От малкия Христо до проф. Белоев- без маска и без грим

---

Ректорът на Русенския университет за любовта, за музиката, за Комсомола, за науката- през погледа на своята 55-та годишнина

         

 

 

-          Мечтите на Христо, вече проф. Белоев, какви са били, какъв е искал да стане като малък, как се вижда сега в спомените си? Оказал ли е влияние родния Павликени и семейството в тази ориентация?

-          Много често се връщам в спомените си от детските и от ученическите си години. Те са свързани с Павликени… Още от първи клас се изявявах като формален и неформален лидер на класовете, в които съм учел. Винаги съм бил избиран за председател на класа, за ръководител на клубове, за водач в различни игри…

-          Да  разбираме, че си бил отличник, но си бил и палав…

-          Да, може и така да се каже. И основното, и средното си образование съм завършил с пълен отличен. Още преди да отида да уча в техникума по механизация на селското стопанство, имах определено влечение към механизацията, към машините, към земеделието. Завършил съм специалност „Земеделска техника” и без никакво колебание кандидатствах в този факултет и по същата специалност във ВИММЕСС, сега Русенски университет…

       За професионалната ориентация

-          Този интерес свързан ли е с някакви семейни дейности, с близки, които да са те насочили към него?

-          В моя край се отглеждат различни видови земеделски култури, а много от семействата се занимават и с допълнителни дейности – отглеждане на рози, различни видове храсти за  озеленяване на територии и др. и може да се каже, че от малък съм по нивите. Баща ми е завършил инженерство в Русе, ръководеше едно от най-големите машиностроителни предприятия във Великотърновска област, където се произвеждаха дискови брани, култиватори, резервни части и шнекове за зърнокомбайни и др. селскостопански машини, а също така се правеше и ремонт на трактори…Много от учебните практики съм изкарал в това предприятие. Първата си практика карах вместо един месец,  два, и бях поставен от баща ми на най-трудната работа. От сутрин до вечер разглобявах двигателите на тракторите до последното болтче на съставните им части, които отиваха за миене и  дефектовка, а ръцете ми естествено бяха до лактите в масло. Изредиха се всичките му заместници да го карат да ме премести оттам, но той бе непреклонен. В замяна на това опознах двигателите  в детайли, а и изкарах достатъчно пари, за да отида после на море. Разбира се, затова съм благодарен.

-          Т.е, явно баща ти е бил и личен пример, който си решил да следваш?

-          Да, така е, той за мен винаги е бил пример във всяко едно отношение. Много често бях при него в завода, след това в комбината…Отраснал съм с машините, с техниката. Отличният ми успех 6.00 от техникума и оценката 5.50 по математика на приемния изпит позволяваха да вляза във всяка една специалност в Русе, но продължих това, което исках- „Селскостопанска техника”.

             За музиката

-          Но нека вървим паралелно и с онова, което всеки един твой добър познат или приятел е чул и видял- как пееш. Тази дарба кога се появи и как я разви?

-          Още от детската градина съм започнал с музикалните си изяви. Водил съм тържествата, изявявал съм се като конферансие или главно действащо лице- стихчета, песни… След това, в първи и втори клас започнах за пея в училищния хор. Това явно не ме удовлетворяваше, защото от трети клас се включих в духовата музика. Първо биех тъпана и чинелите, след това започнах да свиря на баритон, на флигорна и на тромпет. И сега мога да изсвиря поне 10-на марша и няколко валса.

        По-късно продължих и в техникума в духовата музика, но явно вече станаха много ангажиментите и приключих с нея- бях секретар на ученическия комитет още в първи курс и така до четвърти,  знаменосец на техникума като пълен отличник, участвах в работата и ръководех няколко клуба. Но пък се появи китарата. Не станах виртуоз, но от по-масовите песни, които се пеят, мога да ги съпровождам на китара. И доста се пееше през ученическите ми години, вечер, по бригади, имаше романтика…Ето, ще разкажа един спомен, който е от училищните години: „Учителката по математика -  всички я смятаха за много лоша, но за мен тя беше един много добър професионалист. От нея съм научил страшно много. Едно лято се случи така, че тя бе ръководител на пионерския лагер на морето. Аз изкарвах понякога там и по две смени. Организирахме „Златният Орфей”, на който аз винаги печелех първото място. На този лагер математичката за първи път ме чу как пея. Тогава тя ме извика и ми каза, че съм много добър във всичко и че съм най-добрият и ученик, но след като чула изпълнението ми, щяла да преглътне, ако тръгна да уча музика и пеене…” Но определено мен ме теглеше техниката, а другото остана хоби. И до ден- днешен не се притеснявам, където и да се намирам, дали ще е в заведение, дали ще е в компания, дали ще има височайши гости или ще съм сред приятели да изпея някоя песен. Няма значение каква е аудиторията- приятели, колеги, студенти, това го правя наистина от душа. И сега като ректор на 8 декември, където и да се появя, студентите ръкопляскат и искат  нещо да им изпея за поздрав, след това снимки… приятно е.

-          Кой ти беше любимият предмет в училище?

-          Математиката, но нямах проблем и с останалите предмети. Харесвах математиката, защото намирах много нестандартни начини за решаване на задачите и дори учудвах учителката.

               За любовта

-          Като стана дума за романтика, кога се появиха първите любовни трепети… със сигурност съпругата ти Данчето е чувала за тях, а може би и да не е…?

-          Тогава нещата са били по детски. Сигурно е имало някакви увлечения, но времената бяха доста по- други…Определено мога да кажа, че Данчето е първата и голяма любов.

-          А кога все пак разбра, че другият пол вече ти е интересен?

-          Е,… хората от детската градина започват да гледат другия пол. Имало е детски, съвсем детски неща. Определено като кажа, че са били по детски, е така, тогава бяха и такива времената. Сега е съвсем друго и едва ли някой младеж ще повярва, че е било така…

-          Но, все пак е имало някое момиче и преди Данчето…?

-          Е, имало е, но всичко е било много по детски….

-          Все пак- русокоси или чернокоси?

-          Цветът на косата не е важен…

-          Да, но тогава бяха естествени- и руси, и черни…

-          Както и да ме завръщаш към тази тема, мога само да кажа, че е имало увлечения, но всичко е било много романтично и наивно…

-          Добре, кога заведе за първи път момиче на кино?

-          На кино ходехме с момичета още от 7-8 клас. Тогава нещата стигаха най-много само да се държим за ръка. И така продължиха дълго време. В техникума съм имал също увлечения, и любови може да се нарекат, но в рамките на „ранния романтизъм”. Държа да подчертая, че тогава имаше морал, който сега като че ли почти е изчезнал.

-          А в казармата имаше ли кой ти да пише?

-          Да, имаше кой да ме изпрати, имаше и кой да пише…

-           Но както в песента на Емил Димитров, нямаше кой да те посрещне…съвсем разбираемо и много познато.

-          Да, "войника, своя стар другар, забравила си ти…" нещата приключиха още в края на първата година, но всичко дойде естествено. Може да се каже, че и аз нямах желание да пиша повече писма. Това с писмата едва ли ще го разберат младите при тези силно развити съвременни комуникации. След като се уволних, в есента на 1979 година дойдох в Русе. До 21-та си година вече се бях изградил като характер, за който много съм взел от баща си. Може би най-ценните уроци за живота съм взел от него. Това е и времето, от което всичко вече беше свързано и до сега е свързано с Русе. Това вече е моят град. Все по-малко време ми остава да мисля и да се връщам в Павликени, където са сестра ми и племенникът.

-          Да не се отвличаме от темата, кога се появи съпругата ти, Данчето?

-          Още в първи курс. Тя тогава учеше в Института за детски учителки, а беше традиция групи от ВИММЕСС да имат шефство с групи от института. Още в първите месеци на следването имахме няколко съвместни събирания. Нещата постепенно се развиваха, не изведнъж…В края на първи курс определено може да се каже, че вече ми беше сериозна приятелка.

-          Какво откри в нея, за да те накара да бъдете заедно вече толкова време?

-          Нещата се развиваха последователно. В началото беше едно съвсем обикновено приятелство, което постепенно прерасна в нещо по-сериозно. След тригодишна дружба ние решихме да се оженим и след още половин година, през лятото на 1982 година бе и сватбата.

 

          За Комсомола

 

- Нека поговорим и за времето, което си посветил на Комсомола, как и кога се насочи към организационната работа?

- Аз завърших ВУЗ-а като първенец на випуска. Това никак не е малко за една инженерна специалност. Втори, трети и четвърти курс съм удостояван с Димитровска стипендия, която тогава беше 120 лева /130 лева вземаше един млад инженер/. Три пъти съм удостояван със Златна значка на Министерството на образованието за отличен успех. Явно като отличник и като по-деен започнах и организационна дейност, първо като секретар на групата, след това зам. секретар и секретар на факултета, след това секретар на ВУЗ-овския комитет. Така до първи секретар на Окръжния комитет на комсомола.

Трябва да не забравяме, че времето тогава беше друго. Всички помним, че тогава партията беше само една. Не всичко бе добре, но имаше подбор на кадрите, на хора с опит и потенциал. Аз не зная как попаднах в полезрението на ръководството на партията за да бъда издигнат за първи секретар на комсомола в окръга.  През 1984 година, след като се дипломирах работих във Вузовския  комитет 2-3 години.  Със сигурност имаше доста смислени неща, които се правеха – студентски конструкторски бюра, научно творчество, кръжоци, бригади в селското стопанство и промишлеността, международни контакти. Имаше и неща, които не одобрявах – например писането на реферати, участие в конкурсите с идеологическа насоченост, отношението към българската църква и забраните, свързани с нея….

-          Има ли нещо, което те кара да се срамуваш от това време?

-          Не, благодарен съм за тези години и за опита, който натрупах. Това е най-вече опит в работата с хората, в ръководството на редица дейности, в комуникацията с различните институции…..

В края на дипломирането ми през 1984 година имаше доста силен натиск да се върна в Павликени с предложение да стана секретар на ГК на ДКМС и поемане на ангажименти за добра кариера. Тогава аз се колебаех, имаше и нотки носталгия за завръщане към родното място. Но най-силната роля в този момент изигра Данчето и общото решение бе да останем в Русе. Така и двамата млади, останахме в град, който ни постави пред огромно предизвикателство и пред неизвестното. Но тогава се водих основно от подготовката, получена в Русенския университет и  желанието да израствам професионално. Бях уверен в себе си, но ми помогна и семейната подкрепа.

По него време продължих да се занимавам и с организационна работа в ВУЗ-а. В началото на 1987 г. се явих на изпити и бях зачислен в редовна докторантура към катедра Земеделска техника. Тогава бях решил, че ще приключа с тази дейност, която бе основно организационна. Съвсем неочаквано ми беше предложено да стана първи секретар на ОК на ДКМС. Това се случи в лятото на юли 1987 година. Вероятно тогава учудих първия секретар на БКП Иван Винков, на когото казах, че ще си помисля за предложението. Тогава за подобни положение да се „мисли” не беше популярно. Това предложение предполага и добро кариерно развитие и всеки по него време щеше да бъде изключително доволен от подобно предложение. Явно за това мое „неразумие” бяха известени веднага тогавашния ректор и партийния секретар, които ме чакаха на входа на университета, за да ми „обяснят ситуацията”.

Не трябва да се пренебрегват тези 5 години, през които аз се занимавах както с организационна, така и с научна работа, в които направих своя окончателен избор. За мен това в никакъв случай не е загубено време. Натрупах положителен опит в работата си с хората, този опит ми помага много и в момента. Аз не крия този период от живота и работата си и не мисля, че има причина да го правя. Дори се гордея с този епизод от живота си, защото тогава имаше номенклатура, към която аз не принадлежах, и въпреки това попаднах на това място. Този избор за мен е благодарение на онова, което съм показал като личност със своите качества, подготовка и умения.

Сегашните студенти са съвсем различни. Имат други интереси. Други са комуникациите, друг е животът. Ще се спра на една от сегашните им дейности – бригадите в чужбина. Тогава също имаше бригади в чужбина и ежегодно изпращахме по над 300 студенти и приемахме същия брой студенти от чужбина при нас. Имаше и стажове в чужбина, нещо което сега го няма. Сега пък изпращаме студенти по различни европейски програми в други страни. Относно тогавашните бригади у нас. Това бе сравнително добре осмислено време, а в последните години и заплащането вече беше прилично. Организатор съм в университета на известните механизирани бригади и съм ръководил по над 300-400 студенти годишно, които работеха в селата на Русенски окръг. Тогава имаше работа, нямаше кой да работи, сега виждаме, че стана обратното…

Баща ми, който беше най-добрият ми съветник, беше на противоположно мнение, каза ми, че не трябва да приемам предложението за първи секретар на комсомола . Той беше убеден, че трябва да се развивам професионално, в посоката, която следвах още от техникума… Той рано почина в автомобилна катастрофа /тук сълзите напират и Белоев не може да скрие вълнението си при спомена за него/, която всички изживяхме много тежко. Със сигурност би се гордял сега със сина си…

… Решението взех сам. След това коментирахме и тогава той каза, че разбиранията му не са му позволили да стане партиен член, въпреки че с работата си е подкрепял редица партийни инициативи. Той не харесваше „номенклатурните игри и манипулации”, които в определени моменти влизаха в сблъсък с професионализма, а това пречи на работата. Той знаеше какво може да се случи, когато в определен момент станеш неудобен… Смятам, че и сега съм човек, който не изпълнява поръчки, имам собствено мнение и правя това, което разумът и сърцето ми диктуват.

  От друга страна бе желанието на баща ми да се развивам професионално в университета. Това се случи след 10 ноември 1989 година. Поради закриване на Окръжните комитети ми беше предложено да стана председател на Об. комитет на Комсомола, но аз отказах и се върнах във ВУЗ-а, твърдо убеден, че трябва да продължа да се развивам професионално.

Бях се насочил още преди дипломирането си  към катедрата, в която съм и сега. Организационната работа малко забави това време и през 1990 г. започнах работа в катедрата и така до ден-днешен. Но признавам, че тогава не съм си представял, че някога ще бъда ректор на университет.

               За научната работа

-          Вече си 23 години посветен на научната работа. Към настоящия момент, през погледа на ректор, науката длъжник ли е на обществото?

-          Това е много сложна тема, от позицията, която заемам, от опита, който имам, мога да кажа, че науката, образованието и бизнесът трябва да са много тясно свързани…Русенският университет може да даде много добри практики на останалите и е пример в това отношение. Въпреки това има още много какво да се желае. Необходимо е обучението да се извършва заедно с бизнеса. И университетът, бизнесът и науката да са едно цяло.

-          Да, сигурно е така, но предвид тежкото състояние на образованието и на бизнеса, къде е науката?

-          Тези три неща са взаимно свързани. Достатъчно е само едно от тях да не е наред, страдат и останалите. Но мисля, че Русенският университет е сред едни от най-добрите в страната. Вярно е, че това не е напълно достатъчно и ние продължаваме да работим в посоката, която да удовлетвори очакванията на бизнеса. Няма фирма в региона, където да не работят наши възпитаници и това ни кара и ни прави по-отговорни.

-          И какви са конкретните измерения на научната дейност на проф. Белоев?

-          По тези въпроси трябва да говорят моите колеги. Мога да спомена само някои факти. Преминах последователно през научните степени Доктор/1997/ и Доктор на науките/2008/, академичните длъжности Доцент/2002/ и Професор/2009/. До момента имам 8 защитили „доктори”, в момента ръководя пет докторанти, като двама от тях са виетнамци. Вече трима мои постдокторанти станаха доценти.

Научните ми публикации са над 200, монографиите са осем. Издадени са 20 патента и полезни модели, както и 10 учебници и помагала. Удостоен съм с три почетни докторски титли – Doctor honoris causa на Аграрния университет в Нитра, Словакия, Поволжския държавен университет в Толиати, Русия и на университета в Бакау, Румъния. За развитие на образователната инфраструктура в Разград съм удостоен с почетното звание Почетен гражданин на град Разград. Присъдени са ми и много отличия на наши национални и регионални институции, а също така и на международни университети и организации. Участвам в редколегиите на 8 списания, от които 5 извън страната. Ръководя и съм в бордовете на  няколко чужди организации – Конференцията на ректорите на университетите от дунавските страни, Вишеградската асоциация на университетите, Интеруниверситетски център Дубровник и др.

    Водя смесени научни колективи, като в момента те участват в над 10 проекта в Русенския университет, Аграрния университет в Пловдив, Тракийския университет, Техническия университет- София, ТУ- Габрово, Института по почвознание - „Пушкаров”. Реално по линия на тези проекти ръководя над 100 учени в страната, което е както отговорност, така и чест. Приносът на 40-те и повече договори с научен, научно- приложен и образователен характер е зад 10 млн. лева.

         Може би присъдената ми през тази година награда за наука Питагор, което е най-голямото научно признание за България, е израз на цялостната ми научна дейност – моята и на ръководените от мен колективи. Тази награда посветих на Русенския университет и на колегите, с които работя.

- Проф. Белоев показа многолика и многостранна дейност. А достатъчно добър баща ли си, всичките тези успехи в личен и в обществен план не отнемаха ли от времето на бащата Христо?

-          Вероятно. Аз съм един горд баща на дъщеря си Михаела и  на сина си Иван. Дъщерята е вече над 10 години в Германия, а синът сега завърши бакалавърска степен в университета, специалност „Технология и управление на транспорта”.  Със сигурност многобройните ангажименти са лишавали семейството ми от моето присъствие в различни моменти, но като цяло се опитвам и мисля, че успявам да бъда добър баща, който помага на децата си в повечето отношения. Но ако трябва да се търси обективен отговор, то трябва тях да  питате.

-          Приятен повод за равносметка, която излезе малко дълга, но пък наистина пълна с неизказани досега теми и преживявания! Много настроение на празненството!

 

---