Ние, коментаторите, продължаваме да се затрудняваме в измислянето на подходящо наименование за настоящата ни епоха. „Епохата на постлиберализма“ рискува да определи нещо чрез неговото отсъствие. „Епохата на голямото правителство“ прикрива факта, че правителството нараства от десетилетия. „Революция“ и „трансформация“ са толкова общи термини, че са започнали да губят смисъла си. В един от последните си материали предложих идеята за „епохата на монополите“. След като прочетох нова книга на двама академици — "The Spectre of State Capitalism" от Илиас Алами и Адам Диксън — съм склонен да предложа нов кандидат: „Епохата на държавния капитализъм.“
Алами, икономист от Кеймбриджския университет, и Диксън, който е носител на катедрата „Адам Смит“ по устойчив капитализъм в Единбургското бизнес училище (част от Хериот-Уот), представят удивителни данни, за да демонстрират колко бързо се е разраснал държавният капитализъм през 21-ви век. Държавните инвестиционни фондове (Sovereign Wealth Funds, SWFs) контролираха над 11,8 трилиона долара през 2023 г., надминавайки хедж фондовете и частните инвестиционни фондове взети заедно, в сравнение с 1 трилион долара през 2000 г. Държавните предприятия (SOEs) притежаваха активи на стойност 45 трилиона долара през 2020 г., еквивалент на половината от глобалния брутен вътрешен продукт, в сравнение с 13 трилиона долара през 2000 г. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие изчислява, че половината от 10-те най-големи компании в света и 132 от 500-те най-големи са държавни предприятия. Държавата не само се завърна. Тя се е внедрила в сърцето на капиталистическата икономика — управлява компании (често на международно ниво) и оформя капиталовите пазари.
В повечето случаи тези държавни предприятия са различни от старите държавни бюрокрации. Държавата действа като пасивен акционер (понякога с мажоритарен, но често с миноритарен дял), вместо като активно управляващ собственик. Главните изпълнителни директори обикновено имат MBA от престижни училища и, в много случаи, опит в частния сектор. Компаниите участват активно на световните пазари, вместо да се крият зад национални стени, както старите държавни предприятия. Но секторът е силно разнообразен: в него със сигурност има фронтове за бюрократи, търсещи печалба, както и марионетки на корумпирани политици, „кумовски“ държавен капитализъм, както и уважаван държавен капитализъм. Хибридите по своята същност варират в това колко от едно нещо имат и колко от друго.
Алами и Диксън също така отбелязват, че националните държави все повече използват държавните компании за контрол (или поне влияние) върху глобалните производствени мрежи. В най-основния си вид това означава закупуване на глобални ресурси. Когато китайският държавен енергиен гигант CNOOC закупи канадската компания Nexen през 2013 г., например, той придоби достъп до петрол от четири континента, като същевременно разшири дейността си до петролни пясъци и шистов петрол и газ. Това също така може да означава поставяне на нечия страна на фронта на технологичните иновации. Нарастващ брой страни се опитват да останат на фронта на „технологиите на бъдещето“, като изкуствения интелект, зелената мобилност и 5G, или чрез подкрепа на национални шампиони, като норвежката Equinor ASA или италианската Eni SpA, създаване на атрактивни „екосистеми“, като района King’s Cross в Лондон, или привличане на чуждестранни компании с помощи.
Авторите също така създават интересна концепция — „спиралата на държавния капитализъм“. Точно както вълната на приватизация през 1990-те години се оказа самоподсилваща се, така и „държавният капитализъм поражда държавен капитализъм“. Това е отчасти въпрос на ответни мерки. Много европейски страни, особено Германия, говорят за създаване на национални шампиони в отговор на въвеждането на субсидии за електрически батерии от администрацията на Байдън. Отчасти това е въпрос на мода: текущият апетит на Африка за държавни инвестиционни фондове, с 22 функциониращи и още 7 в перспектива, е подхранван от успеха на такива фондове в Източна Азия и Близкия Изток.
Някои от тези тенденции са празни: 101 страни са приели национални планове за развитие, но някои от тях са само формални фрази, които означават малко. Някои неща, които може да изглеждат като „държавен капитализъм“, са просто временни мерки: Американското правителство се намеси, за да спаси разклатени компании по време на финансовата криза, само за да се оттегли възможно най-бързо.
Но най-важният „двигател на спиралата“ въпреки това има реално въздействие: заплахата от военен, или поне икономически, конфликт. Администрацията на Байдън засили митата на Доналд Тръмп с цялостна политика за противодействие на възхода на Китай, като обезпечава американските военни доставки, докато лишава Китай от някои напреднали технологии. Още по-късно, европейците, както в рамките на Европейския съюз, така и в различни национални правителства, станаха много по-сериозни за проверката на инвестициите, подкрепяни от Китай, за да видят дали се опитват да изкупуват стратегически компании. Опасността тук е, че компании, търсещи печалба, и цинични правителства ще използват реални военни заплахи, за да оправдаят по-широки протекционистки политики.
Това ни води до втора причина, освен мащаба на развитието, да наричаме нашето време „епоха на държавния капитализъм“: държавният капитализъм поставя някои от най-отличителните проблеми на настоящата епоха. Съществува проблемът с концентрацията, който е още по-изразен в сектора на държавния капитализъм, отколкото например в технологичния сектор, с добавения проблем, че държавните предприятия са неизбежно свързани с правителствата. Големите европейски държавни предприятия изкупуват по-малки частни компании из цяла Европа. Например, френската SNCF и германската Deutsche Bahn AG са закупили британски железопътни компании, създавайки странноста на чуждестранни държавни компании, управляващи приватизираните железопътни линии на Великобритания, докато испанската Telefonica SA се е разширила в Европа и Америка. Норвежкият държавен инвестиционен фонд е толкова голям, че контролира активи на стойност над 1,7 трилиона долара, че притежава почти 1,5 процента от акциите на всички световни публични компании.
Съществува проблемът с липста на прозрачност: Китайската Държавна комисия за надзор и управление на държавните активи (SASAC) е може би най-мощната организация в света, за която повечето хора никога не са чували. SASAC е единственият акционер в 96 холдингови компании, които от своя страна притежават дялове в дъщерни компании, които са листнати на борсата в Шанхай и кръстосано листнати в Хонг Конг или дори на чуждестранни фондови борси. Има и проблемът с неизбежните слабости на правителствата, когато се опитват да действат като едновременно пазачи и ловци. Правителствата са естествено изкушени да се намесват в пазарите по опасни начини: Защитата на „техните“ компании от конкуренция, увеличавайки шансовете за протекционистки войни; използването на „техните“ държавни инвестиционни фондове за спонсориране на растежа, като по този начин застрашават спестяванията на своите граждани; или участие в субсидийни войни, принуждавайки данъкоплатците да предават пари на корпорации.
Управлението на нарастващия държавно-капиталистически гигант ще изисква изключителна изобретателност. Трябва да започнем с изчистването на умовете си от идеята, че държавният капитализъм е или остатък от изчезващото минало, доминирано от държавата, или епифеномен на китайската мощ, и двете възгледи, които са широко разпространени в САЩ. Държавният капитализъм се засилва, а не отслабва, и някои от най-успешните държавни предприятия и държавни инвестиционни фондове са в напредналия свят. След това трябва да увеличим силата на глобалните технократски институции като Световната банка, Международния валутен фонд и ОИСР, за да наблюдаваме глобалната система и да очертаем ясна граница между „добър“ и „лош“ държавен капитализъм — не лека задача в популистка епоха, която мрази технократското управление.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай