Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". "Дневник" го потърси за коментар за новите кумири на младите, растящата конкуренция за внимание, какво подхранва просташкото поведение и предпочитанието на аматьори пред професионалисти в социалните мрежи.
Преди десетина дни няколко души разхождаха като куче момче със специални образователни потребности на публично място. Как изглежда забавлението днес?
- Живеем във време на бясна конкуренция за вниманието на хората. Вниманието е най-ценната суровина, защото ни заливат все по-обилни потоци информация. Един сигурен начин да привлечеш вниманието е да прекрачиш някакви норми - погледнете назад как се прославят звездите от шоубизнеса, винаги има някакъв скандал, някаква шокираща история. Дори в нормалната журналистика най-прекия път към славата е да прекрачиш някакви правила, да зададеш непозволен въпрос, да вбесиш събеседника си.
Тия така наречени инфлуенсъри вървят по този път, просто им липсват някои човешки черти и сценката се обърна срещу тях. Надявам се да ги осъдят.
Но е интересна самата фигура на инфуенсъра днес - аматьор, който се хваща да произвежда медийно съдържание, журналистическо, актьорско, комедиантско, рекламира продукти, дава съвети. Огромната част на тази продукция е боклук, въпросът обаче е защо хората имат нужда от нея, защо предпочитат аматьори пред огромната армия професионалисти във всички тези сфери.
Има някакво недоверие към професионалиста, хората се чувстват манипулирани, безпомощни в един все по-сложен свят. Оттук този култ към аматьора - той е естествен, спонтанен, колкото по-големи глупости говори и прави, толкова по-естествен.
Защо никой от присъстващите не реагира? Кое е новото нормално?
- Не разбирам и аз, може да са мислели, че е някаква нагласена сценка. Но реакцията в следващия момент беше много мощна. Тези морални реакции на обществото предполагат лидери на мнението - журналисти, политици, учени. Радвам се, че никой не посмя да говори за политическа коректност, която ограничава свободата да унижаваш. В други случаи за жалост се прави тъкмо това.
Какви са кумирите на младите и защо за младите е важно да си известен?
- Има едно изместване от словото към тялото. Погледнете киното. В моята младост ходехме да гледаме филмите на режисьори като Фелини или Грийнауей. Сега гледах филм с Райън Гослинг или Ема Уотсън. Няма време за вживяване в сложни сюжети - тялото е там, всички му се възхищават, значи искам да съм като него.
Има някаква промяна в преживяването на времето - по-рано младите се идентифицираха с жизнения път на кумирите си, усилието, израстването. Сега в центъра е селфито на върха.
Какво в мрежите може да те направи известен?
- Едното е което казах - трансгресиите. Изследвания показват, че много по-голям шанс да бъдат лайкнати или препратени имат постове, които съдържат обидни квалификации и емоционални думи. Резултатът е едно непрекъснато индуциране на страсти в мрежата. И забележете, дори когато нещо те възмущава, пак коментираш, препращаш и в последна сметка запомняш. Никой не беше чувал за тия идиоти, но сега всички ги знаят.
В Америка често серийни убийци написват спомени в затвора, които стават бестселър. Ами интересно - какво ли е чувствал звярът докато е прерязвал поредното гърло?
Другият момент е постоянството: в мрежата трябва непрекъснато да правиш нещо, ако искаш да съществуваш. В мрежата не съществуват книги, които да останат след теб, революционни теории, смели картини. В момента, в който замлъкнеш, теб вече те няма.
Защо такава случка може да изглежда за някого забавна и какво подхранва подобни прояви?
- Децата са много жестоки. В детска възраст всички сме правили ужасни неща - мъчили сме животни, подигравали сме се на дебели или очилати съученици. Част е от човешката природа, какво да правим. После обществото почва да ни възпитава, учи ни на съчувствие, на уважение към другия, на добро и зло. Накрая ние учим нашите деца на тези неща. Онези хора явно са останали извън този цикъл на културата - при детинското дивачество.
Ако това е една от многото паралелни реалности, в които живеем в България и за които понякога си затваряме очите, вие виждате ли отражението й в новото Народно събрание?
- Ами политиците също се борят за вниманието ни и също вдигат залозите, за да го привлекат. Колкото по-малко идеи има някой деец, толкова по-вероятно е да се държи просташки, за да го забележат. Защо го позволяваме ли? Защото ни е интересно. Простотиите се препращат, цитират, подиграват - точно както простотиите на инфлуенсърите. И ще става все по-лошо заради това, което казах: растящата конкуренция за най-ценния ресурс, вниманието.
Изглежда политиците почват да губят ролята си в съвременните общества - няма сериозни алтернативи, умряха утопиите, правилните решения са горе-долу ясни, най-много някой нарцис да обърка работата. Ето къде идват непрестанните караници - създават усещане, че там става нещо драматично важно. Какво остава на политиците, ако не да се правят на инфлуенсъри?
Пред Възкресение Христово сме - един от най-големите християнски празници. Наивно ли е да вярваме, че може да има възкресение и за България?
- България не е умирала, това си е една хубава страна, средна в мащабите на планетата. Периодически умира вярата ни в нея и тъкмо тя се надявам да възкръсне.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай