Предпазливите първо чукат, а след това влизат в историята. Тези, които са чукали предпазливо на вратата на Съединението, са останали извън него. В историята му са влезли само непредпазливите. И през ум не им е минавало да чукат учтиво нито на турската Порта, нито на чиято и да било порта. Ако са имали колебания, свързани с вратата, те са били на тема как да я отворят – като я разбият, или като се промъкнат. В крайна сметка нещата станали толкова бързо, толкова хаотично и толкова героично-комично, че било цяло чудо. Ако не беше станало чудото на Съединението, щяхме да наричаме цялата случка доста по-скромно – пловдивско-горноконарски бунт, например.
Ние впрочем възприемаме 6-и септември точно толкова скромно. Имаме го за празник, но не заради блясъка на подвига, а със сметката за групиране на три или четири почивни дни около него. За едни – наслада, за други – отегчение, за пловдивчани – заря. Когато обаче се налага да се държи реч за Съединението, винаги се сещаме да кажем, че това е уникално събитие в българската история. Направили сме нещо сами. Не сме чакали нито от изток, нито от запад да ни съединят. Съединили сме се сами.
Наистина ли Съединението е толкова уникално събитие в нашата история? Наистина ли само в тези септемврийски дни на 1885 година сме били по-различни, отколкото през всички останали дни? Наистина ли съединяването на Княжество България и Източна Румелия е несравнимо с нищо друго в българската история? И да, и не.
Съединението прилича на много други български исторически събития, защото:
Първо се появяват съединистите на ужким. Едва когато те биват наречени лъжесъединисти, се оформя и групата на истинските съединисти. У нас е така: първо трябва да създадем отрицанието, за да може по него да се ориентираме. Ние по-лесно проумяваме какво не трябва да се прави, отколкото какво трябва да се прави. Ние успяваме да бъдем позитивни, само като се равняваме по своя негативизъм.
До последния момент участниците в Съединението нямат начертан план. Комитетските хора се обединяват около неудържими речи, пламенни статии и жарки прокламации, но не и около план. Захари Стоянов настоява да се приложи хайдушката стратегия. Паница си представя в своите мечти Пловдив, обсаден от чета черногорци. Майор Любомски предлага да задигне генерал-губернатора Кръстевич и да го скрие в Котленския балкан. Чардафон си го представя като установяване на военно положение в Голямо Конаре и износ на революция към Пловдив. На 14 август комитетът , „загрижен вече за положението и уплашен малко от своята бездеятелност” (по Симеон Радев) прави нещо като мозъчна атака, но до по-конкретно планиране отново не се стига. Както винаги, както навсякъде, залагало се е на импровизацията. Тя всякога е компенсирала слабостите на българското планиране. Ние може и да не сме наясно как ще направим нещата, но ако сме наясно защо трябва да ги направим, ще намерим начин.
Планирането може и да ни куца, но по ритуалите сме първенци. Нищо не може да спре неудържимия български герой Чардафон да потегли със също толкова неописуемата си голямоконарска войска към Пловдив, освен едно – внезапното осъзнаване, че знамето не е осветено. Ами сега?! Попът на селото, поставен в течение на революционния проблем на Чардафон, набързо прочита молитва, целува знамето и дава старт на революцията: „Сега вече може.” Едва тогава Чардафон нахлупва калпака с перото, вади сабята и обявява: „Напред, фараони!” Със 17 души той поема към столицата на Източна Румелия, за да я превземе и да я информира, че краят й е дошъл.
Всичко това, разбираемо за всеки, който назнайва нещо за българските въстания, се случва преди определената от комитета дата 15 септември. Българите можем да чакаме с векове, но ни е трудно да изтърпим с дни. Ние траем дълго, много дълго, най-дълго от всички, след което не можем повече нито минута. Особено като сме наясно, че в тия последни минути най-вероятно няма да сме напреднали с планирането, но може да сме успели в предателството.
Съединението успява на магия. Генерал-губернаторът е изведен посред нощ и качен на файтон, за да бъде отстранен. Той ще бъде отведен в Голямо Конаре, където ще му предоставят табла и партньор за играта. Но преди тази снизходителност Гаврил Кръстевич трябва да премине през още едно българско изпитание. За нас не е достатъчно един нежелан властник да бъде свален. Ние не държим по-късно той да бъде наказан. Носенето на отговорност и даването на отчет са малко скучни неща, с които не ни се занимава. Но това, без което не можем да минем, е унижението на падналия. До треперещия старец Кръстевич във файтона се качва да го пази, с извадена сабя, не мъж, а изгората на Чардафон, Делка Шилева. Тази сцена обаче не засища артистичния глад на Чардафон. Вместо да конвоира файтона директно към Голямо Конаре, той започва да развежда сваления губернатор като маймуна от консулство на консулство, за да информира света за победата на революцията. Захари Стоянов и д-р Чомаков, наясно колко тези сцени са недостойни за великия ден, се намесват и прекратяват цирка. За по-дълго или за по-кратко циркът присъства във всяко българско събитие, без значение дали то е трагично, величаво, драматично…
За министрите в княжеството революцията е една голяма изненада. Те са подозирали, но не са допускали. Тази министерска диагноза се оказва не само устойчива до днес, но и с произход още от първите дни, в които България има министерска длъжност.
Накрая, разбира се, всички се тревожат какво ще каже Русия – от княза до последния българин.
Тези неща правят Съединението подобно на много български събития. Но в същото време то е и уникално, защото:
В началото на никой не му пука какво ще каже Русия – от княза, който се прави, че не разбира какво предстои да се случи, до последния българин, който е убеден, че това трябва да се случи, независимо колко против е Русия.
Умерено против е и светът, само че съединистите наистина не слагат в сметките си нито света, нито Русия – това е уникално. Никакво упование в никого – това е необичайно. Никакво разрешение, ни подкрепа от никого – това е странно. Съединението е замислено в един град и едно село и променя съдбата на всички българи, преди в сметката да е сложен поне един чужденец. Русия, всякога знаеща за случващото се в България повече от всички, понякога и от самите българи, е не просто изненадана. Тя е най-изненаданата. Когато в Москва се получава депешата за революцията, руският консул в Пловдив Сорокин, по същото време обядващ у Катков, казва на домакина си: „Това е невъзможно! Вий недейте вярва това!”. Оказва се, че един път е възможно.
Комитетите, създадени из страната в името на Съединението, носят името „Единство”. Ако доста ТПК-та и ТКЗС-та не носеха това име, единство щеше да е най-малко споменаваната дума в българския 20 век. Сега, в първото десетилетие на 21-ви, може би тя е наистина най-неспоменаваната.
Няколко реплики от сюжета на Съединението го правят наистина уникално събитие. Ако не бяха потвърдени от очевидци, щяха да звучат като реплики от пиеса. Комитетските хора в Пловдив искали да посветят в делото българските офицери от милицията и главно двамина – майор Райчо Николов и майор Данаил Николаев. Това, което притеснявало комитета, е, че двамата майори не можели да стоят близо един до друг, враждата им била дълбока и явна. Решили да поговорят първо с Райчо Николов, който им спестил всички неудобни предисловия, като рекъл: „Господа, аз с Николаева съм в натегнати отношения и даже не си говорим, но за доброто на България, за съединението й, аз си подавам ръката на Николаева.” Бил по-старият от двамата, дядо Райчо. Дядо Райчо е единствената жертва на този славен ден. Убит е с куршум в челото до Джумаята. Загинал за Съединението.
Думите му явно отекват много силно в Николаев, който след това ги казва на всеки колебаещ се офицер, когото се опитват да привлекат: „Помни, че преди всичко си българин, а сетне офицер.” Тези думи са звучали като парола на Съединението. Били са толкова често шепнати, чувствани и заявявани, че са се появявали на невероятни места. Включително и на най-невероятното – в устата на верния служител на Портата, генерал-губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, презрително наричан от българите Треперко паша. В навечерието на Съединението румелийската полиция взема решение да прати „телеграфическо съобщение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение и че местната власт не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината”. Съобщението е на път да бъде предадено, когато Кръстевич го спира с думите: „Не трябва да се съобщава в Цариград. Каквото стане, нека стане. И аз съм българин.”
Българин е, от Котел. Истинското му име е Гандьо Кътов. В тези септемврийски дни на Кръстевич няколко пъти ще му се налага да произнесе признанието, че е българин. Въстаниците той посреща в нощта срещу 6-ти септември в къщата си по халат, треперещ и с думите: „Ако аз съм изгубил всичко, то поне народът спечели.” Малко са българските събития, в които главните участници казват подобни реплики.
Но това, което прави Съединението наистина уникално, е, че при него няма предателство. Има колебание, има „какво ще стане?”, „какво ще кажат?” и куп още опасения, но няма издаване. За разлика от всички останали наши исторически събития, в които винаги са се намирали хора, готови да платят 30 сребърника, но да предадат. Съединението остава тайна завера до последния миг за румелийските чиновници, за правителството в княжеството, за великите сили и …за голямата част от българското население. Това е събитието от нашата история с най-необичаен баланс между чувства и резултат. Ако от картинката махнем колоритния патриот Чардафон от Голямо Конаре, българското Съединение щеше да е дори един скучен и безцветен бунт, довел до несъразмерно голям резултат. И точно това го прави уникално. „Една от малцината бляскави самородни прояви” (Георги Марков). Ако Съединението с неговата противоречивост ни портретува точно такива, каквито сме – може би не сме чак толкова лоши?
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай