Светът е изпаднал в страхова психоза. Това, което беше в основата на съвременната цивилизация – а именно глобализацията – сега започва да плаши, фрустрира и води до депресия. Свободата без граници от мечта се превръща в заплаха. Взаимната зависимост се възприема като зло. Неограниченото движение започва да изглежда като смъртна опасност. Анализирайки подобни драматични обрати в масовите настроения, Иван Кръстев ги отдава на "откат на глобализацията" – проблем, за който мнозина са говорили на теория, но с който тепърва ще се сблъскваме на практика.
Реакциите на страховете от глобализацията са от два вида. Либералният мейнстрийм или пренебрегва тези страхове, осмивайки и иронизирайки ги, или се опитва да ги лекува с психотерапия. Първият подход води до карикатуризацията на националпопулизма и неговите лидери. И наистина, като започнем от Тръмп и стигнем до родни популистки инкарнации, във всички професионални продавачи на страхове има нещо комично и абсурдно. Иронизацията работи обаче, докато тези фигури са сравнително маргинални. Когато те се състезават за президентството в Америка, нещата вече надскачат възможностите на иронията. (Всъщност и Хитлер е бил комичен през 1920 г., но едва ли днес някой го възприема така.)
Втората стратегия е да се борят страховете чрез назоваване на истината и фактите. Този подход също донякъде работи, защото по принцип продавачите на страхове не се свенят да послъгват и да драматизират. Но проблемът е, че всяка теория – колкото и абсурдна да е тя – може да разполага с факти, които я подкрепят. Например това, че накъдето и да погледнеш Земята изглежда плоска, подкрепя теорията, че тя наистина е плоска. По същия начин и теорията, че глобализацията ще унищожи света, се подкрепя от редица факти – от терористичните актове до загубата на работни места в определени градове.
Нещо повече, в обществения живот мнението на хората е от ключово значение: възприятието е реалност. Ако в един момент всички започнат да смятат, че глобализацията е опасна и унищожителна, тя наистина ще стане такава, защото всеобщата депресия ще доведе до икономически проблеми, социални сблъсъци, насилие, загуба на управляемост и т.н.
Вторият тип реакция на страховете е на тези, които ги раздухват и използват политически. Те образуват невероятно шарена коалиция, ширнала се от крайните националпопулисти и десни радикали през по-благовидните консерватори (а у нас и социалисти), та чак до крайната левица. Общото между всички тях е, че искат да изместят либералния мейнстрийм и да дойдат на власт. В това няма нищо лошо и е "част от играта", стига за целите на състезанието да не се сложи край и на самата демократично-конституционна игра. Другото общо между тях – и то е по-проблематично – са техниките, с които се раздухват страховете от глобализацията. Всеки терористичен акт се превръща в предсказание за неизбежен апокалипсис; всеки бежанец в страната съкращава историческото време на нацията с минута, час, ден, десетилетие (по вкус); всеки мюсюлманин в Европа отнема частица от (явно крайната й) европейскост; всяка тухла в стената с Мексико или всеки метър бодлива тел отлагат нашествието на иноземците и края на света
Етика отвъд паниката и истерията
Комбинацията от двата типа реакции водят до вълни на масова паника и истерия, които интерферират и могат да предизвикат сериозни психосоматични поражения. Когато става дума за масови процеси, възможностите да им се влияе са ограничени. Все пак дори в подобна среда няколко общи – стоически – правила на поведение могат да са от полза. Ако не обществена полза, то поне за тези, които биха искали да се придържат към рецептите на практическия разум:
1) Запазване на достойнство в лицето на неизбежното.
Глобализацията – харесва ли ни или не – е неизбежна. Тя следва от самия просвещенски стремеж към универсалност, но плюс това се развива по собствена, технологично-икономическа логика, която изравнява начина на живот на различни нации и култури. В магазините навсякъде има еднакви неща, ядем домати от Израел и смилянски боб от Полша, и т.н. Документите и комуникацията ни са пазени на сървъри кой знае къде и се четат от незнайно кой. Глобализацията като цяло еманципира и изравнява, макар че по места може да засилва неравенството и дискриминацията. Затова тя едва ли ще спре генерално, макар че ще има и успешни местни бунтове срещу нея.
Един неизбежен факт е и ще бъде миграцията. Временни ограничения върху нея по места сигурно ще има, но въпросът не е тя да бъде спряна, а да бъде в управляеми размери и да не създава прекомерен стрес. В този смисъл всяка истерия за пълно затваряне, стени, недопускане на никого, кръгова отбрана и т.н. рискува да превърне и най-цивилизованата политическата общност в Северна Корея. Колко мигранти, как и при какви условия ще се допускат са валидни въпроси за дебат, но затварянето на очите пред неизбежното не е позиция. Все едно да отрежем интернет, заради липсата на пълен контрол над това, което става в него.
И преди всичко, тези процеси не могат да се използват като извинение за загърбване на базови хуманитарни задължения – като това да помогнеш на човек в беда.
2) Справедливо разпределение на тежестите
Глобализацията е полезна за света като цяло, но нейната тежест се понася различно. В последно време супербогатите изглеждат в още по-привилегировано положение и разликата между тях и останалите нараства. Вярно е, че и бедността в световен мащаб намалява, но тук важни са процесите по места – всъщност има анклави (цели континенти), където тя се е увеличила. Политиката не може да не е чувствителна към тези различия – те не са проблем само на академичния дебат.
Различията се случват в рамките и на едно и също общество. София и няколко други големи града са все по-богати, образовани и добре уредени от останалата част на страната. Части от нея се обезлюдяват. Хората мигрират и към столицата, и към Европа и САЩ. Същото се случва във Великобритания – и там Лондон е много по-богат, мултикултурен и космополитен от Северна Англия. Разликата между Калифорния и Айова едва ли е по-малка от тази между София и Видин.
Политиката трябва да търси този баланс, който ще запази възможностите за бързо развитие на Силициевата долина, но ще "компенсира" и райони като Детройт, които са загубили поминъка си. Тук миграцията е както проблем, така и решение. Но наред с нея, очевидно ще трябват и политики за подпомагане на изоставащи райони, базирани на преразпределение чрез данъци.
През февруари 2013 г. у нас избухнаха протести, чиято основна причина беше нарасналата цена на сметките при стагнация на доходите. Политиците, които искат да останат на власт, трябва да са чувствителни към такива сигнали. Франция преди революцията от 1789 г. не се е справяла икономически зле като цяло – напротив, общото положение се подобрявало. Но на фона на увеличаване на просперитета, всяка временна криза и стъпка назад изглеждат още по-драматични и способни да възпламенят бунт и насилие, както е и станало. А най-опасна от всичко е твърдата консервативна реакция срещу всякакви реформи – фрустрацията на подобни опити за реформи в Русия през почти целия XIX век. води до наистина апокалиптичните събития след 1917 г.
3) Запазване на общности без ограничаване на свободите
Запазването на политически общности не е проста задача в една глобализирана среда. Най-образованите от една общност може да изберат да мигрират в космополитни центрове. Най-богатите – да си плащат данъците другаде. Най-бедните – да напуснат. Изкушението за забрани и ограничаване на правата са големи в един такъв свят. Да се забранят "чужди" дрехи, прически, обичаи, религия и т.н. Да се забрани достъпа или напускането на общността.
Най-добрият начин за спасение на дадена общност, обаче, далеч не е това. Много по-добре е тя сама да стане притегателен център за другите, така че да не е нетен донор на хора и капитали. Да привлича с институциите, начина си на живот, просперитета си.
За съжаление, не е възможно разликите между регионите по света да бъдат сведени до минимум и то в средносрочен план. Има и парадокси: например помощта за бедни региони първоначално засилва миграцията от тях към други места (просто хората получават средства за пътуване и преместване). Така че колкото и наваксващо да се развива дадена общност, ще има период от време, в който хора от нея ще мигрират. Въпросът, следователно е, нещата да са поставени на правилна основа и да се прояви търпение. България в момента е на около 50% от средното за ЕС като БВП. През 2000 г. сме били на около 20%. Развитието ни определено е бавно и може да е далеч по-динамично, но истинският въпрос е все пак да догонваме, а да не стоим на едно място или да се връщаме назад. Глобализацията не пречи на оптимистичния сценарий – по-скоро "откатът срещу нея" може да му навреди.
4) Общи решения или гратисчийство?
Истински голямата дилема, която глобализацията поставя пред индивиди и общности е дали да се "спасяват по единично" или да си взаимодействат с други за общи решения. Изкушението да са гратисчии за всички е голямо: другите да понесат цената, а те – ползите. Обединеното кралство иска да намали разходите си за членство в ЕС (като парични вноски и свободно движение) като запази за себе си общото благо на единния вътрешен пазар. Унгария иска да се възползва от структурните фондове и Шенген, но предпочита други да поемат бежанците и свързаните с тях разходи. Германия иска да се ползва от единната валута, но по възможност да не плаща задълженията на изпаднали в затруднения страни членки. Те пък искат Германия да им ги плати изцяло и т.н. Възползването от икономическата глобализация може да бъде наречено и предприемчивост – границата с гратисчийството не винаги е лесноустановима. Например политиката на една държава да свали данъците си максимално, за да привлече бизнес е на ръба между двете. Както и разчитането на социалните системи на други държави чрез износ на безработни, бедни и необразовани към тях.
В крайна сметка общите решения са единствено трайните и устойчивите. Подобна "предприемчивост" може да даде временен резултат, но накрая всички намразват гратисчиите. За общи решения, обаче, са необходими взаимно доверие и липса на паника и истерии.
Страхът всъщност разделя хората и народите, затваря ги в измислена самодостатъчност, убеждава ги, че само в рамките на биологична или етническа общност може да се случи взаимодействие и солидарност. Самата биология и еволюционната теория са по-сложни от подобни заключения, но изглежда атавистичните тежнения и интерпретации са много силни и владеят въображението на хората. Така или иначе, "откатът срещу глобализацията" трябва да се взема сериозно. Но и не бива да се забравя, че все пак "откат" е едно, а обреченост и катастрофа – съвсем друго.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай