Популизмът също трябва да има граници. И отвъд пределите на България политиците се съобразяват с масовите настроения, но го правят в разумни граници. Докато ние, както във всичко, мярка нямаме.
Последният пример в тази посока е желанието на новия министър на образованието да се хареса, доразвивайки идеята, подета още от служебните кабинети на Радев, че програмите в средното училище трябва да се "олекотят". Аргументът е да се осигури време на децата да се готвят за външното оценяване.
Само че идеята, че училището е просто платформа за изпитна подготовка, е дълбоко порочна и в дългосрочен план тя ще дава все по-лоши резултати. Защото ролята на училището не е да създава зубрачи и бележкари, а да формира трайни знания, критическо мислене, да развива въображението, да култивира чувствителност към проблемите на съвремието и, особено важно: да разширява кръгозора.
Как може да стане това? Един от начините е чрез литературата и той е доказан през вековете. Не е нужно да припомняме безспорната истина, че четящите хора са по-толерантни, че те по-трудно се поддават на манипулации и дресура. Културата е буфер срещу прекрачването на едни граници, след които започват насилието, ксенофобията, омразата. Но за да се формират критични общности от четящи хора, са необходими усилията на семейството, училището и обществото като цяло.
Какво обаче прави в тази посока нашето училище? Преобладаващият дял от литературата, която се преподава в него, е българска. Да кажем, че това е нормално. Но тя не е просто българска, а е предимно свързана с Априлското въстание и Освобождението, тоест - основно Ботев и Вазов, или пък набляга на селската тематика - с други думи, лайтмотивът са Дядо Иван и цървулите. Моля да не бъда тълкувана превратно. Просто казвам, че са спешно необходими текстове, които показват и други лица на българското. Нима няма такива?!
В това отношение трябва смела реформа, и то не в името на политическата коректност, а в името на днешния ден. Нека дадем превес на автори като Светослав Минков, Павел Вежинов с неговата "Бариера", Вера Мутафчиева, Георги Марков, Георги Данаилов, а защо не и Георги Господинов и Теодора Димова?
Градското, Европа, ние и другите, но не само в контекста на Бай Ганьо, превратът от 9 септември, "живеенето на социализма" трябва да са част от учебниците, по които децата да разсъждават за българското. Не спрем ли с комплексите, със селския бит и порядки, с патриотарските клишета, че няма по-хубаво от това да си българче и да умреш за родината, все по-малко ще можем да се справяме с татуираните момчета, които днес посягат на 18-годишни момичета, утре - на евреите, а след това, организирани в съответните партии, припознават в диктатори като Путин своя идеал за света и го пропагандират.
На този фон орязването на програмата по западноевропейска литература в училище ми се вижда престъпно. Това орязване започна отдавна, когато по трасето изпаднаха Данте, Петрарка, почти изцяло Шекспир, Молиер. Сега радетелите на олекотяването ни предлагат учителите да избират между "Дядо Горио" и "Мадам Бовари", между Бодлер и Верлен, за да могат децата да имат повече време да четат "Паисий" на Вазов...
Голямата световна литература не е просто поредица от имена, които дават обща култура. Това са оцелели през вековете ценности, модели за човешко поведение, за справяне с живота. Писателите, които изхвърляме с лекота, дълбаят в човешката природа, без да я парцелират по народност, успяват да ни покажат механизмите на злото, казват всичко за любовта, приятелството, предателството. Да замениш всичко това с един едностранчив, неактуален и беден наратив, е първата крачка към онова предателство, което лека-полека извършваме спрямо себе си като граждани.
И накрая. Живеем в 21-ви век, от който минаха вече 22 години. В този свят проблемите са много и страшни - войни, диктатури, природни катаклизми, бежански кризи. За да възпитаваме нормални хора, ние трябва да им предлагаме текстове, в които те разпознават тези проблеми, намират решения за тях, осмислят ги. Тези текстове ги има, българските преводачи и издатели в това отношение си вършат прекрасно работата. Но някой най-после трябва да разбере, че образованието не е територия, в която популизмът необезпокоявано може да се шири. И че провинциализмът ражда само комплекси, национализъм и простотия.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай