"Кого да слушат медиите"

---

   Заглавието "Кого да слушат медиите" сигурно звучи смешно. Ако не смешно, то поне странно. Така формулирано питане като че ли изобщо не може да съществува. Кои медии? Защо да слушат някого? Медиите не са ли...

   В многоточието се съдържа неизказано, но подразбиращо се убеждение, че средствата за информация, чиято и собственост да са, все пак принадлежат на самата информация, а тя е... Появява се второ многоточие. В него отново се съдържа неизказано, но подразбиращо се убеждение, че информацията може да бъде манипулирана, но в крайна сметка има фактическа обективност, истината излиза наяве и... Стигаме до трето многоточие. Неизказано, но подразбиращо се - истината е автономна същност, самопородена ценност, не слуша никого, не зависи от никого, служи сама на себе си, тя e... Четвърто многоточие.
 

   Тогава философско-религиозните морални нагласи започват да търсят своя идеологически носител - своя политически представител от плът и кръв, който да унищожи господството на злодеите тук и сега.

   Как изглежда този политик? Обикновено той е крайно принципен и затова изповядва крайно лява или крайно дясна утопична идеология. Но понеже политическите крайности са неприемливи в съвремието, се намира такъв, който е готов категорично да отсъди, че по най-съществените теми няма ляво и дясно, има универсална справедливост (тук отново проговаря метафизиката) и тя диктува всевалидните закони. Някой би казал, че "няма ляво и дясно" може да твърди само лявото. Така е, но да не се разсейваме.

Друга отличителна черта е атеизмът. Да, парадоксално е, но философско-религиозните нагласи на праведниците намират действено въплъщение в атеистична фигура, ако ще тя упорито да се прави, че не е такава. В най-добрия случай става дума за последовател на езическо вярване, защото няма как християнското боголюбиво смирение и търпение да свърши работата.

   Въпреки метафизическата природа на своите убеждения, самите праведници също са далеч от философската неутралност и религиозната извисеност. Затова парадоксът се преглъща бързо, а лекото светско неудобството се компенсира от религиозен култ към личността на политика. Неговата правота започва да не се подлага на никакво съмнение. Качествата му не се коментират, фокусът се поставя изцяло върху недъзите на противника и жаждата за победа.

   Ако такъв политик, олицетворяващ светостта на своите поддръжници, по един или друг начин получи достатъчно власт и атакува превзетите медии, най-вероятно ще успее да изгони злия демон на лъжата и те ще започнат да изпълняват обществения си дълг, както е редно. Да служат на революционната борба в името на истината е единственият смисъл на тяхното съществуване. Средствата за прочистването са оправдани от целите, но не в лошия смисъл, защото лошо в революцията няма, тя е само добра, всички забележки към нея са подривни аргументи на "малката правда", която също трябва да бъде премазана.

   А какво ще правят медиите, след като революцията си изпълни задачата? Преди всичко знаем, че истинската революция е перманентна, според популярното определение. Значи - предстои едно безкрайно прочистване. А иначе емисиите на медиите, които вече, слава Богу, са започнали да слушат правилните хора, ще се състоят от две части: ежечасно оповестяване на революционните победи и ежечасно громене на врага, който непременно продължава да не се предава.

Момент. Това, последното, прозвуча познато. Българите над 40-годишна възраст имат спомен от такъв медиен рай, те са живели в него.

  Излиза, че мястото, към което така ревностно се стремим, вече е било наше притежание. Защо тогава сме се отказали от него? Най-вероятно сме били лукаво подмамени от неправилните хора и лекомислено сме им предали управлението, за да ни докарат малко по-късно до окаяното състояние, в което се намираме.

   По-младите пък изобщо не са дишали чистия въздух на онова хубаво време и се борят за него като за първи път. Контекстът е различен, но по същество противопоставянето е същото - да се въстане срещу притежателите на средствата за производство и техни разпоредители да станем ние. Да се слуша нашата дума! Сърп, чук или смартфон - няма значение, щом го държа в ръка, аз ще казвам какво да става. Информацията пристига в задния ми джоб, с моите пари се плащат заплатите на телекомуникационните компании, а който плаща, той поръчва музиката. Така е честно. Искам да виждам и чувам своята истина.

   Както вече споменахме, този справедлив, но не съвсем (класово?) осъзнат сблъсък се канализира от запасни революционни кадри, които с настояща дата съжаляват, че са позволили смяна на системата. И ето че млади и стари обединяват усилия - едните, за да сбъднат несбъднатото, другите да си върнат изгубеното.

   И у нас, и в чужбина тази борба изглежда обречена на успех. Така че в скоро време всичко ще бъде наред.

   Само че този текст не желае просто да приветства революционния устрем, а с риск да предизвика вълна от негодувание иска да обърне внимание върху един малък онтологичен проблем, който впрочем е известен отдавна.

   Ако съвестта, която е нашата връзка с метафизическото морално съдържание, се впрегне в масово движение за революционна промяна на физическия свят, то със сигурност резултатът няма да отговаря на очакванията, а само гротескно ще наподоби своя висш първообраз. Тези, които приемат с охота гротеската, затварят очи пред проблема. А той се състои в това, че метафизическото не може да бъде представлявано от конкретна политическа организация, дори последната да лансира идеология, основана на или близка до религиозните вярвания. Гласът на съвестта умира, ако бъде пропагандно озвучен. Ясно е защо умира.

   Затова внимателно трябва да се подхожда към процесите, в които човек превръща моралните си аргументи в политически. Или с други думи - когато смесва отвъдното с тукашното, съвършеното с несъвършеното. Свойствата на такова (ал)химическо съединение крият опасни последици.

   Но не е ли пресилено да се разсъждава в такива категории, при положение че уж за медии говорехме. Как стигнахме толкова отвлечено далеч?

  Ами стигнахме, защото патосът на упреците към прокълнатата медийна среда ни поведе натам. А той е такъв, защото изригва от дълбоко, сякаш от най-дълбокото ни възмущение.

   Може би не е добре да призоваваме небесния гняв, въплътен в министерско разпореждане, да сложи край на адските злоупотреби в пристрастното поднасяне на информацията. Може би по-скоро да помислим за собствените си пристрастия и крайната фрустрираност от факта, че те не намират удовлетворение. Може би е възможно да се съгласим, че корекциите, които искаме, трябва да бъдат по-скромно и конкретно обосновани с оглед на медийното законодателство и по-адекватни на медийната специфика с всичките ѝ присъщи плюсове и минуси.

   Може би наистина трябва да зарежем трансценденталната аргументация и да влезем в по-приземен, човешки разговор, като не се отказваме от търсенето на истината, но приемаме, че понякога и ние самите сме пречка по пътя към нея.

Може би тогава медиите ще започнат да ни слушат. А може би те ни слушат през цялото време и затова са в такова състояние - прилично на нашето. Може би трябва да си запушат ушите за шума и всеки медиен професионалист и участник в публичния живот да опита отново да чуе собствената си съвест.