Рецензията е препубликувана от "Литературен вестник".
Да навлезеш в друга професионална територия, особено от зоните на популярността, а и на високата експертност в своята, със сигурност е предизвикателство. И Даниел Вълчев отлично го знае. Както знае, че известността може да донесе продажби, но не може да спечели верни читатели, ако те се окажат разочаровани или ако авторът не защити името си.
Разбира се, "Неделният продавач на книги" не е първи литературен опит на Вълчев, но в случая с този дебютен, както беше анонсиран, роман вече говорим за много осъзната и целенасочена заявка за влизане в литературното поле и състезание на територията на професионалната литература. Правя тези уговорки, за да подчертая смелостта на автора, както и да щрихирам нещо, което смятам за основен двигател на отговорния професионалист - убедеността, че известността и създаденото име трябва да се защитават с всеки публичен (и не само) акт, а да не се лежи на стари лаври.
Да го кажем обаче още преди доказателствата. В случая с Даниел Вълчев предизвикателството си е струвало и смелостта е оправдана, защото романът е не просто много добър, той с лекота може да се конкурира с продукцията на доста претендиращи да са професионални писатели.
И така, да започнем отначало. Какви са белезите, които издават професионалното писане, станалия роман, готовата книга, която е важно да бъде препоръчана?
На първо място, това е езикът. От доста време насам дори когато пиша за българска художествена литература (не за фейсбук постове), ми се налага да отварям темата за клишетата, защото в романи на титулувани писатели се срещат клишета, лоши "преводи" от английски на разпознаваеми идиоми, изтъркани метафори, баналности. Езикът на "Неделният продавач на книги" е много чист в това отношение, той е литературен в азбучния смисъл на определението, достъпен, но и многозначен, стегнат, ясен, без претенции, но на истински високо ниво.
Това е език обгрижен, фокусиран върху това, че ще бъде възприеман (тук думата си казва преподавателският опит), шлифован в най-добрия смисъл. Изобщо книгата е написана изключително майсторски и на ниво език тя вече защитава професионализма и показва, че в лицето на Даниел Вълчев имаме автор, който трайно ще заеме мястото си в полето.
На второ място, романът се вписва в една от най-важните традиции на съвременността, според която художествената литература трябва да набавя експертни знания в различни сфери, да бъде близо до науката, да спасява от скуката, да не е чисто забавление, да препраща към други зони и други текстове. Тази традиция е много ясно изявена при писатели като Макюън, Франзен, Уелбек, но големият учител в нея, който е голям учител и на самия Даниел Вълчев, е Умберто Еко.
Не на последно място и с идеята за хибридността на жанра на романа, със събирането на философия и литература, с почитта към написаното, към чуждите книги, думи и вкарването им в собствени сюжети. Може да се каже, че Еко е и своеобразен герой в романа, защото през коментари на неговата фигура и на отделни текстове и пасажи от романите му се структурира самият сюжет и по интересен начин се онагледяват персонажи и сюжетни нишки. Тази игровост е фино и ненатрапливо изведена и задълбочава многозначността на романа.
Когато говорим за страстта на литературата към науката, в романа на Даниел Вълчев тя има и едно много конкретно измерение и това е математиката. Линия, която днес в европейски мащаб има своите големи привърженици в лицето на Даниел Келман и Паоло Джордано например. Радостно е, че към нея вече се причислява и български автор. Темата с математиката, прозренията на невидимия герой математик за света ни днес, за Бог, за живота, ако щете, пречупени през математическата логика, теорията за простите числа и пр., са сред най-силните страници на романа. И там, където един непрофесионалист щеше да залитне към фантастиката, Вълчев предлага желязната логика на науката.
Пътят към чуждото слово обаче в романа не идва само от разгадаванията, пред които е изправен читателят, но и по пътя на историите, които в романа се загатват от книгите, които по един или друг начин попадат в ръцете на централния персонаж - "Вечер във Византия", "Княжна Мери", "Черният обелиск" Освен със структуроорганизираща роля, освен за уплътняване на пространството, те служат и за своеобразна реконструкция на миналото.
И тук идваме и до нещо трето, което е много характерно за романа на Даниел Вълчев. Това е книга за паметта, за изгубеното и излиняло време (по Пруст), за накърнената градскост, за детството, за преживяването на всичко онова, през което помним - вкусове, мирис, запазени предмети И по този начин това е и книга за едно поколение, което е започвало живота си през 60-те или 70-те години на миналия век, което се е сблъскало с промените, познало е емиграцията, успеха и загубите, любовта и самотата. Без много думи, без затъване в идеологеми, без разказ с клишетата за онази епоха, "Неделният продавач на книги" успява да добави смисли към начина, по който българската литература чете миналото.
Накратко, смятам дебютния роман на Даниел Вълчев за сериозна не просто лична заявка, но и за постижение в контекста на посоките, които подема съвременната българска литература - европейските посоки, които следва да държи.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай