Идат избори и партиите се надпреварват да обещават. Как да се ориентираме на какво да вярваме и на какво не? Има достатъчно "червени лампи" и разделителни линии.
Например отношението към света - според част от политическите партии Европейският съюз и отвореният за комуникации, пътуване и бизнес свят са "шанс за успех", а за други са "пречка" пред някакви мистични национални идеали. Едните предлагат решения, другите търсят оправдания. Първата група политици ни дават поне надежда (без никакви гаранции), че след поколение България ще прилича на Сингапур, Ирландия, Естония или Словакия. За втората група можем обаче да сме сигурни, че ще ни доближат до Северна Корея, Венецуела, Беларус или Зимбабве.
В програмите дори общите и привидно кухи фрази носят информация.
Лозунгите, свързани с "бедност", "корупция", "бежанци",
"пенсии", "образование", "енергетика", показват какво партиите считат за важно и съответно за какво са склонни да харчат политически капитал (доверие). Те също така са и своебразна "червена лампа" за планирани от партийните лидери и/или олигархичните кръгове, свързани с тях, следизборни "инициативи". В неясно формулирани визии често се маскират конкретни бизнес начинания - такива могат да са атомни централи, газопроводи, схеми за финансиране/субсидиране/кражба в полза на "местния бизнес", тунели, стадиони, промени в управлението на здравната система или пък плащането за пътища. Изобщо, дълъг списък от добре пакетирани механизми за грабеж на данъкоплатеца.
Когато четем партийните програми, трябва да имаме наум десет важни неща.
Добре е да се прави разлика между "цел" и "средство". Цел е желаното и мечтаното, крайният резултат. "Средството" са онези реформи и действия, които ще доведат до реализирането й. Цел може да е България да стане богата страна или доходите да се повишат тройно за десет години; средствата са тези действия, които да доведат до икономически растеж - промени в закони или решения на изпълнителната власт.
Трябва да внимаваме има ли връзка между целта и обещаните политики в програмата. Ако целта е по-висок икономически растеж, обещаната реформа какво точно прави - улеснява инвестициите ли, подобрява качеството на работната сила ли, ускорява трансфера на технологии ли?
В програмите често има обещани политики, маскирани като цели, и цели, маскирани като мерки. Казано с други думи, легитимна цел на гражданина данъкоплатец е например "по-добро образование на децата в основното училище" или "по-нисък риск от катастрофа на пътя" - не "повече пари за училищата" или "да купим нови коли на полицаите и да им увеличим порциона". В същото време е абсурдно така като мярка за привличане на инвестиции да се посочва например "подобряване на инвестиционния климат" - това е едно и също, тавтология, не може да постигаш целта чрез постигане на целта.
Често срещан в програмите е т. нар. затворен кръг на аргумента. Като "Ще подобрим качеството на образованието, като инвестираме повече средства, които ще имаме, защото ще има по-висок растеж, а ще насърчим икономическия растеж с по-добре образована работна сила". Демек по-доброто образование е средство да постигнем целта "по-висок растеж", а по-високият растеж и свързаните с това по-високи данъчни приходи са средство за постигане на целта "по-добро образование". Все отнякъде трябва да се започне, иначе това е вярата в Барон Мюнхаузен.
За да не ни заблуждават, трябва да сме наясно
какво зависи и какво не зависи от държавата, от правителствата. Накратко, икономическият растеж, размерът на инвестициите или доходите не зависят (пряко) нито от парламента, нито от правителството. Размерът на данъците, минималната заплата, обезщетенията за безработица и т.н. обаче зависят.
Икономическата политика е, просто казано, промяна в правилата, взимане на пари, даване на пари или комбинация от посочените. Държавата забранява или регулира как точно да се извършват определени действия на пазара, облага с данъци и такси и след това харчи за определен набор от неща. Нищо сложно няма - обещанията на партиите трябва да могат да се сведат до списък от мерки за забрани, ограничения, данъци и такси и план-сметка на обещаните разходи. Останалото са празни приказки.
Правят ли партиите разлика между "обещание" и "прогноза"? Когато партия говори за размер на данък или минималната заплата в платформата си, това е "обещание" - то може да бъде или да не бъде изпълнено изцяло според волята на управляващите. Когато партията говори за общо ниво на доходите, ръст на чуждестранните туристи или новосъздадени работни места в частния сектор, това е или крайна цел, или просто "прогноза".
Някои неща се случват по инерция, други - в резултат на промяна в политиката. Голяма част от обещанията на партиите всъщност са просто прогнози за бъдещи явления, които ще се случат независимо от политиката. Както
политиците нямат заслуга за изгрева на слънцето, така нямат и за "инерцията" в икономическите процеси, движени от частния сектор. Иначе речено, ако не ни удари някаква глобална криза, не стане природно бедствие или не дойде на власт някой безобразен социалист ала Уго Чавес или Роберт Мугабе, икономиката вероятно ще продължи да се развива по същия тренд последните 2-3 години. Например за 2017 г. ръст на средната заплата с 6-8% ще има и ако вкупом парламент и министерски съвет заминат на почивка на топлите морета. Промяна в политиката, и "успех", би било, ако например партия обещае и посочи как ще го постигне, например тройно по-висок икономически ръст от досегашния или удвояване на потока чужди инвестиции и така нататък.
Употребата на "ако", на обещания под условие, трябва да ни държи нащрек. Например: "ако имаме висок икономически растеж и много инвестиции, ще имаме пари да вдигнем заплати/пенсиите", или "ако се преборим с мафията и спрем контрабандата и злоупотребата с публичните разходи, ще вдигнем заплати/пенсии" и така нататък. Трудните въпроси са обаче как да се постигне необходимото условие, което ще позволи евентуалното благополучие - а именно борбата с мафията, злоупотребите и т.н.
Любим политически похват е "Получаваш сега, плащаш после" - междугенерационният трансфер на благини и привилегии. Обещай ползите веднага, ще плащат тези след 10 или 30 години. Държавният дълг е очебийният пример, но същото важи за всякакви гилдийни привилегии като ранно пенсиониране, инфраструктурни проекти или дългосрочни договори за изкупуване на електроенергия.
* Авторът е икономист, управляващ съдружник в "Индъстри Уоч"
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай