Преходът приключи, но липсата на идеология ни вкара в безпътица.
Това заяви в интервю за БГНЕС историкът доц. Светослав Живков, преподавател в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, с когото разговаряме за станалото на 10 ноември 1989 г. и ролята на външния фактор в процесите при падането на комунистическия режим.
Какво всъщност се случи на 10 ноември?
На 10 ноември беше свален дългогодишният диктатор Тодор Живков. Доста българи асоциират това събитие с рухването на комунистическия режим и има причини за това. Първо, поради факта, че Живков много дълго време е комунистическия диктатор, ръководител на БКП още от 1953-54 г. В съзнанието на българите от края на 80-те комунистическият режим беше асоцииран със самия Живков. Второ, в месеците след 10 ноември се случиха ред събития, които доведоха до рухването на режима.
Всъщност на самия 10 ноември никакъв комунистически режим не рухва. Идеята на инициаторите е по-скоро да съхранят режима, следвайки линията, зададена от СССР по това време, воден от Михаил Горбачов, да се установи в България по-умерена форма на комунизъм, известен като перестроечния комунизъм.
Външният фактор може да се разглежда на много нива. Най-прякото ниво е съветската/руската дипломация. Факт е, че българските перестройчици като Петър Младенов и Андрей Луканов поддържат контакти със съветското посолство и съветският посланик има немалка роля в „напасването“ на събитията около 10 ноември. Тодор Живков и по-рано усеща, че е загубил подкрепата на големия брат. Не е случайно, че в последните месеци на комунистическия режим в България беше спряно излъчването на съветската телевизия в петък, в опит българите да не получават информация какво се случва в Съветския съюз.
В по-глобален план трябва да отчетем ролята на САЩ и Западния свят, които в края на краищата, основно с дипломацията на Роналд Рейгън, по-скоро ускориха рухването на комунистическите режими.
Има ли реално дисидентско движение в България?
Има, но то е много по-малобройно, по-маргинално и започва много по-късно спрямо неговите аналози в държави като Чехословакия и Унгария. Ние нямаме Харта 77 г, както е в Чехословакия или Движение „Солидарност“, както в Полша. Все пак през годините винаги сме имали някои интелектуалци, които са се противопоставяли не точно на режима, а по-скоро на неговите извращения. Всички знаем за делата на Радой Ралин.
В по-общ план дисидентството в България се поражда по-скоро 1987-88 г. и за разлика от централноевропейските аналози, много силен мотив за това наше движение е перестройката в СССР. В Чехословакия и Унгария дисидентството предхожда всички тези събития в СССР, докато при нас неслучайно най-голямата организация се наричаше, забележете „Клуб за гласност и преустройство“. В този клуб влизат и хора, които може още тогава да определим, че споделят антикомунистически възгледи, но определено те не доминират.
Много хора си задават въпроса „Защо Преходът в България е безкраен?“. Въобще има ли рамки, според Вас, по които да отчетем неговия край сега или в бъдеще. Каква е разликата в неговата същност в сравнение с другите пост-комунистически режими?
Доц. Живков: В съзнанието на българите преходът може да продължи вечно. Това е по-скоро проблем на нашите рецепции, какво очакваме от думата „преход“ и въобще какво разбираме под „преход“. Чисто обективно Преходът отдавна приключи. За съжаление, той стартира по-късно в България и се движеше на една много по-бавна скорост. Това е един от проблемите ние да изостанем исторически в нашето икономическо развитие от държавите от Централна и Източна Европа… не, че те вече не бяха по-развити от България. Ние през 90-те години увеличихме значително тази разлика и то в наш ущърб. В България големите икономически реформи не стартираха 90-та година, а чак 97-ма. Дотогава ние имахме опити на перестройчици и живковисти по някакъв начин да задържат системата, поне в нейния социално-икономически аспект. Това забави връщането на земята и приватизацията. Твърди се, че земята е била върната още 91-ва година, защото Законът за земята е от тогава, но фактически до 97-ма година имаше опити да се поддържат ТКЗС-та и др. За промишлеността мисля, че всички са наясно. На практика от 97-ма година нататък започна голямото раздържавяване на българската икономика. Ние нямахме наистина ефективна декомунизация от типа на тази в Балтийските страни и от Вишеградската четворка. Всичко това впоследствие се отрази и на нашия икономически растеж. До ден днешен има среди, които, не че искат да върнат комунистически режим, но използват тази соц носталгия, за да пропагандират едни по-съвременни авторитаритаристки и путинистки концепции. Ако трябва да сложим поантата кога точно Преходът свърши, 2007 година е добра дата - влизането на България в ЕС, а преди това и в НАТО. Нашата икономика е на практика базирана на частната инициатива. Още от първото десетилетие на новия век имаме (горе долу) политически плурализъм, още от 90-та, 91-ва година. Със сигурност политическата промяна изпревари икономическата.
Дори Преходът да е приключил, сякаш са се запазили манталитетът от едно време, начинът на мислене и постоянното търсене на „баща“, „спасител“ и на Всевишния, който да слезе на земята в България и да ни оправи (това е най-често срещаният израз). Защо е толкова трудна тази промяна?
Манталитетът се променя най-трудно и бавно. Хората не го осъзнаваха толкова ясно през 90-те години. Всички очакваха, че за 5 години ние ще се превърнем в едно западно общество, но очевидно това не се случи. В момента сме по-скоро западно общество, но не съвсем. Това, разбира се, има и своите плюсове, не само минуси, все пак сме различни хора. Търсенето на „спасител“ е част от нашия код до голяма степен. Ние търсим спасители отпреди възстановяването на комунистическия режим. За съжаление, режимът подсили тези черти в българския народностен характер и политическа култура. Не съм съгласен 40 години след рухването на комунизма да се оправдаваме с него за проблемите ни днес. Очевидно българският елит, българските политици и партии не полагат нужните усилия в България да се установи едно по-развито гражданско общество, което да не разчита на вождове, а на себе си. Това е много сериозен проблем, тъй като виждаме, че нашите партии в момента (а и изобщо след рухването на комунизма) са изпразнени от идеологическо съдържание. През 90-те години те се разделяха на комунисти и анти-комунисти, което само по себе си не е точно идеология. Анти-комунизмът е идеология на всички некомунистически партии. Ние нямахме истински десни, либерални, социалдемократически и консервативни партии през 90-те години. Това не се усещаше толкова тогава, но започна да се усеща през новия век, когато силата на този разлом отслабна. В резултат, нашите партии си останаха като един колектив от индивидуалности. Те бяха един механичен сбор от хора, обединени около някакви водачи, като някои от тях действително имаха определена харизма… единият беше бивш цар, а неговият наследник господин Борисов също имаше харизма, но по други причини. Партиите в България са прекалено лидерски и в тях има прекалено малко политика. Това е една от причините за безпътицата, в която се намираме от 2019-2020 г. насам. Оказа се, че хората с харизма май свършиха.
Каква опасност виждате в липсата на ясно определени идеологически граници?
Доц. Живков: Опасността, когато няма ясни идеологически разграничения и въобще ясна идеология и принципност в политиката, винаги подхранва популизма. Той е всеяден и може да е един или друг в зависимост от конкретния момент и контекст. Разбира се, той е абсолютно контра-продуктивен, защото не предлага решения. Той експлоатира проблемите в едно общество, но не предлага решения, защото ако те бъдат разрешени, то просто популизмът няма да го има. Съществува и на Запад, а в някаква степен Тръмп е чадо на този популизъм, но в някаква степен и реакция на левичарщината, която се установи в Западния свят и по-специално в САЩ.
Но да се върнем на българските проблеми. Тук виждаме и един много различен и по-сериозен проблем, а именно авторитаристките нагласи в част от българското общество. Във времена на такава политическа безпътица тези нагласи излизат на преден план и трябва да отчетем, че те са подхранвани от външни сили, които не са на запад, а по-скоро на изток.
Какви са приликите между партиите след Освобождението и тези след 10 ноември?
Факт е, че след 10-ноемврийския преврат има възстановяване на стари политически сили (Демократическата, Радикал-демократическата, БЗНС), но както в Централна Европа, така и в България, се оказва, че тези партии не могат да възстановят своята сила преди 1945-48 г. Българското и останалите централноевропейски общества в края на 80-те и 90-те години са много различни от това, което са били те в средата на 20-ти век. Тези формации отстъпиха на нови политически партии, нямащи пряка връзка с политическите режими преди комунизма. В България, разбира се, Демократическата, Радикал-демократическата партия, БЗНС запазиха своето присъствие. но не се превърнаха в силни политически формации, която да диктуват или направляват дневния ред в България през 90-те или по-късно. В България има и едни друг проблем в тази връзка. За разлика от една Чехословакия, която на практика съхранява своята демокрация от края на ВСВ, българските партии претърпяват много тежък удар още 1934 г. и не успяват да се съвземат до 1948 г. Да не говорим, че българските партии не са били особено силни и преди 34-та година, но поради ред специфики като нашия политически нрав, за който вече споменахме.
Ще Ви върна няколко години назад, когато един политически лидер заяви, че „демокрацията ни е отнела много“. Предполагам си спомняте това изявление. Ако погледнем безпристрастно, научихме ли си урока от 10 ноември? Ако не сме, какъв трябва да е този урок?
В това изказване имаше изключителна злоупотреба, то не беше случайно. 90-те години бяха трудно време за България, Особено за по-възрастните поколения. Помним мизерията, липсата на стоки в магазините, помним престъпността от онези години и инфлацията 96-та, 97-ма. Демокрацията не беше виновна за нищо от това. Дефицитът на демокрация и реформи беше проблема в България. Кръговете, свързани с бившия комунистически режим и с неговите носители, успяха да излъжат българското общество, че демокрацията е виновна за всичко, а не нейната липса. Оказа се, приватизацията е виновна за икономическия срив. На практика икономическия срив предшестваше приватизацията, но това не се наложи в съзнанието на хората, защото пропагандата е страшно оръжие. Г-жа Корнелия Нинова използва този момент, разбира се, в съвсем друг контекст и в опит да съхрани своето лидерство, а не толкова да прави това, което правеха нейните предшественици като Жан Виденов.
Виждате ли енергия в българското общество, която да заздрави демокрацията и тя да бъде такава, каквато сме си я представяли преди три десетилетия?
Труден въпрос. Бях по-голям оптимист до сравнително скоро. Това трябва да е пътя. Както е казал Чърчил: „Демокрацията не е правилното нещо, но нещо по-добро от нея никога не е измисляно“. Опитите да се измисли нещо по-добро всъщност водят до режими като комунистическия. Бъдещето е в нашите ръце и в ръцете на тези, които идват след нас. Дали ще има демокрация или няма да има и каква ще бъде тя, съвършена или не толкова съвършена, всичко е нашите ръце. I БГНЕС
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай