко да изграждат алтернативи. Така властта става ленива.
Кой тогава ще ги притиска, за да управляват в интерес на гражданите? Няма да е нещо отвън, защото проблемите вътре в Европейския съюз, а отскоро и в НАТО, отдалечават още повече възможността за външен натиск за реформи и върховенство на закона.
Тогава кой? На хоризонта се забелязва една-единствена самотна бяла лодка, която може да изиграе ролята на спасителен сал. Започналият процес на тясно сътрудничество с Европейската централна банка (влизане в Банковия съюз), който наред с други стъпки след година може да доведе до приемане на България в ERM II (чакалнята на еврозоната), засега е единственият мобилизиращ фактор за управлението. Освен конкретните стъпки във финансовата сфера България ще бъде наблюдавана още за управлението на държавните фирми и за напредъка по Механизма за сътрудничество и проверка в областта на правосъдието и вътрешните работи. Рискът от провал по този път може да създава известно напрежение за управляващите.
Освен ако и те не решат, че малко „анти-ЕС“ подправка може да им донесе повече в едно приспано общество.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай