Европа на много скорости (според Меркел) или на различни скорости (според Юнкер) – така чертаят бъдещето на ЕС част от неговите лидери. Или една все по-федерална Европа – за което призовават председателите на парламентите на четири страни, основателки на ЕС? Същностният дебат тепърва предстои.
На пръв поглед на фона на скептицизма в ЕС възможността всяка страна да участва там, където иска и където може, изглежда много разумен и реалистичен подход. Кризата обаче е много дълбока, идеята за единна Европа губи подкрепа – не толкова сред елитите, колкото сред гражданите, чувството, че евроинтеграцията бе подменена с евробюрокрация, се засилва, центробежните тенденции нарастват – между държавите членки и вътре в тях. Брекзит разтърси основите на съюза – не толкова като политически факт, а като идеен откат – че напускането на ЕС може да бъде желано и възможно. С тази тенденция на своеобразно „бягство на богатите“ трябва да се справят и редица отделни страни, където се засилват сепаратистките тенденции на по-развитите региони (Испания, Белгия, Великобритания, Италия). Но най-тежките проблеми като че ли идват от дълбоките разломи вътре в обществата – социалната фрагментация, липсата на доверие между управлявани и управляващи, загубата на сигурност и перспектива, национална и персонална. Като резултат – гетоизация, популизъм, ксенофобия и крайно десен идеен радикализъм. Със сериозната опасност идеята за Европа на нациите да се трансформира в Европа на национализмите.
Предложенията на Юнкер и Меркел имат за цел да спасят европейската конструкция, осигурявайки в нея място за повече национален избор (и което е като че ли по-важно на този етап – по-малко евроангажименти) и успокоявайки евроскептицизма. Което, гарнирано с твърда позиция в рамките на преговорите по Брекзит, включително по въпросите за статута на гражданите на страните членки на ЕС в Обединеното кралство (засягащ директно България) и финансовите ангажименти пост-Брекзит (изчислявани на около 60 милиарда евро), би следвало да накара други страни евродисидентки сериозно да се замислят за цената на евентуално напускане. Аргументът е, че Европа на различните конфигурации би дала възможност всяка страна да избира сферите и формите на своето участие в ЕС, би позволила по-голяма гъвкавост в работата на съюза, би опростила механизма на взимане на решения, като априорно извади от този процес скептичните по конкретния проблем страни, в крайна сметка – би повишила ефективността при функциониране на съюза като цяло. При това нежелаещите или изоставащите няма да бъдат спирачка за неговото движение напред.
Основният проблем обаче не е в скоростта, а в посоката. Иначе казано, дебатът за формата измества този за съдържанието. В течение на своето 60-годишно и определено успешно съществуване ЕС постепенно загуби основните си ориентири и ценности, които започнаха да се възприемат като даденост – мирното развитие на континента и просперитета на гражданите. Национализмите върнаха войната в Европа – и като факт, и като начин на мислене, а в източната част на континента те вече започват да придобиват реваншистки очертания. Солидарността все повече се разглежда като тежест, а не като политическа и финансова инвестиция в общата стабилност – а нарастващите неравенства вътре в отделните страни и между тях имат потенциала да дестабилизират и дори да доведат до разпад на съюза. С други думи – изчезва спойката, която обединяваше ЕС.
На практика Европа на различните скорости ще означава до голяма степен и преформулиране (а може би дори цялостно преосмисляне) на политиката на разширяване – защото едва ли може да се очаква, че страните кандидатки ще успеят към момента на присъединяване да покриват изискванията във всички сфери. Това най-вероятно би довело и до оформянето на различни категории еврочленство, някои от които по-скоро биха изглеждали като квазичленство.
Нещо повече, създаването на различни оси и кръгове в рамките на ЕС на практика не само няма да намали бюрокрацията, но рискува да доведе до нейното сериозно нарастване. Обрастването на всяка европолитика със собствени институции, което неминуемо рано или късно ще се случи, определено ще утежни конструкцията. От страна на Юнкер вече бяха лансирани идеите за създаване на отделен парламент на страните от еврозоната, заговори се и за собствен бюджет на тази група. Това ще създаде допълнителни проблеми с взаимоотношенията между институциите на ЕС (като се започне от най-елементарното, например ще има ли няколко вида евродепутати – едни в досегашния европарламент, други в този на еврозоната; в колко бюджета ще правят вноски отделните страни и т.н.), както и в координацията на политиките. И най-вече – размиването на ЕС като единен и хомогенен механизъм.
За България предложенията за Европа на различните скорости крият една непосредствена и много сериозна опасност – затвърждаване на нейното периферно положение. Първо, защото проблемът няма да бъде в желанието на страната да участва в една или друга общностна политика или формат, а в допускането ѝ до него – както практиката вече показа с присъединяването към Шенгенското пространство. Иначе казано, българското евробитие може да се превърне в поредица от нови кандидатствания и покриване на изисквания и критерии – често променящи се в движение (отразяващи удобното виждане, че в Европа на 28-те скорости има и две задни – и вменяващи на България и Румъния вина за сегашните проблеми на ЕС). И второ, защото подобна конфигурация ще отслаби ангажиментите по кохезионната политика на ЕС (това вече прозира в дебатите по подготовката на следващата многогодишна финансова рамка) и де факто ще доведе до значително съкращаване на възможностите за ползване на европейските фондове. С други думи – до допълнително изоставане, което пък ще направи още по-трудно присъединяването към съответните формати.
Идеята за Европа на различните скорости се стреми да обедини двете противоположни тенденции в ЕС – към федерализация или към повече национална държава. Но тя по-скоро отлага генералното решение. С всички рискове да доведе до обратен резултат – раздробяване вместо обединяване.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай