„Скъпи панагюрци, гости на град Панагюрище,
Днес се връщаме в онова време, в което само на една крачка се намира свободата от робството.
В онова време на тирания и варварство народът български – оцелявал, 5 века.
5 века робска битка за насъщния под вечния страх, че всеки ден е може би последен.
5 века все тая злокобна песен, дрънчене на окови по робските тържища, писъци на деца, изтръгнати от майчина гръд, ридания над синовни гробове.
5 века натиск да се размие кръвта в чуждите вени.
5 века без църква, но с вяра.
5 века без държавност, но с духовност.
5 века до славното време на април 1876-та. Тогава едни обикновени човеци, с титанично достойнство и чутовна вяра дръзнаха да се бунтуват. Те не искаха да оцеляват, те искаха да живеят. Те знаеха, че по-добре да не бъдат жертви, а да пишат историята. Избраха да пишат историята на своя народ, на своята държава и знаеха, че за това трябва да се мре. Затова до свещеното слово – СВОБОДА, прибавиха и клетвеното - СМЪРТ.
Те оставиха кървава диря по улици и църкви, за да разбере целият свят, че тук, на Балканите, има един горд и жилав народ, който не чака свободата си даром.
В нашия край, в нашия говор, в нашата родова памет, няма синоним за турското робство.
И тук, днес, под този хълм-жертвеник, под кръста на църквата „Свето Въведение Богородично”, искам ясно и категорично да заявя – всеки опит за подмяна на историческите факти, всички понятия като „съвместно съществуване”, „владичество” – това е опит за поругаване на паметта на нашите деди и обида към потомците. Не може и не бива историята да бъде заложник на политиката.
Всички опити да бъде пренаписана тя – всички опити да бъдат подменяни факти и събития – носят клеймото на национално предателство.
Ние панагюрци не вярваме на авторите и преносителите на тези уж дипломатични слова. Ние вярваме в онова „свобода или смърт” на знамето на Райна Княгиня, вярваме в прокламацията на оборищенските делегати, вярваме в песните на Чинтулов и Стамболов, в огнените думи на Ботев, в словата на Левски.
За нас достоверни са записките на Захари Стоянов, онези писма от ада на Макгахан, които разтърсиха цяла Европа, докладите на Юджийн Скайлър, гладстоновите уроци по клане и ужасите в България.
Тук, за нас, робството е робство, въстанието – въстание, кланетата – кланета, а жертвите – герои и мъченици. За вяра, за България, за свободата, те никога няма да бъдат забравени тук, защото ние помним и знаем, че нашето днес е изстрадано , измито с робски сълзи, с реки от българска кръв.
Днес, уважаеми дами и гопода, от този висок връх на българската история, трябва най-напред да погледнем към себе си, да си зададем въпроса – дадохме ли всичко от себе си за днешната си свбода? И дали ценим тази свобода?
Днес, когато свои се изправяме с гняв едни срещу други, когато се делим на ти и аз, на тези и онези, дали не забравяме – тяхното НИЕ?
Онзи април ни научи, че само тогава, когато сме единни, само тогава сме силни.
Той ни научи как се чува нашият глас, който преминава границата на империи и континенти, тогава, когато излиза от дъното на българската душа. Как Бог ни обича, когато сме готови да дадем жертва за свободата, себе си, родителите си, децата си.
И днес, от разстоянието на 139 години, все така силно и истинно, толкова близко, звучи и отеква възванието на оборищенци – БЪЛГАРИНО, ПОКАЖИ, ЧЕ СИ ЖИВ, ДОКАЖИ, ЧЕ ЦЕНИШ СВОБОДАТА СИ!
Защото днес, от нас не се иска да умрем достойно за България, а да живеем достойно за нея.
Да живее Панагюрище! Бог да пази България!
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай