Яна Захариева е 9 клас и учи в частното немско училище "Увекинд". Казва, че обича да се занимава с изкуство и да чете, интересува се от писане и иска да научава нови неща за хората и света. Тя е автор на този текст за прехода между дете и тийнейджър - част от специалната поредица на "Дневник" "Тийнейджърът вкъщи" с подкрепата на BIODERMA.
Това е един от най-щастливите моменти в живота на всеки родител - когато детето проплаче за първи път. "Ау, какво сладко момиченце!" Толкова красиво, толкова мъничко, искаш да се грижиш за него, да си играеш и само да си го гушкаш.
После идва всичко първо. Първите крачки, първите думи, първото зъбче. Такава гордост те обзема. Толкова бързо пораства. Учи се да кара колело, бели коляно и се връща в сълзи и сополи. Плаче за сладолед или пък за някоя кукла. Съсипва някоя хубава рокличка в пясъчника, ама как да ѝ се скараш, като я виждаш как се усмихва.
Родителите ни винаги така си представят отглеждането на дете
И ние си мислим, че ще сме замръзнали в този период завинаги. Изведнъж вече не трябва да ни водят на училище. Ходим сами с автобуса. Не трябва да ни правят сандвич за закуска. Ще си купим нещо с джобните си. Откриваме телефони и компютри. Откриваме социалните мрежи и те са толкова интересни, толкова зарибяващи. Родителите все ни казват да спрем да зяпаме в екраните, но как – те са толкова по-вълнуващи от света наоколо.
После започваме да порастваме (отначало само физически, но не и на акъл). Всичките ни дрехи омаляват и стават тесни около ханша и гърдите. Появяват се пъпки, мазна коса, поглеждаме в огледалото и виждаме само колко сме дебели. Не помага особено и ако някой друг все ни го напомня. Мислим се за грозни. Не пасваме особено в нормите за красота, а? Защо не може всички да сме модели?
Едновременно с това и училището става по-трудно. Вече сме много далеч от таблицата за умножение. Кой реши да сложи букви в математиката? Есе от 500 думи? 1000? 2000? Домашно по физика, химия, немски и литература за утре?
А мама и тате вече не могат да помагат, защото и те не ги знаят тези неща. Искате да кажете, че родителите не знаят всичко ли?
Приятелките почват да ни канят на кафе, на мол или на кино. Вече можем да ходим сами. Излизаме сутрин и се прибираме вечер. Не ни се стои вкъщи. Не ни се излиза с мама и тате. Те не разбират това, което ние харесваме. Ние вече се оправяме сами. Сами си избираме дрехите, сами ходим на маникюр. Не трябва да искам разрешение да си изруся косата – това си е моя работа.
Започва да ни пука все по-малко какво казват нашите
"Не прави това!", "Не говори с този и онзи!", "Това е опасно!" Всичко е забранено, всичко е грешно. Казват ни да се пазим от всичко. Но нашето любопитство надделява – алкохол, цигари, дискотеки – трябва да пробваме от всичко. Родителите ни наказват, но вече няма с какво толкова да ни изплашат. Ако съм с една глава над майка си, тя какво – ще ме напердаши ли? Родителите губят абсолютния контрол, който имаха върху нас, когато бяхме малки. Тяхната дума вече не звучи като закон за нас, а по-скоро като препоръка. Една лъжа тук, да поскрия истината там и може да ми се размине някоя глупост.
Родителите ни винаги се опитват да направят най-доброто за нас. Всичко започва с добри намерения, но макар да си мислят, че знаят всичко, не винаги е така. Цял живот ни насочват нанякъде. "Ти ще станеш доктор." Или "по-добре не ставай адвокат". Още от първи клас знаят каква кариера ще имаме, в кой университет ще учим, къде ще живеем. Ние в 12 клас още нямаме идея, а те някак си всичко са планирали.
Бъдещето всъщност е нещо непредсказуемо и често, макар да не си го признаваме, ни плаши. Дори да сме планирали всичко до последния детайл, никога не знаем какво ще се случи. Родителите ни често се питат защо на нас, тийнейджърите, за нищо не ни пука. Истината е, че ние мислим за всички тези неща, но избягваме тази тема. Колкото и да сме горди, отвътре ни яде един страх, че нещата няма да се получат, както сме планирали, и ще разочароваме родителите си.
Когато бяхме малки, всичко беше по-лесно. Мама казва нещо и ти го правиш, без въпроси. Така всички са доволни. Но по някое време трябва да пораснем. Това объркващо време в живота ни е "пубертетът".
Това е време на много сълзи, тряскане на врати, скандали, проблеми, опити и грешки
Особено грешки. През главите ни препускат всякакви откачени мисли. Сменяме си настроението на всеки пет минути. Родителите ни ни натоварват допълнително с техните очаквания. Искат много от нашите объркани, тийнейджърски мозъци, чийто основен приоритет са лайковете във "Фейсбук".
В заключение: Да си пубер е гадно. Не искаш да си разсеян, но то просто става. Не искаш да си покрит с пъпки и да смърдиш на пот, но и това е неизбежно. Някак си едновременно сме "твърде малки, за да разберем" и "твърде големи, за да се държим като деца". Едновременно искаме да убием родителите си и ни е страх те да не убият нас. Но и трябва да ги поздравим. Да отгледаш, или по-точно да оцелееш с тийнейджър вкъщи си е подвиг. Но и да успееш да пораснеш, без родителите ти да те побъркат напълно, също заслужава някоя и друга похвала.
Така че може би хората задават грешния въпрос. "Искате ли да имате деца?" ("Да"). Опитайте с "Готови ли сте наистина да имате деца, а тийнейджъри?"
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай