Нов анализ на Министерството на околната среда и водите (МОСВ) относно възможните решения на водните кризи в България показва, че във ВиК сектора формалното покритие с водоснабдителни услуги е почти пълно, но общите загуби на вода достигат над 60%. В редица райони на страната състоянието на мрежата е критично, а малките и отдалечените населени места са особено уязвими.
Анализът посочва, че е необходим нов модел на водната политика на страната, който поставя в центъра сигурността на водоснабдяването, устойчивото управление на ресурса, модерната инфраструктура, публичността на данните, екосистемното развитие и ясната отговорност за резултатите.
Докладът, изготвен от министъра на околната среда и водите Юлиян Попов в съавторство със заместник-министър Петър Димитров, отделя специално внимание и на напояването. В него се отбелязва, че след 1990 г. България е загубила по-голямата част от действащата си напоителна система и в момента реално се използва малка част от нейния капацитет. Според авторите основният проблем не е липсата на вода, а липсата на работеща, модерна и добре управлявана система.
„България е изправена пред дълбока и многопластова водна криза, която засяга пряко населението, земеделието, икономиката, околната среда и националната сигурност. В редица населени места надеждното питейно водоснабдяване не е гарантирано, а в много случаи проблемът не е само в количеството вода, но и в нейното качество, в амортизираната инфраструктура, в липсата на достатъчен контрол и в отслабената способност на институциите да реагират навреме. Паралелно с това напоителната система на страната е в състояние на дълъг структурен разпад, което ограничава земеделското производство и увеличава уязвимостта към засушаване“, се изтъква в анализа.
Специално внимание се отделя на влиянието на климатичните промени, които усилват този натиск. Според авторите основният проблем е системен: продължително недоинвестиране, лошо управление, разпокъсана институционална отговорност, недостиг на експертен капацитет и сериозна липса на точна, пълна и навременна информация за водните ресурси, мрежите, загубите, потреблението и екосистемното състояние.
Отклонение от нормата на средната годишна сума на валежите за България за периода 1930-2025. Източник: НИМХ
„Климатът е усилвател на кризата, но не е нейният основен причинител. Реалният проблем е, че България посреща климатичния натиск с отслабена, зле управлявана и ненапълно позната система“, категорични за авторите.
Данните, разгледани от доклада, показват ясно влошаване на условията за управление на водите. Между 1991 г. и 2020 г. средната годишна температура в България се е повишила с 0,8 градуса по Целзий спрямо периода 1961–1990 г., а през лятото затоплянето достига средно 1,5 градуса по Целзий, на места и над 2 градуса. Валежите не намаляват равномерно в национален мащаб, но стават по-неравномерни и по-интензивни, което означава повече поройни епизоди, по-бърз отток, по-слабо задържане в почвата и по-малко сигурен ресурс през сухите месеци.
„Сухите години в периода 2019-2020 са показателни: речният отток е бил съответно с 36,1% и 45,2% под нормата за периода 1961–1990, а в над 70% от хидрогеоложките пунктове са отчетени понижения в подземните води“, се посочва в анализа.
Докладът заключва, че на национално равнище България не е бедна на вода, но ресурсът е силно неравномерно разпределен и картината изглежда съвсем различно със и без р. Дунав. Общите възобновяеми пресни водни ресурси са средномногогодишно около 99,441 млрд. куб. метра (1981–2023), ако се включи външният приток от р. Дунав и малкият външен приток в Западнобеломорския басейн. Вътрешният отток, генериран на територията на страната, е средномногогодишно приблизително 15,729 млрд. куб. метра. Тези стойности силно варират по години.
Подземните води, макар и значително по-малки като обем, са стратегически важен ресурс - наличните подземни води, достъпни за годишно използване, са около 5,409 млрд. куб. метра, се посочва още в анализа.
