Неделя, 22 Декември 2024

Клети ми, клети `академици`

Клети ми, клети `академици`
Публикация   19 Апр, 2017   /     Благовест Бенишев   /     637

  Колега, „социологията е наука в сферата на услугите“, обичаше да се шегува един от „именитите експерти“

  Колко е тъжно да си „учен“ в съвременна България. Сърцето ми се къса понякога. Вярно е, че понятието „учен човек“ в обществото ни в последните десетилетия придоби множество различни нюанси.

  От една страна, засяга крехкия процент образовани граждани, които ежедневно усещат на гърба си бича на плиткоумието и езиковата немарливост на съвременното българско битие. Хората наоколо. Които са още тук. По-млади, по-зрели; някои с перспективи за бърз персонален износ зад граница във всеки момент (с единия крак навън, както се казва) или за самодоволно пръхтене „във фитнеса“ след пореден ден на доволно платена, отдалечена от родното всекидневие работа. Едни успяват да развиват успешен, но скромен бизнес, за да не се набиват на очи; има широко скроени хора, осъзнали от колко много други точки на планетата можеш да си представиш България; има и нискочели потомци на номенклатурчици, похарчили „парите“, за да се „изучат на Запад“ и завърнали се да опъват горепосочения бич. Все „учени хора“, доволни да получават признание за работата си с достойно за възможностите им заплащане.

  От другата страна на понятието „учен“ стои образът на „онези феодални старци“ (както ги нарече навремето един дребен политически опортюнист) от НАСА (добре де, БАН), преподавателите във вузовете, част от колегите им от основното и средното образование, професорите, докторите, лаборантите, асистентите и т.н. (да не се обиди някой) – вкратце, „академичната общност“. „Колегите“ на всеки, тръгнал да търси и намира познанието. Което в България отдавна си е просто бизнес. От бакалския тип.

  За тъжното битие на „учените“ през годините на прехода свидетелства най-много моралната упадналост на обществото ни 27 години след началото му. Преследването на духовни и научни постижения в името на националното достойнство, интерес или дори прогрес беше изоставено в името на личното самосъхранение.
„Академичната общност“ обаче не се даде току-така и къде по-бързо, къде по-бавно – по ред причини – започна да се преориентира към пазарната икономика. Голяма част от специалистите в точните науки – химици, физици, математици, архитекти, инженери – бързо-бързо започнаха да превалят границата към по-тучните западни пасища, където знанията и уменията могат бързо да бъдат оценени по достойнство. Същите масово го практикуват и до днес.

  Но за техните колеги хуманитаристите настъпи катастрофа – от историци и археолози до юристи и икономисти през философи, филолози, политолози, социолози и прочие теоретици на социума. Част от умелите практици в тези области успяха да се окопаят в действителността, но множество повелители на празното говорене загубиха почва под краката си.

   И понеже така и така си идваха от „държавата на висшистите“, нищо не можеше ги спре да си продължат в тази посока. В крайна сметка вече не опира до „партийната линия“, а до „просто бизнес, д-р Джоунс“. Говори ми ти за професионална етика или морал. Хеле пък държавата като им „разреши“ да печатат дипломи срещу пари и да откриват университети – „отиде, та се не виде“! Ако не умеем да влагаме, за да печелим от знанията, защо да не обезценим образованието за персонална облага!

  И постепенно проказата навлезе навсякъде. Икономическите дисциплини у нас никога не са губили популярност и паднаха първи жертви на посредствеността. Последваха ги юридическите и философските и така нататък. Знаете ли онзи преправен стар виц – двама се срещат в Лондон в ХХІ век и се заговарят на неразбираем за околните английски език ,докато не разберат че са завършили един и същи частен български университет.

  За честта на стотиците честни и почтени членове на родната академична общност трябва да подчертая, че позицията ми не е злонамерена по никакъв начин. По-скоро е съпричастна. У нас битува един особен парадокс, олицетворяван най-добре от контрапункта на поговорките „една птичка пролет не прави“ и „една крастава овца цяло стадо окрастява“. Един-самин тръгнал за добро никога няма да „оправи нещата“, но дошъл ли е да пакости, жална ни майка!

  Персонално, през университетските си години (близо 20 назад) съм срещнал немалко достойни преподаватели, които са ми създали необходимите стимули да продължавам да преоткривам знанието във всеки миг от живота си. Хора, с чието познанство и напътствия се гордея. Но съм попадал и на немалко плитки опортюнисти, които с личен пример тласкаха всички около себе си към развала. Грантаджии, авантаджии, различни гешефтари – „академици“, които създаваха дребни персонални култове в търсене на млади „последователи на мрачните изкуства“, които да понесат факела на делото им. И с годините ги намериха.

   Колега, „социологията е наука в сферата на услугите“, обичаше да се шегува един от „именитите експерти“ по темата преди години. От елементарен цинизъм репликата стана действителност за буквално хилядите „социолози“, произведени от родните вузове в последното десетилетие и половина. Представете си какво е в главите на стотиците юристи, икономисти, политолози и пр., които се дипломират в българските университети всяка година.

  Старите академични чакали обаче отшумяват прогресивно от година на година – кого го настигне „съвестта“, кого алкохолът – и на тяхно място идват „последователите“. По ранг и възрастов признак, разбира се. Защото държавата може да няма нужда от толкова хуманитаристи, но и те трябва да ядат. А как да стане тази работа, ако не проституират знанията и уменията си за който иска да ги купи.

  И така „шайка преподаватели“ от Популярен частен университет, като уважаващи себе си български академици, си регистрирали фондация, заложили на думите „демократично“ и „антидемократично“ (защото така ще го хареса „господарят“) и поискали 500 000 лева, за да оправдаят съществуването си в горепосочената „общност“. Резултатът е публикуваният преди седмица доклад за чуждо ползване за демократичния дискурс на медиите в България. Което само по себе си би било благородна кауза, ако авторите на „научния труд“ не се бяха попрестарали да угодят на теляка от „Америка за България“.

  Обективност? Забрави! „Медиите в България“ са подбрани само за нуждите на авторите – несъмнено е търсено разнообразие с цел покриване на по-широк спектър. Което за тези изгладнели „академици“ означава следното – един платен сайт за руски пропагандни публикации, две български коментарни страници с бутикова посещаемост, едно ляволиберално списание, един утвърден партиен всекидневник, една „таблоидна“ информационна агенция и най-старият в обращение печатен вестник в републиката. Който държите в ръцете си. Особено изключение от „анализа“ са медии, които вече се финансират от „Америка за България“ – хванали ли са се здраво за американската какалашка, няма как да не са демократични, защо да ги разглеждат „академиците“. Липсват и конкретни компоненти от масово застъпена медийна група, известна с конфликта си с онези „на какалашката“, но явно и „учените“ не са искали да се набиват на очи.

Придворните на властта медии също отсъстват от уравнението, както и всички масови телевизии, които са най-големия проводник на плиткоумна пропаганда от всякакъв характер.

  Но това не е попречило на десетимата „учени“ да си сложат имената под доклада, за „да вземат парите“. Най-вероятно, след като са видели обема, без да го четат. Колкото и от младите си 20-годишни дихатели да са използвали за компилирането му, качествата им на преподаватели прозират отвъд съдържанието. (Мигар някой вярва, че самовлюбени „академици“ ще седнат да пишат научен труд). Но да бъдем откровени – като автор, засегнат многократно в „изследването“, трябва да призная, че дадените примери за мои и на колеги „антидемократични публикации“ граничат с абсурда. Значи, ако защитаваш суверенното право на страната и народа си да не се съобразяват с външната политика на САЩ или големите европейски държави в името на собствените си национални интереси, си „антидемократичен“. Но ако защитаваш същата позиция спрямо Русия, въобще не влизаш в отчета, защото няма да им излезе уравнението пред господаря. Жестоко!

  Иначе благодаря на младите колеги, писали доклада за менторите си, за включването ми в една група с Джефри Сакс, Джордж Фридман, Оливър Стоун, Джоузеф Стиглиц и прочие публикувани на български език „недемократични автори“ – без вас като критерий на 43-тия паралел нямаше как да се надявам на подобно признание.

Тагове : учени ,


Коментари

Все още няма коментари!

Коментирай

   captcha