През последните месеци често говорим за високите цени на храните и гръмкото държавно решение – „Магазини за хората“. Инициативата обещава по-евтини стоки и справедливост за потребителя, превръщайки се в централна новина и обект на безкрайни коментари.
Но докато фокусът е насочен към този проект, истински важните разговори остават в сянка. Защо цените са такива, каквито са? Какво наистина движи пазара и какво би донесло реална полза за всички нас? Това, което се пропуска в целия медиен шум, е, че водим фундаментално грешен дебат.
В студиото на OFFNews обсъждаме тези теми с Богомил Николов, председател на асоциация „Активни потребители“.
През последните 35 години България сякаш се люшка от крайност в крайност. През 90-те години мантрата беше, че „държавата е лош стопанин“ и всичко трябва да се приватизира, защото частната инициатива е по-ефективна. Днес, в отговор на високите цени, махалото се връща в обратната посока и отново се търси спасение в държавни структури, които да бъдат „добрият търговец“ срещу „лошите частници“.
Проблемът е, че и тогава, и сега пропускаме най-важния елемент, който единствено може да гарантира добри цени и качество за крайния клиент: истинската пазарна конкуренция.
Зад гръмките обещания за национална мрежа от магазини се крие една далеч по-скромна реалност: не „магазин за хората“, а „щанд в чужд магазин“. Първоначалната визия за самостоятелни обекти в пощенските станции бързо се сблъска с практически проблеми – например фактът, че пощите са твърде заети с подготовката за приемането на еврото, за да продават сирене и кашкавал.
Така се стигна до сегашния модел: специални щандове, разположени в обектите на вече съществуващата верига на кооперативните съюзи. Това обаче повдига няколко логични въпроса. Какъв е финансовият стимул за един съществуващ магазин да приюти щанд на свой пряк конкурент, който на теория би трябвало да продава същите стоки на по-ниска цена? Как точно ще се управляват финансовите потоци, след като всичко минава през касата на магазина-домакин?
Междувременно, първите анекдотични данни от вече отворени обекти показват, че цените невинаги са по-ниски. Примерът с олио, което на държавния щанд се продава за 2.70 лв., докато в друга голяма верига може да се намери за 2.30 лв., показва, че гръмките обещания може и да не доведат до сензационни резултати.
Но докато този компромисен модел се бори за легитимност, той отклонява вниманието от един далеч по-фундаментален провал на пазара: изтласкването на истинската, органична конкуренция.
Докато държавата инвестира усилия и средства в създаването на изкуствен конкурент на големите вериги, едно далеч по-естествено и ефективно решение остава напълно пренебрегнато: директният достъп на земеделските производители до пазара.
Днес общинските пазари в големите градове като София стоят полупразни. Сергиите, които преди години бяха пълни с производители, продаващи директно своята продукция, сега са пусти. За разлика от България, в много европейски градове процъфтяват алтернативни форми на търговия. В Солун, например, всяка събота цели улици се затварят, за да се превърнат в оживени „пътуващи пазари“, където фермерите продават директно на потребителите, създавайки жива конкуренция.
У нас обаче тази връзка е прекъсната. Потребителите са принудени да купуват основно от големите вериги, които оперират в мащаби, непосилни за малкия български производител. Веригата работи само с тирове, а нашият фермер може да предложи едва няколкостотин килограма. Както обяснява Николов: „И веднага се намира някой от Полша, който е направил голям кооператив и казва: 'Няма проблем, всеки ден пускаме по два тира с домати'.“
Абсурдни регулации, като казуса с хилядите издадени сертификати за „производители на банани“, само илюстрират как административната тежест прогонва честните производители от легалните пазари и ги тласка към нерегламентирана търговия. Вместо да се наливат пари в държавно търговско дружество, далеч по-смислено би било да се насърчи „късата верига на доставки“ и създаването на производителски кооперативи. Това би създало реален и естествен конкурент на големите вериги.
И тук стигаме до един от най-големите парадокси в цялата инициатива, казва Богомил Николов. В българските медии съществува дългогодишна практика да се избягва споменаването на търговски марки. Причината е свръхпредпазливо тълкуване на закона, който забранява „скритата реклама“. Резултатът е, че телевизии и радиа често говорят с нелепи заобиколки, за да не назоват конкретен бранд.
На този фон, случаят с „Магазин за хората“ е уникален. Тази търговска марка се споменава поименно всеки ден в новини, анализи и публицистични предавания. На практика, държавното дружество получава масивна безплатна реклама, за която всяка частна компания би могла само да мечтае.
Това двойно третиране обаче осветява един сериозен проблем за потребителите. Когато Агенцията по храните изтегля опасен продукт от пазара, медиите съобщават за „производител от Пловдивско“, без да назоват марката. Така, вместо да бъде наказан виновният, се всява паника сред всички потребители и се нанасят щети на неговите добросъвестни конкуренти. Парадоксално, този казус може да има и положителен ефект, ако най-накрая провокира сериозен дебат за реформиране на тази вредна медийна практика.
Нека погледнем на инициативата и от гледната точка на данъкоплатците. Държавата инвестира първоначално 10 милиона лева от нашите пари в създаването на търговско дружество. Какво се случва обаче, ако то завърши годината със загуба? Най-вероятно държавата, тоест отново ние, ще трябва да я покрие. Така първоначалната инвестиция лесно може да набъбне до 20 или 30 милиона лева.
Тук възниква ключовият въпрос: това ли е най-ефективният начин да се води социална политика?
Вместо да се изгражда сложна, рискова и потенциално губеща търговска структура, не би ли било по-прозрачно и ефикасно държавата да използва тези бюджетни средства за директна помощ? Например, чрез предоставяне на пакети с хранителни продукти („помощи в натура“) за хора с доказано ниски доходи. Така парите ще отидат директно при тези, които наистина се нуждаят от подкрепа, вместо да се наливат в бизнес начинание с неясен изход. Въпросът е принципен: целта ни е да създадем сложен държавен търговец или просто да помогнем на най-уязвимите групи в обществото?
Дебатът около „Магазини за хората“ успешно отклонява вниманието от същината на проблема. Вместо да се фокусираме върху изграждането на истински конкурентен пазар, който да работи в полза на всички, ние отново се връщаме към остарелия спор „държавно срещу частно“.
Петте неудобни истини показват, че решенията са другаде – в премахването на пречките пред малките производители, в стимулирането на честната конкуренция и в провеждането на прозрачна и ефективна социална политика.
Вместо да се питаме дали държавата може да бъде добър търговец, е крайно време да изискаме отговор на въпроса: как да изградим пазар, в който никой няма нужда от специален „магазин за хората“.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай