Изминаха 15 години от знаменитата реч на Владимир Путин на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г., която шокира западните политици, убедени, че руснаците, победени в Студената война, нямат право да оспорват мита за неприкосновеността на последвалия еднополюсен свят.
Какво се случи на този ден, 10 февруари? Защо сега често от другата страна на невидимата, но очевидно нова Берлинска стена се чуват измъчени признания за собственото им късогледство? Че са подценили думите на руския президент.
Нека си припомним ключовите пасажи от тази реч, проектирана в пропагандната истерия около Русия, която не се появи за войната с майданената власт в Украйна, информационната и психологическа война срещу газопровода „Северен поток 2“, преследването на руските спортисти на Олимпийските игри в Пекин и други.
Февруарските тези
Путин посочи фундаменталната несправедливост на еднополюсния свят, наложен след Студената война. Несправедливостта е, че „както и да е украсен този термин, той в крайна сметка означава на практика едно нещо: това е един център на властта, един център на силата, един център за вземане на решения. Това е свят на един господар, един суверен.”
Претенцията за единствено управление на света с възложената функция на „световен жандарм“, прогнозира руският президент, „в крайна сметка е фатална не само за всеки, който е в тази система, но и за самия суверен, защото го унищожава отвътре."
Посочвайки бомбардировките на НАТО над Югославия, навлизането на американски войски в Афганистан, инвазията в Ирак, Путин заключи: „Днес сме свидетели на почти необуздано, преувеличено използване на сила в международните дела, военна сила, сила, която потапя света в бездната на последователните конфликти. И никой вече не се чувства в безопасност. Искам да подчертая това: никой не се чувства в безопасност!”
Последваха френско-британските бомбардировки на Либия, с подпалването на кървавите граждански борби в Либия, които превърнаха тази нормална страна в под-държава. Предстояха американските удари с крилати ракети срещу Сирия за свалянето на президента Башар Асад. Предстояха напредването на НАТО към границите на Русия със системи за противоракетна отбрана с възможност за нанасяне на първи удар. Предстоеше опит за превръщане на Украйна в „анти-Русия“ с перспектива за превръщане на Севастопол във военна база на НАТО. Предстоеше формирането на нов военен блок от Австралия, Великобритания и САЩ с неприкрита цел да се изправи срещу Китай. Списъкът е непълен.
Уверенията на колективния Запад, че легитимните интереси на сигурността на Русия след разпадането на руския Варшавски договор ще бъдат взети предвид, се оказаха лъжа. В речта на президента на Руската федерация са възпроизведени думите на генералния секретар на НАТО Вьорнер в Брюксел на 17 май 1990 г.: „Самият факт, че сме готови да не разполагаме войски на НАТО извън територията на Федералната република на Германия дава на Съветския съюз твърди гаранции за сигурност“. А в Мюнхен преди 15 години Путин логично попита от подиума: „Къде са тези гаранции?“
На 18 февруари списание “Шпигел” публикува протокола от срещата в Бон на ръководителите на външните служби на САЩ, Великобритания, Франция и ФРГ от 6 март 1991 г. „Ние показахме ясно в преговорите 2 плюс 4 за обединението на Германия, с участието на ФРГ и ГДР, както и на САЩ, СССР, Великобритания и Франция, че няма да разширяваме НАТО отвъд Одер. Следователно не можем да предложим на Полша и останалите членство в НАТО“, казва тогава политическият директор на западногерманското външно министерство Юрген Хробог.
На конференцията в Мюнхен Путин е попитан от публиката: „Признавате ли, че разширяването на НАТО всъщност не е разширяване, а самоопределение на демократични държави, които са поискали да тръгнат по този път?“ Отговорът беше: „НАТО не е универсална организация, за разлика от ООН. Първо, това е военнополитически блок – военнополитически! Защо е необходимо да напредва с военна инфраструктура до нашите граници при разширяване?“
Тогава, през 2007 г., руският лидер предложи да се преговаря. Путин подчерта, че „откритостта, прозрачността и предсказуемостта в политиката нямат алтернатива“, че е необходимо да се намери „разумен баланс между интересите“ на страните, които – беше прочетено между редовете – не могат да се стрижат по един гребен и на които не може да се налагат единни стандарти на държавно устройство, обществен ред и начин на мислене.
В същото време проявата на добра воля от страна на Москва не беше израз на слабост. Путин просто предупреждаваше неприятелските сили, че техните претенции да третират Русия като победена страна ще бъдат отхвърлени.
Реакцията веднага и 15 години по-късно
Достатъчно е да погледнете снимките в лицето на сенатор Джон Маккейн, който седеше на първия ред (преди това той прекара пет години и половина във виетнамски затвор като военнопрестъпник), за да обобщим цялата палитра от емоции на експертите от 40 страни по света. Смесица от удивление, недоумение, разочарование, възмущение.
Припомних си преценката на Израел Шамир, най-язвителния публицист в Тел Авив и наш бивш сънародник: „Сега е трудно да разберем как бихме могли да се възхищаваме на американската свобода в наше време: всички американски вестници осъдиха Путин с единодушие, което през годините на Брежнев КГБ не можа да постигне в редакциите на Москва. „Ню Йорк таймс“, „Лос Анджелис таймс“, „Вашингтон пост“ говориха за московския владетел с арогантност и презрение, както охраната на затвора в “Абу Гариб” говореше за заловения Саддам Хюсеин. Макс Бут се постара особено здраво в “Лос Анджелис Таймс”: за него Сталин е „фашист“, Ахмединеджад е „Хитлер“, а Путин е „въшка, която изръмжа“. Очевидно е бил силно ужилен от речта на президента.
Британският “Файненшъл Таймс”, подреждайки резюметата на речта, написа: „Путин е прав в някои отношения, но не във всяко. Прав е, когато казва, че еднополюсният свят, създаден след разпадането на СССР, се оказва нестабилен и вече се превръща в минало”.
Германското издание "Ханделсблат" саркастично отбеляза, че "там, където Никита Хрушчов разтърси обувката си, Владимир Путин използва думи". А британският седмичник “Економист” заключи в заглавието на една от редакционните си статии: „Не студена война, а студена кавга“.
Както се вижда от днешната дистанция, речта Владимир Путин в Мюнхен, след като успя да възстанови териториалната цялост на Русия и управляемостта на държавните структури, се превърна в крайъгълен камък в отношенията със Запада. В същото време руският лидер не може да бъде упрекнат, че е войнствен и рязък, че гори мостове, че се връща към конфронтационна външна политика.
Както Александър Дугин, лидер на международното евразийско движение, правилно коментира след Мюнхен 2007, „значението на речта на Путин в Мюнхен трудно може да бъде надценено, това наистина е историческо събитие“.
„Еднополюсният свят не се получи. В същото време Владимир Путин не обяви студена война на Запада в речта си в Мюнхен. Просто Западът не е спирал да я провежда през всичките тези години“, отбеляза Дугин. “При Горбачов и при Елцин ние не забелязахме това. Всъщност Путин каза, че сега разбираме всичко това, виждаме всичко и вече няма да е възможно да ни измамят. Започна нова ера на историческо развитие, където многополюсността се превръща в алтернативна ефективна доктрина. В известен смисъл това е геополитическа революция”.-
15 години по-късно председателят на италианския Държавен съвет Франко Фратини признава правдивостта на думите на Путин в Мюнхен, че „трябва да преодолеем еднополюсността, тоест визията, че САЩ са глобалният полицай, който въвежда ред навсякъде“.
А Тед Гален Карпентър, старши сътрудник по изследвания на отбраната и външната политика и главен редактор на “Нешънъл Интерест”, наскоро постулира: „В Мюнхен Путин предупреди западните си колеги да променят курса. В ретроспекция, това беше последната възможност да се избегне нова Студена война между Запада и Русия.
Не по-малко важна е връзката с първопричината за новия кръг на конфронтация между САЩ и Русия. „Последните искания на Кремъл за гаранции за сигурност и изтегляне на войските на НАТО от руските граници могат да бъдат последното предупреждение“, каза Карпентър. „Съединените щати и техните съюзници притискат Русия в ъгъла и това е изключително неразумно, ако целта е да се избегне война с добре въоръжена велика сила”.
Манифест за отричането и независимост
Речта на Путин в Мюнхен се превърна в своеобразен "манифест на отричането". Русия окончателно се отказа от собствените си илюзии, че „чужди страни ще ни помогнат“, че рухналите идеологически огради ще отворят пътя към побратимяване със Запада на основата на „общочовешките ценности“. Не се случи.
Вместо равноправно партньорство на Русия бяха предложени заеми от МВФ с директиви, които не отговарят на икономическите интереси и интереси на гражданите (например унищожаването на въглищни мини в Приморието) и препоръки, които не бяха изпълнени поради недостига на бюджета (да кажем, според стандартите на Съвета на Европа, трябва да се похарчат най-малко 10 щатски долара дневно за всеки затворник).
Мюнхенската реч също беше „манифест на независимостта“: „Русия е страна с повече от хиляда години история и почти винаги се е ползвала с привилегията да провежда независима външна политика. Ние няма да променяме тази традиция дори днес“, заяви Путин. Това беше шок за онези западни политици, които мислеха в унисон с Маккейн, който поиска да довърши Русия.
Малко хора са очаквали, че за кратък исторически период страната, разкъсана и разбита през 90-те, ще успее да събере сили и, както се изрази канцлерът Горчаков, да се „съсредоточи“.
Остава да добавим към обръщението на „нашите партньори“, живеещи в имперски илюзии, това, което китайските другари често им посочват: не казвайте, че не сте били предупредени.
Превод: В. Сергеев
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай