В днешното наше толкова объркано и пълно с противоречия време член-кореспондентът на БАН проф. Атанас Семов е сред българските съвременни будители и достойни българи.
Макар да е един от известните български учени, нека все пак припомним кой е Атанас Семов:
Атанас Семов е български юрист и общественик с остри позиции по важни национални въпроси. Единственият професор по право на ЕС, най-младият досега доктор на юридическите науки, член-кореспондент на БАН, носител на голямата награда на ЕС „Катедра Жан Моне” и съдия в Конституционния съд. Автор е на 18 монографии и над 150 научни статии и студии.
Син е на големия учен, журналист и общественик чл.-кор. проф. д.ф.н. Марко Семов – основоположник на телевизионната публицистика (от 1970 г.) и на съвременната наука за българската народопсихология, автор на 67 книги, сред които легендарните „За Япония като за Япония”, „И за Америка като за Америка” и тритомника „Българска народопсихология”. Марко Семов ни напусна през 2007 г. едва на 67 г., но остави ярка следа, за която разговаряме с неговия син.
- Наскоро отбелязахме 85-годишнината от рождението на вашия баща Марко Семов, проф. Семов. Как смятате, днес забравен ли е той?
- Позабравен е, разбира се. Наистина по-малко, отколкото е възможно, но и повече, отколкото смятам за полезно за Отечеството – той има много прозрения за българския национален характер и много ясни послания какво е добро да правим в националния си живот и какво не, които са много нужни и днес. И най-вече – силната му вяра в способностите на българина и убедеността, че заслужаваме по-добра държава.
– Според вас, ако трябва с едно изречение да определим каква е основната характеристика на личността на Марко Семов, какво ще е то?
– Мъжкар, непримирим,остър публицист и страстен родолюбец. Затова всичките му писания – и разкази, и есета, и научните трудове по народопсихология, дори най-популярните му пътеписи – все бяха за България.
– Има ли ги все още у нас аристократите на духа или вече са на изчезване?
– Има ги, разбира се. На изчезване е обаче ролята им в обществения живот, мястото им в медиите и способността им да въздействат за предотвратяване на управленски дивотии и за определяне на мъдра посока на развитието. Драматично важно е качествената интелигенция да влезе в телевизионните студия, вестниците и сайтовете – и да измести оттам вредните случайници, които създават представа за нация от нищожества… Образно казано – вместо „Ергенът” да гледаме „Образованият”.
– Написаното от Марко Семов се превърна в уроци за всички нас. Научихме много и той ни помага в живота. А за вас какво са неговите уроци, г-н Семов?
– Научил съм много от баща си, включително и за моите грешки. Накратко бих посочил: никога не хули народа си, помагай на страдалец, видиш ли парче хляб на земята – вдигни го и го целуни.
- Ако отнякъде Марко Семов ни гледа, какво би казал за това, че има награда на неговото име и че тя се дава на достойни българи в едно толкова трудно и бих казала гадно време?
- „Наградата за ярко присъствие в духовния живот на нацията” има смисъл за утвърждаването на значимите национални ценности, сред които на първо място националната памет и човешкото достойнство. Затова нейни носители досега са Гергина Тончева, Недялко Йорданов, проф. Дойно Дойнов, Тошо Тошев, акад. Людмил Стайков, Българската академия на науките и Негово светейшество Патриарх Неофит, светла му памет. Това е награда за опазване на нацията, а с нея – и на държавата. Затова и решението на кого да бъде връчена винаги е трудно, несъмнено – и отговорно.
- А ако Марко Семов беше жив, интересно е какво би написал за днешната България?
- Уви – немалко от онова, което написа приживе, е валидно и днес. Дори онова негово изречение, след което през 1976 г. беше уволнен от БНТ от Тодор Живков: „Приехме ненормалното в живота си за нормално”… Със сигурност би написал отново „Когато сами си сваляме гащичките”, би писал пак за безволевите ни или продажни политици, вечно озъртащи се за покровител, вечно с една ръка в джоба на държавата, вечно с единия крак отвъд закона. Би писал отново срещу безродния глобализъм и уж либералния нов тоталитаризъм. И несъмнено би писал отново за „Добродетелите на българина”. И за неговата „Земя за обич”.
- Как си обяснявате страстта на българските политици да кичат кабинетите си с лика на Левски, а едновременно с това да не са подвластни на заветите му? Срамуват ли се днес „костите на Дякона“ от случващото се в неговата България?
- Да се срамуваме сме длъжни ние: не за такава България се жертва Апостолът, днешна България е много далеч от чистата и свята република, за която той увисна на бесилото – днес самата ни държава е по-близо от всякога до бесилото на историята. Иначе ликът на Левски от кабинетите на държавниците е хубав символ – Апостолът е най-величавият и общопризнат българин, най-яркият символ на ключовите достойнства на българския народ: патриотизъм, готовност за саможертва, етническа, религиозна и човешка добронамереност (или купешкото „толерантност”), абсолютен демократизъм, нравствена чистота.
Разбира се, далеч не всички тези качества показваме като народ ежедневно – но убеден съм, че продължаваме да ги носим! Затова и страстно подкрепям предложението на председателя на БАН акад. Ревалски националното летище да получи името на Васил Левски. И социологията измери 68 % одобрение, и политическите лидери, и президентът го подкрепят – ама втора година се чака някакво становищенце от министерството на транспорта… Това е днешна България – чиновникът е по-важен от Апостола!
- „Народ, който може да роди такива личности каквито нашият народ е родил – особено през втората половина на XIX век, несъмнено е народ, който заслужава добра съдба. Аз не мога да се освободя от парещото усещане, което днес е особено силно, че сме свели историческата си памет само до единични дати – 3-ти март, 6-и септември, 2-ри юни. А в останалото време с обществения си живот показваме, че напълно сме забравили не просто героите си, а тяхното дело и саможертва“, казвате вие. Нужни ли са ни днес личности като Левски, Ботев, Стамболов?
- Нужни са ни водачи, които не само носят, но и изразяват с думи и дела светлите идеи на нашите възрожденци: равенство пред закона „и всекиму своето”, отдаденост на Отечеството, безсребърничество, просветеност и духовност. Всъщност нужни са ни истински хора – почтени и можещи, работливи и неповрътливи. И доказани, а не случайни. Ако наистина страдаме от „това, което ни се случва”, трябва да разберем, че не бива да допускаме случайни хора да определят съдбата ни… И все още вярвам, че щом след 5 века родство сме могли да родим такива водачи – трябва пак да можем. Въпросът е само колко още ще търпим новото робство на съсипателната посредственост.
- Какво става с нашата историческа памет през последните десетилетия, професоре? Обезсмислихме ли саможертвата на героите си в името на Отечеството или просто ни е по-удобно да не се сещаме за тяхното саможертвено дело?
- Величавата и почти без подобие в Европа идеология и саможертвата на героите ни все още не са обезсмислени – България е свободна и поне формално демократична държава на българите. Но е държава с огромно беззаконие – вулгарна злоупотреба с власт, неистова повсеместна кражба, безмилостна безотговорност, свлачищна неграмотност, наводнителна пошлост и изгаряща неспособност да мислим и работим за важното, за ценностното и дългосрочното. И, разбира се, една от моите болни теми – потурчването на българската историческа памет. В преносен, но май и не само, смисъл… Смятам за съдбовно важно да се възроди историческата памет и да се говори за идеалите на големите ни личности!
И да – ако не се опомним и не се върнем към исконните български ценности, които вече посочих, тяхната, и уж наша, България скоро ще бъде напълно бастисана…
- Носи ли езикът на медиите и политиците послания за отговорност пред историята?
- Езикът е друга много болна тема – до такова оцървуляване българският език не е стигал и в най-тъмните времена на робството! И тук вината на медиите е огромна. Простете ми: и СБЖ не е активен в опазването на правилния и звънлив български език – а би могъл да настоява ежедневно сред своите членове от всички медии да говорят и пишат граматически правилно, с чиста словесност („лексика”) без недъгави и ненужни чуждици – има необходими и неизбежни, но такива, като „стартирам” и „финализирам” не само не обогатяват езика, а го правят хром, куц, каменоделен. Този език на медиите не осведомява, а осакатява народа! Длъжен съм да го кажа: в наши дни медиите са първа власт – и са длъжни да бъдат първият носител на нормата и вестител на нормалността. Ако езикът на медиите е недъгав, такъв става и езикът на ежедневието. Имаме и поговорка: „Ако с хроми походваш – скоро ще захромиш”…
- Според вас отживяло ли е вече днес понятието патриотизъм? Това чувство само съпричастност ли е, закъсняла гордост или необходим фактор на съвремието?
- Отживял ми се види здравият човешки разум – и уви не само у нас, гледам и любимата ми Европа на какво е заприличала… И там, по подражание или по заръка и тук, се налага всеобщ отказ от идентичностите: езикова, национална, религиозна, вече дори полова. Не съм предполагал, че това, което дори комунизмът не успя да постигне, напът да постигне е днешният изкелефещен либерализъм (защото истинският ценностен либерализъм е велико достижение на човешките мисъл и дух!) – униформизация, агресивен догматизъм и нетърпимост към разномислието (пак като преди 50 години уж заради велики ценности), самоцелна и вече груба цензура и налагане на фалшиви идеали. Правата на човека – на всеки човек, който и какъвто и да е! – са пантеон на хуманизма и демокрацията. Злоупотребата с права обаче е беззаконие, в някои свои форми – тежко антисоциално…
Разбира се, наблюдава се напоследък и събуждане на патриотизма. Нерядко примитивно или вулгарно популистки – но се пак събуждане. Динко от Ямбол, който връзва бежанци със свински опашки, е отрицание на просветения патриотизъм. Но и глобализираният уж либерален наднационален „нов ред” (те самите глобализъм и либерализъм са в исконно взаимно отрицание, ама…) е нежизнеспособен. Девизът на ЕС е „Единни в многообразието” – но днес наблюдаваме опити за налагане на еднообразие, което просто руши единството. Руши самия смисъл на Обединена Европа, най-ясно изречен от Шарл Де Гол: „Европа на Отечествата”.
Напълно убеден съм – не само патриотизмът, но и националните държави не само не са отживелица, но и заедно с чистия демократизъм и светостта на основните права са здравата основа на жизнеспособното човешко общество. Правото на самоопределение трябва да бъде гарантирано – но не и с цената на отказ от естественото, в многото му форми.
- Защо ни липсва национална кауза днес?
- Истински разпознаваеми и широко признати и следвани от българския народ национални каузи всъщност сме имали само две: освобождението от Османска власт и обединяването на всички български земи в една свободна държава. Първото постигнахме с чужда помощ, второто не можахме пак заради чужда намеса. След 1944 г. реална национална кауза не сме имали. Комунизмът се опита да наложи безумни идеологически постулати, които българинът никога не възприе – и не прие нито одържавяването на земята и средствата за производство, нито съветската идиотия за общността на класите за сметка на нациите. Формалната демокрация след 1989 г. пък ни остави на произвола на всякакви идейни бури – и дори членството в ЕС не се превърна нито в национална кауза, нито дори в осъзната възможност за значим напредък, какъвто други народи тогава от нашата черга постигнаха: особено Чехия, Словения или Балтийските републики. Ние пропиляхме членството си в ЕС, а заедно с членството в НАТО ги превърнахме в нова догматична рамка, все по-отблъскваща. Подчертавам – ние, наши властници, ги превърнаха: много от днешните български абсурди нямат нищо общо с ЕС и НАТО, но мнозина вече обвиняват именно тях за хала ни… Например осакатяването на учебниците на децата ни по български език и история си е нашенска работа, уж „евроатлантическа”, разбира се и позаплатена от някои чужди фондации. Но наша си!
- Ще Ви припомня думите на Иван Хаджийски, че „Общественият ни и културният ни живот е под знака на посредствеността и полуинтелигенцията”, актуални ли са днес и те ли движат обществения и културния ни живот?
- Нещо такова споменах по-нагоре, без да мога дори на пръсти да се понадигна до Иван Хаджийски. И да, това е истински страшното – че тази оценка е вярна и днес. Тя предполага извода „ние сме си такива”. От нищо друго не изпитвам толкова голям ужас, колкото от този извод! Героите ни, родени в годините на робството, са величави именно защото са се жертвали, за да не сме „такива” – смирени роби, безпросветни селяци, дребни душици, треперещи над имотеца и готови за един ден да станат алчни изедници. Затова и подчертах ролята на медиите – да отсяват посредствеността и полуинтелигенцията и да слагат микрофоните си пред мъдреци и жизнеспособни водачи.
- А лоша учителка ли се оказа историята, или ние се оказахме лоши ученици?
- Историята не е учителка, а университетски преподавател – учи само тези, които искат да учат. Другите просто отпадат… Но пак затова история трябва много да се учи: поне за да не повтаряме грешките, които вече сме правили – напр. с притичването след тази или онази велика сила…
- Паисий е казал, че „народ без история, той не е народ“. А вие: „Държава без духовност не е държава, а територия.“ Наистина ли забравихме за духовността или така ни е по-удобно да живеем? На изчезване ли са вече рицарите на духовността?
- Рицарят е мъж на честта и светлата кауза. У нас ризницата на властта е найлонова и лесно се пробива – ако не с пари, със страх. Духовните водачи са тези, които не се изкушават с имàне и не се огъват пред заплаха. Такива бяха възрожденците и революционерите ни – те жертваха и имоти, и живота си за вярата и делото народни. Днес такава саможертва не е нужна – достатъчно е да укротим алчността и крадливостта си! И да имаме едновременно поне трима лидери, познаващи историята, отдадени на съдбата на народа и способни да чертаят път. За да можем и да избираме…
- Все повече млади хора се виждат на чествания на национални празници и исторически личности, а и в храмовете. Много от тях водят и своите деца. Намериха ли младите пътя към храма, образно казано, т.е. преклонение пред историята и духовността?
- От преклонение сме още далеч, но светлинка някаква проблясва. Някои нейни форми са примитивнички, но все пак по-добре примитивен патриотизъм, отколкото фанатизиран глобализъм…
- И на края на разговора ни ще ви цитирам отново: „Ние като народ не научихме някои от уроците на историята”. И днес ли са актуални тези ваши думи, професоре?
- Да, твърде много изприказвах днес, май даже прекалихме. Но наистина смятам за най-страшен греха ни пред ученето. Отучихме децата си да учат. Отрекохме знанието като първо условие за успеха. А с точно обратното Паисий започна българското Възраждане. Към този урок на историята трябва спешно да се върнем: учене, знание, просветеност, почтеност, православна вяра и отдаденост на Отечеството. Защото убедено вярвам, че сме народ с изключителни качества – и щом сме могли тогава, длъжни сме пак да можем!
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай