Април роди гении на словото

---

Тодор Живков е десетата муза в изкуството

  Портрет от придворната художничка Дора Бонева.    

Април е месецът на Възкресението. Не само на Христос, българската литература възкръсна от мъртвилото. Родиха се гении на словото, вградили себе си в Априлското поколение. Негов създател е Тодор Живков, десетата муза в изкуството.
Априлски поет е нашият синоним на придворен поет. Тези сладкогласни певци са част от пейзажа на всеки владетелски двор. Тръгнали от древността, творят през всички епохи. Има ги и днес, отговорната длъжност дори е еманципирана. През 2009 г. назначиха Карол Ан Дъфи за първата придворна поетеса на Обединеното кралство.

   Тодор Живков селектира дарованията след историческия Априлски пленум през 1956 г. “Именно тогава - сочи Евтим Евтимов, - когато навлизаше нов въздух в българската литература, другарят Тодор Живков започна своите редовни срещи с тогавашните млади, дори начеващи писатели, разговаряше с тях по различни поводи, защото истински ценеше тези, които не вървят по утъпкани пъртини, а търсят себе си, прокарват нови пътеки в литературния процес.”

    Живков отсяваше талантите от бездарниците, както златотърсачът отмива златните зрънца от чакъла. Около Генералния секретар се групираха ваятели на мерената реч. В химни, оди, балади и съкровени лирически откровения по пушкиновски му вдигнаха “паметник неръкотворен”.

Лъчезар Еленков написа ода за партизанина Янко, който никога не е бил партизанин.

   Макар че са Априлски, избраниците получаваха благословията през август. Церемонията се провеждаше във Варна. “Както е известно - четем в аналите на СБП, - години наред първият партиен и държавен ръководител отделя от времето си за почивка, за да се среща с творците на художественото слово и в непринудена другарска обстановка да споделя размисли по актуални вътрешни и международни въпроси.”
След плажа Живков събираше около себе си кандидатите за слава. Правеше кратък, но задълбочен анализ на вътрешното и международно положение и изричаше

               “Айде сега да чуем кой какво е написал”

   Логично е да се започне с героичното минало. В тази връзка се изправяше Лъчезар Еленков. Той не четеше, сакралните стихове дълбоко бяха се врязали в мозъчните му гънки. Поемаше дълбоко въздух, за да възкреси историята:

Вървеше Янко върху гърбицата на Витиня заледен,
а всъщност беше Тодор рожденото му име.
Здравейте, скъпи, двойни, от динамит по-силни имена!

Партизанският мотив продължаваше Марко Недялков. Той не беше паметлив като Еленков. Наместваше си очилата, за да не изпусне някоя буква. Творбата на Марко рисуваше как лирическият герой посреща чавдарци:

И Янко ги здрависва, по чудо оцелял,
в косата сякаш облак развихрен се е спрял.
Челото му е сякаш пронизано от мълнии,
очите му щастливи - със топла влага пълни,
сърцето му - камбана, зовяща за любов...

   После се изреждаха Евтим Евтимов, Анастас Стоянов, Нино Николов и още десетина. Тодор Живков обаче мълчаливо избираше само трима, най-много четирима. Те ще получат високи постове, дебели заплати, апартаменти и предимство за закупуване на москвич.
“Ала докато в Англия - сравнява унгарският българист Петер Юхас - избират следващия певец едва след смъртта на избраника, което значи че може да има само един избраник, в България всяка година през август избират по трима-четирима. За трийсет години, както и да го смятаме, това прави 100!”

              Разликата между графоман и придворен поет

Като творческо себеусещане, графоманът е над придворния. Графоманът е дълбоко убеден, че създава шедьоври и не го прави за пари. Придворният поет знае, че пише глупости, но стихоплетства за лична изгода.
В тази връзка Априлските певци не са задължително бездарници. Георги Джагаров например, автор на “Земя като една човешка длан”, се унижава пред Живков:

Поетът има своя слава
и задължения в запас,
но той сърцето си отдава
за истината! И за вас!

Не е бездарник и Любомир Левчев. “Левчев - пише Петер Юхас - стана “салонен комунист” не за да компенсира липсата на талант, а защото смяташе, че нравствен е не онзи, който си бие главата в стената и жертва за идеите си и главите на другите, а този, който съобразявайки се с възможностите и даденостите на момента, се стреми да осигури най-добър живот за себе си и другите.”
“Левче подир левче - Левчев”, обясни монетарния произход на името приснопаметният Радой Ралин. Самият Левчев обяви Тодор Живков за своя и на съмишлениците си десета муза. Направи го по повод 70-годишния юбилей на феномена от Правец. На 3 септември 1981 г. вестник “Литературен фронт” излезе с есето “Благодарност за вдъхновението”. В него Любомир Левчев разголи душата си и се изповяда:
“Не бих дръзнал да резюмирам дори само най-главните насоки, които ни дават всички доклади, речи, изказвания, писма и други произведения на др. Тодор Живков, чрез които той проправи и вече доказалия своята историческа правота културен път на нова, социалистическа България. Това е отговор на дело, на което ще се посвещават и бъдещите поколения. Ние - хора, които сме се посветили на книгата, най-добре знаем как от нейното място в библиотеката можеш да прецениш нейното значение.”

   Тук Левчев сложи ръка на сърцето си:

“Ето защо аз чувствам човешкия и писателски дълг да дам израз на онази дълбока благодарност, която изпитва всеки български творец пред човека и ръководителя, въоръжил нашето съзнание с крилати мисли, с идейни компаси и заряд от непреходно вдъхновение, които се пазят цял живот, не в библиотеката, а в сърцето.”
Като пазителка на словото обаче, библиотеката също е важна. С мисъл да съхранят шедьоврите си за грядущите поколения, гениите на Живков ги събраха в четиритомната антология “Априлски сърца”. Там е инкрустирано изумителното “Посвещение” на Анастас Стоянов:

Навярно ще разказват тепърва
за човека от снимките
на страница първа;
за човека, обречен да бъде напред,
който в залата сяда на първия ред,
първият, на който подават цвете,
който пръв прави копката на завода
и когото по селата и градовете
с хляб и сол посреща народа;
човекът,
чийто партиен билет
е номер първи по ред...

“Стиховете им - коментира Петер Юхас - бяха презрели праханки, за които особено подхожда трансилванското унгарско название на този вид гъби: конска пръдня.”

---