Нужни ли са ни 28 административни съдилища?

---

Съответства ли сегашният модел на реалните нужди от административно правосъдие?

   Основната цел на административното правосъдие най-общо е да гарантира, че гражданите и бизнесът разполагат с ефективна съдебна защита срещу неправомерни действия или бездействия на администрацията. Българското административно правораздаване традиционно се нарежда сред най-ефективните в Европейския съюз. Това не е случайно – то е добре ресурсно обезпечено.

   Съответства ли обаче моделът с 28 административни съдилища на реалните нужди от административно правосъдие?

   Когато през 2006 г. беше приет новият Административнопроцесуален кодекс, а през 2007 г. започнаха работа административните съдилища, законодателят възприе прост модел – един административен съд във всеки областен център. Почти две десетилетия по-късно тази структура остава практически непроменена, въпреки че населението, икономическата активност и административните производства все повече се концентрират в ограничен брой райони. Организацията на административното правораздаване продължава да следва историческото административно-териториално деление, а не реалния поток от дела и действителната натовареност.

Последицата е трайно неравномерна натовареност между административните съдилища, като това ясно се вижда от картата на натовареността, създадена от ИПИ по данни на ВСС[1].

Според индикатора дела за разглеждане на съдия на месец (2025 г.) натовареността варира от 8,08 дела (Административен съд – Монтана) до 23,05 дела (Административен съд – Благоевград). Това означава, че разликата между отделните административни съдилища достига почти три пъти, което трудно може да се обясни с индивидуални особености в организацията на работа. Броят на постъпили дела на съдия на месец също са силно неравномерни (АдмС – Благоевград -17,22; АдмС – Видин – 7,17), т.е. различията започват още на „входа“, а не се дължат единствено на различна „производителност“. Подобна е картината и при свършените дела (АдмС – Хасково има 18,36 свършени дела на съдия месечно, докато АдмС – Смолян – 5,78). А АдмС – София-град например поема около 33% от абсолютния обем административни дела в страната, но е на пето място по индивидуална натовареност (18,25).

Данните очертават няколко извода:

• съдебната карта на административното правосъдие не е адаптирана към реалното разпределение на административните спорове в страната;
• щатната численост на съдии и администрация е резултат от ad hoc решения и „политически“ съображения, вкл. чрез познанство на даден председател на съд с членове на ВСС или председателя на ВАС, вместо от дългосрочна стратегия, основаваща се на постоянно актуализиращ се обективен анализ на нуждите по предварително установени и прозрачни критерии;
• използваните данни от ВСС не отразяват фактическата и правна сложност на делата, а единствено техния брой. Защо съветът не използва Система за измерване на натовареността на съдилищата (СИНС) или не разработи нов модел, който да отчита реалното време и усилия, необходими за разглеждането на различните категории дела, за да взема обосновани управленски решения, остава загадка.

В същото време се поддържа еднаква институционална инфраструктура за всички 28 административни съдилища – председател, съдебна администрация, сграден фонд, бюджет и организационни разходи – независимо от различията в реалния обем работа. В ниско натоварените райони съдийският и административният капацитет остава значително неизползван, докато държавата продължава да финансира изцяло издръжката и функционирането на всеки отделен съд.

Какво може да се предприеме в дългосрочен план:

• въвеждането на надежден модел за измерване на натовареността, който отчита не само броя, но и фактическата и правната сложност на делата;
• съдебната карта не бива да бъде исторически наследена величина. Тя трябва да се адаптира към променящите се потребности от административно правораздаване чрез обективни показатели за натовареност, като всяка промяна се основава на предварително определени критерии, а не на индивидуални искания или моментни управленски решения, при гарантиране на правото на достъп до съд. Това може да включва:
• функционалното окрупняване на съдебните райони, така че няколко области да бъдат обслужвани от един административен съд с общо ръководство и администрация без това непременно да означава липса на съдебно присъствие на местно ниво. Това може да се съчетае с:
• изнесени съдебни заседания.

Подобни реформи вече са реализирани в редица европейски държави чрез окрупняване на съдебни райони, сливане на съдилища, централизиране на административни дейности и създаване на по-големи съдебни единици с изнесени заседания. Анализите на Европейската комисия за ефективност на правосъдието към Съвета на Европа (CEPEJ) също последователно подчертават, че съдебната карта следва да се изгражда въз основа на обективни критерии като действителната натовареност на съдилищата, демографските тенденции, транспортната достъпност и ефективното използване на публичните ресурси, а не единствено върху исторически или административни граници. Съдебната карта не е въпрос за териториално разпределение на органи. Тя е механизъм за управление на ограничен публичен ресурс.

[1] Освен всичко друго, тя съдържа данни за и за 28-те административни съдилища и включва действителната натовареност на един съдия за месеца за 2024 г. и 2025 г. по три показателя: постъпили дела на съдия на месец; дела за разглеждане на съдия на месец; свършени дела на съдия на месец.