Тотален цинизъм: Как в България вече никой на нищо не вярва

---

 

   Моето поколение е от тези, които са като цяло скептични към партийно-организираните изрази на чувства, защото има спомен за предаванията на конгресите на БКП, задължителните манифестации и дефилирането с плакати, обръчи и друг инвентар на младежи по потници и шорти пред трибуните на комунистическата геронтокрация. Този незаличим спомен прави ентусиазма на американците на техните партийни конвенции, например, отчасти неразбираем.

   В конвенцията на демократите в Чикаго, която официално номинира Камала Харис за кандидат за президент, имаше и насълзени очи, и вдъхновени речи, и истински образци на ораторско майсторство, които буквално взривяваха публиката. Всичко това, което не е необичайно в американски контекст, би извикало сред мнозинството от българите едно спонтанно: "е, чак пък толкова."

             Защо българският цинизъм е прекомерен?

   Умереният цинизъм е полезен и морално оправдан. Той е защита срещу стадното чувство, което може да доведе до тълпи, следващи водача си в най-зловещи посоки. В нашата история това се е случвало, затова парен каша духа. Но за съжаление, настоящият български цинизъм не е умерен, а е прекомерен и за това има ред причини.

   Първата и най-прозаичната е, че политиката ни е пълна с неполитици - зависими хора, чието едничко основание да са на висок пост изглежда е това, че някой ги държи с нещо.

Ако някой може да измисли политически или идеологически аргументи за тази метаморфоза, нека да ги сподели. Но досегашните опити са неуспешни, което показва, че извън-политически закономерности и зависимости са обяснението за казуса.

   Издигането на Иван Гешев до висината на главен прокурор и внезапното му падане от нея също се дължат на подобни (дори не толкова скрити) зависимости. Те му изработиха кариерните крила на цената на затваряне на очите за "ДП" в свидетелствата по казуса КТБ. Тези зависимости обаче също така стопиха восъка по крилата му и го оставиха в небесата без пера, точно в момента, в който той стана неудобен за "ДП" и Борисов. И беше спешно заменен с "дясната си ръка". Тя пък, под формата на Борислав Сарафов, се оказа, че е била чест гост на заведението на Петьо Еврото - всепризнатият майстор в изработването на възвисяващи и принизяващи зависимости в българската политика и магистратура. Един вид български Дедал.

   Списъкът на родните Икаровци от зависимия сорт е много дълъг и не си струва да се изрежда тук. Последното му попълнение - г-жа Горица Грънчарова-Кожарева - може би заслужава споменаване, защото и тя в рамките на два дни от скептик по отношение на незаменимостта на Калин Стоянов стана фанатичен неин привърженик и жертва министър-председателството си на олтара на тази очевидно спорна идея. Подобни жертви не само политиката, но и религията не могат да обяснят.

             Играта със страховете на хората

   Прекомерният цинизъм има още една по-дълбока причина, която надхвърля българските корупционни особености и засяга целия Запад. Президентът Обама, който е безспорно най-добрият оратор сред демократите и налагаше на всички висок реторичен стил преди Тръмп да пробие със силата на мрънкането и сърдития брътвеж, очерта тази причина много ясно:

Всъщност с възхода на консервативния популизъм (който не бива да се бърка с консерватизма на Бърк* или Аденауер**) цинизмът по отношение на колективни действия чрез публична власт стана основен аргумент в политиката. На наднационално ниво се поставят под въпрос всички колективни структури като ЕС и НАТО и се твърди, че отделните държави могат да се справят сами. Куриозното е, че това твърдение се прави независимо дали става дума за САЩ, Германия, Унгария или България.

На национално ниво аргументът е "да си вземеш своето", а другите да му мислят. Това води до агресивен мажоритаризъм, при който мнозинството се опитва да отнеме от малцинствата каквото може - от ресурси до права.

                   Откъде идва сложността в България

   Драмата на България е, че защитата на свободната демокрация минава както през изобличаването на корупционните зависимости в системата (които са безспорен факт), така и през убеждаването на хората, че тази система, реформирана и променена, ще може да промени живота на всички към по-добро. Първата част от задачата - изобличаването - е като цяло свършена и никой няма съмнение, кои са зависимите.

    Макар че има и по-амбивалентни случаи.

Същевременно Борисов се ползва от зависимостите, които управлява Пеевски, и му дава "политически гръб": взаимно-изгодно партньорство, което едва ли ще се пропука заради Калин Стоянов.

                 И остава само едно - да се окалят другите

   Най-голямата щета, която зависимите хора в политиката причиняват, е тоталният цинизъм, който те налагат. Те знаят, че никой не вярва на почтеността им и никога няма да повярва в нея. Колкото и да се "перат" подобни хора, до някакъв морален блясък няма как да се стигне. Това, което остава, е да се окалят другите: да се омаскарят, а ако може и да се закачат на някои от веригите от зависимости.

Мишел Обама - единственият оратор, по-добър от Барак Обама (което се случва и в други семейства) - каза в Чикаго нещо, което може да е валидно и в български контекст:

         "Време за такива глупости няма"

   Българската демократична общност обича да се отдава на тревогите и съмненията си като Златокоска от познатата приказка, която се грижила кашата на трите мечетата да е абсолютно точно каквато трябва - нито много гореща, нито много студена. Воден от подобен стремеж към прецизност и Жълтопаветко не признава нищо по-малко от перфектното за добро. Лидерите никога не са му точните - единият е твърде съзерцателен и дълбокомислен, другият е умен, но гледа втренчено, третият пък е хубав, но говори много и понякога несвързано

Барак Обама каза още нещо, валидно и за България - време за такива глупости няма.