Практиката да се означават музикалните тонове със срички датира още от древна Индия. В началото на седми век от нашата ера Исидор, архиепископ на Севиля, пише с прискърбие: „Ако звуковете не се запомнят, те загиват, понеже не могат да бъдат записани.”
През 11.век обаче бенедиктинският монах Гуидо д’Арецо се заема да поправи тази несправедливост. Той забелязва, че певците лесно могат да научат популярните по онова време грегориански напеви, ако виждат прогресията на тоновете, разположени в скала по височина. Въвежда и сричкови наименования за всяка от нотите.
Това са началните срички от първите шест стиха на химна за св. Йоан Кръстител, популярен по това време, чрез който певците молят да бъде съхранена силата на гласовете им:
UT queant laxis REsonare fibris
MIra gestorum FAmuli tuorum,
SOLve polluti, LAbii reatum,
Sancte Ioannes.
(„Дай ни чисти уста, св. Йоанe, за да можем с цялата сила на своя глас да свидетелстваме за чудесата на твоите деяния”)
Няколко столетия по-късно, около средата на XVI век, „ут” е заменено с по-благозвучното „до” и е добавена седмата нота „си” (съкращение от „Sanctus Ioannus”).
Източник: obekti.bg
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай