Димитър Иванов е завършил физика със специализация по метеорология във Физическия факултет на СУ “Климент Охридски”. От 1981 до 1992 г. работи като синоптик и научен сътрудник в НИМХ-БАН. От 1992 до 2001 г. оглавява авиационната метеорологична служба към Ръководство на въздушното движение. От 2002 до 2009 г. е експерт към Международната организация за гражданско въздухоплаване (ИКАО). От 2009 до 2021 г. работи в Световната метеорологична организация (СМО) в Женева, където заема различни постове като последният е директор на офиса за публично-частни партньорства в метеорологията. През 20-те си години опит към двете агенции на ООН, ИКАО и СМО, участва в редица международни програми, проекти и инициативи, покриващи почти всички дялове на метеорологията, хидрологията и климатологията.
• Антропоценът е изцяло нов етап от историята на планетата, в който хората са движещата сила, която изменя околната среда – необратимо.
• Въпреки отхвърлянето му като официална единица в геоложката скала на времето, антропоценът ще продължи да се използва като безценно описание на човешкото въздействие върху земната система.
• „Голямото ускорение“ започнало от 50-те години на миналия век е период на резки изменения на множество планетарни фактори, които са от критично значение за нас и климата.
• Антропоценът все повече влияе върху психичното ни състояние, особено на по-младите. Една от проявите на това влияние е соласталгията, „тъгата по дома, която изпитваме, докато все още сме у дома“.
На 4 март миналата година, подкомисията по кватернерна стратиграфия (Subcommission on Quaternary Stratigraphy, SQS) към Международната комисия по стратиграфия (International Commission on Stratigraphy, ICS), с 12 на 6 гласа отхвърли предложението за признаване на антропоцена като нова епоха в геоложката хронология. Две седмици по-късно, по-високостоящата организация, Международният съюз по геоложки науки (International Union of Geological Sciences, IUGS) ратифицира това решение, с което се сложи край на 15-годишните усилия на група учени, обединени в Работната група за антропоцена (РГА), да развие, докаже и наложи тезата за необходимостта от дефинирането на нова геоложка епоха под името антропоцен. Мнозина бяха разочаровани и открито критикуваха SQS, ICS и IUGS за тенденциозно отношение и неспазване на вътрешните правила за оценка на подобни предложения. Критиките достигнаха дори до независимата Геоетична комисия на IUGS.
Решението обаче е взето, работната група разпусната, а ние оставаме в холоцена, където сме от около 11,700 години насам.
адаптация – Климатека
Спорът за официализиране на термина антропоцен е изцяло научен и несъгласните с предложението имат своите основания. В геоложката хронология се борави с неописуемо дълги периоди от десетки и стотици милиони години, дори милиарди, за да се опише еволюцията на планетата ни, която е на възраст от почти 4,6 милиарда години. Учените, които подкрепят антропоцена обаче изтъкват цял набор от аргументи, които показват, че в един много кратък отрязък, на Земята настъпват драматични промени с основен причинител – човека.
Времетраенето на антропоцена от стотина години е нищо повече от мигване на окото.
Историята този неологизъм започва през февруари 2000, когато по време на научна конференция в Куернавака, Мексико, нидерландският учен Паул Йозеф Крутцен възкликва „Спрете да говорите за холоцена! Ние вече не сме в холоцена!“. Неговата реакция е предизвикана от представените научни доклади, много от които описват драматични планетарни промени, предизвикани от човешките дейности. Той пръв споменава новата дума като комбинация от Anthropos, гръцката дума за човек и „cene” – окончанието използвано за имената на геоложките епохи. Крутцен е носител на Нобелова награда за химия от 1995 г. заедно с още двама учени за изследвания на процесите по формиране и разрушаване на озона в атмосферата.
Няколко месеца след конференцията в Мексико, Крутцен и американският биолог Юджийн Стормър доразвиват идеята в статия, посветена на антропоцена. Те твърдят, че навлизаме в изцяло нов етап от историята на планетата, в който хората са се превърнали в движеща сила. И ако не се случи голяма катастрофа, като например сблъсък с астероид или ядрена война, човечеството ще остане основна геоложка сила в продължение на много хилядолетия.
Думата антропоцен се възприема бързо от учените като събирателен термин за многообразните промени в природата под влияние на човешките дейности – повишаването на глобалната температура, топенето на ледовете, изчезването на биологични видове, рушенето на кораловите рифове. Идеята бързо се популяризира и в медиите, дори навлиза в изкуството като става обект на фотография, поезия, опера и дори песен на Ник Кейв. Немският философ Петер Слотердайк, пише:
„Разпространението на тази концепция може да се обясни най-вече с факта, че под прикритието на научна неутралност тя предава послание с почти несравнима морално-политическа неотложност“.
В геоложките среди се формира общност, която подкрепя формалното дефиниране на антропоцена като геоложка епоха. За да стане това, въпросът трябва да се отнесе към геолозите, които се занимават със стратиграфия, дялът от геологията, който изучава скалните пластове и наслоявания. Чрез методите на стратиграфията се построява Международната хроностратиграфска карта, която представя в една страница цялата геоложка история на планетата в продължение на 4,6 милиарда години. От там може да видим, че се намираме във фанерозойския еон, който е започнал преди около 540 милиона години, в ценозойската ера, която е „само“ на 66 милиона години, в кватернерния период, течащ от 2,6 милиона години насам, и накрая, в епохата на холоцена, обхващащ последните 11,7 хиляди години.
Задачата на антропоцентристите се свежда до доказване, че холоценът в някакъв момент е приключил и сме попаднали в нова епоха, която е доминирана от човека. Такова твърдение стъпва на признаването на широкообхватните последици от антропогенното влияние върху стратиграфски значими параметри, като:
Като следва растящият научен и медиен интерес, през 2009, подкомисията SQS създава работната група за антропоцена (РГА), за да се канализират научните изследвания и да се направят препоръки за формализиране на термина. Групата се състои от 35 водещи учени от цял свят.
Едно от главните предизвикателства пред РГА е да се „узакони“ новата епоха на антропоцена. За това трябват убедителни научни доказателствам, с които да се фиксира началото, което съвпада с края на холоцена.
Определянето на границите на геоложките интервали е изключително трудна задача.
Характерно за тази най-съвременна геоложка епоха е стабилизирането на глобалната атмосферна температура, а нивото на повърхността на океаните първоначално се покачва поради топенето на леда, но след около 4500 години се стабилизира. Съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата също е сравнително постоянно със слабо увеличение през последните 6000 години на доиндустриалния период – от 260 ppm се покачва на 280 ppm.
Климатът също е относително постоянен, с периоди на затопляне и застудяване (например, средновековният топъл период, последван от малкия ледников период), които обаче не носят планетарен характер.
Обосновката за нова епоха, която да замени относителния „уют“ на холоцена тръгва оттам, че периодът му съвпада с развитието на модерната човешка цивилизация и натрупването на нейния отпечатък върху планетарните процеси.
Скоростта на промените в дълъг период е незначителна в геоложки смисъл, до един момент, когато започва ускорение.
Това е началото на индустриалната революция, от втората половина на 18-ти век, чийто символ е създаването на парната машина на Джеймс Уат през 1768 г. Оттогава настъпва стремителен ръст на индустриализацията и промени в цялата структура на човешкото общество. Тези промени слагат своя отпечатък върху планетата ни, който се обсъжда от РГА в усилието да се намери най-точната дефиниция за началото на новата геоложка епоха.
РГА е мултидисциплинарна група и скоро в нея се появяват противоположни лагери, определени от академичната им специализация. Като химик, Паул Йозеф Крутцен, предлага антропоценът да се счита от началото на индустриалната революция, тъй като оттогава концентрациите на въглероден диоксид и метан започват да се натрупват значително във въздуха. От друга страна, учените, които се занимават с науки за Земята, предпочитат за начало така нареченото „голямо ускорение“ – годините след Втората световна война, когато стресът върху природния свят вследствие на човешките дейности тръгва рязко нагоре.
Археолозите пък смятат, че фиксирането на началната дата към 1950 г. ще заличи хилядите години човешко въздействие, което те изучават, от ранното използване на огъня до появата на земеделието.
Учени от Института Вайцман в Израел сравняват биосферната маса на Земята с антропогенната маса, създадена от нас. Биосферата – всички живи организми като дървета, риби, хора, птици и микроби, тежи около 1,2 трилиона тона (суха маса). В същото време антропогенната маса – всички построени и произведени от нас обекти като сгради, пътища и автомобили – е нараснала от 35 милиарда тона през 1900 г. до над половин трилион тона в края на 20-ти век. Към 2020 г. антропогенната маса вече се изравнява с масата на биосферата – фиг. 1.
Фиг. 1, графика на нарастването на антропогенната маса за период от 120 години между 1900 г. и 2020 г. Източник
Разрешаването на спора за определяне на началото на антропоцена като епоха минава през задължителното в стратиграфията намиране на така наречения „златен клин“ –граничен маркер в скалните или наносни слоеве, който да определя еднозначно разграничаване между две геоложки епохи.
Ключ към намирането на такъв златен клин за антропоцена се оказва едно, на пръв поглед, с нищо незабележително малко езеро в Онтарио, Канада. Езерото Крауфорд е толкова дълбоко, че долният слой вода рядко се смесва с горните. Всичко, което потъне на дъното, остава непокътнато, като постепенно се натрупва в запис на геохимичните промени, подобен на годишните кръгове на дърветата. Геоложката проба, взета от дъното на това езеро разкрива следи от човешка дейност датиращи от 13-ти век, включително рязкото увеличение на използването изкопаеми горива и изкуствени торове през втората половина на 20-ти век.
Най-ярко доказателство, за това, което РГА намира като златен клин за началото на антропоцена, е следата от радионуклеиди от плутоний 239 и цезий 137, причинени от изпитанията на атомни бомби в края на 40-те и началото на 50-те години на 20-ти век. Този факт на човешка намеса в природните процеси е зачетен като необходимата рязка промяна в планетарен мащаб, който да обясни предложението на РГА до IUGS за дефинирането на антропоцена като нова геоложка епоха с начало около 1950 г.
Това предложение беше отхвърлено миналата година, и антропоценът не можа да получи статус на епоха. Малцина от противниците се съмняват в огромното въздействие, което човешкото влияние оказва върху планетата. Но някои от тях смятат, че предложеният маркер на епохата – около 10 см кал от канадското езеро Крауфорд, която отразява глобалния скок в изгарянето на изкопаеми горива, използването на торове и атомните тестове и бомби, не е достатъчно категоричен от стратиграфска гледна точка.
Но, както веднага отбелязаха някои учени, „антропоценът умря, да живее антропоценът“. Те критикуваха твърде тесния подход на РГА към чисто геоложко утвърждаване на термина и вече смятат, че разделянето на човешката трансформация на Земята на два периода, преди и след 1950 г., по скоро нанася вреда, като отрича по-дълбоката история и крайните причини за разрастващата се глобална социално-екологична криза, защото промените на планетата в по-ранната история са достатъчно значими и не могат да бъдат пренебрегвани.
Мащабно проучване но 2021 г. установява, че повече от половината от изследваните хора се чувстват „тъжни, тревожни, ядосани, безсилни, безпомощни и виновни“ във връзка с изменението на климата. Изследването е направено сред 10 000 млади хора (16-25 г.) от 10 държави, включително Обединеното кралство и САЩ и е публикувано в медицинското списание The Lancet.
Соласталгия е това, което антропоценът причинява върху психичното ни състояние.
Почти 50% заявяват, че тези чувства оказват негативно влияние върху ежедневието им, а 75% признават, че мисълта за бъдещето им се струва „плашеща“. Психолозите в Америка дори признаха „еко тревожността“ за легитимен източник на страдание, въпреки че когнитивното ѝ въздействие все още не е достатъчно проучено. Напоследък се увеличи броят на терапевтите, които се занимават с този вид тревожност, за да отговорят на това ново търсене.
„Соласталгия“ е неологизмът, който добре описва това страдание. Той е въведен през 2014 г. от философа Глен Албрехт, професор по устойчиво развитие в Университета Мърдок, Пърт, Австралия, и е смесица от латинската дума „solacium“ (утеха) и гръцкия корен „-algia“ (болка или скръб). Соласталгията, твърди Албрехт, е начин да се изрази емоционалното въздействие на планетарните промени и необратимата трансформация на околната среда. „Тъгата по дома, която изпитваме, докато все още сме у дома“ (the homesickness we feel while still at home), пише той. Тя загатва за копнежа по отминала златна епоха, която изглежда малко вероятно да се върне и е подходящата дума за свят, който се намира в период на дълбоки промени.
През 2015 г. соласталгията е цитирана в доклада на The Lancet „Здраве и климатични промени“, където е описана като мъчително о чувство на загуба, което хората изпитват, когато земята им е увредена“.
Снимка Frank Albrecht, Unsplash
Темата влезе и в шестия оценъчен доклад на IPCC, в който се твърди, че климатичните промени се отразяват неблагоприятно на психичното здраве на хората.
Концепцията за влиянието на климата и психичното здраве е твърде широка, но разбирането на соласталгията като една от проявите на това влияние ще помогне в опита да се справяме с тези състояния. За разлика от носталгията – тъгата по дома, която се лекува със завръщане у дома, при соласталгията това не работи, защото тъгата е към нещо, към което не можем да се завърнем. Затова, соласталгията има по-тежък елемент на безпомощност и може да се превърне в хронична травма. Разбираемо е, че такива състояния са много по-често срещани при младите хора, защото те осъзнават, че голяма част от бъдещия им живот ще протича в условията на променен климат и околна среда.
За сериозността на проблемите с еко тревожността може да се научи повече от материалите на две научни сдружения – Climate Psychology Alliance и Climate Psychiatry Alliance. И двете сдружения твърдят, че климатичните изменения представляват една от най-важните заплахи за публичното здраве, включително за психичното здраве, и имат за цел да обединят усилията за справяне с тези предизвикателства.
През 2023 г. беше публикувана книгата “Solastalgia: An Anthology of Emotion in a Disappearing World” (Соласталгия – антология на чувства в един изчезващ свят, бел. ред.), под редакцията на Пол Богард. Книгата включва есета от 34 автори – журналисти, поети, учени, преподаватели, които споделят своите емоции, предизвикани от изменящия се свят, който ни заобикаля. В рецензията ѝ се казва: „Тъй като изменението на климата и деградацията на околната среда стават все по-очевидни, експертите прогнозират, че все повече хора ще страдат от емоционални и психологически проблеми в резултат на това. Мнозина вече усещат тези последици. На страниците на Solastalgia те ще намерят източник на общуване, вдъхновение и съвети.“
Международната програма „Геосфера-Биосфера“ (IGBP) се провежда от 1987 до 2015 г. с цел изучаване на глобалните промени . Определени са 24 индикатора, които описват траекториите на човешката дейност и Земята през последните няколко века. Тези индикатори предоставят подробна диагноза на нашето време и формират информационното табло на антропоцена.
Показателите са разделени на 2 основни групи: 12 – за описание на социално-икономическите тенденции (фиг. 1) и другата половина за описание на тенденциите в системата на Земята (фиг. 2). Периодът, който обхващат е от 1750 до 2010 г., което позволява да се проследи развитието на човешката дейност от началото на индустриалната революция и произтичащите от това промени в системата на Земята.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай