COVID-19 упражнява насилие върху човешката психика. Той променя нашето отношение не само към света, но и един спрямо друг. Пандемията отнема възможността да бъдем различни и се опитва да ни обезличи. Това заяви в интервю за БГНЕС писателят Владимир Зарев.
Г-н Зарев, засегна ли Ви пандемията?
Отговорът е и много лесен, и много труден. Лесен е, защото самият аз преживях COVID-19. Много тежко, в продължение на две седмици имах температура между 38,5 и 39,2 градуса. Имаше моменти, в които си мислих, че просто тази болест ще ме прегърне и ще ме вземе. Слава Богу, успях да се справя, сега се чувствам вече добре. Мина един период на възстановяване, върнаха се силите ми, желанията ми, надеждите и мечтите ми. Искам да разкажа за тази пандемия от гледна точка на моя собствен опит. Най-важното нещо е непрестанното насилие, което този вирус, тази зараза, този бич Боже упражнява върху нас. Непрестанното, страшно усилие, което променя психиката на човека, всеки от нас, до голяма степен и човечеството.
Първо, бих искал да Ви кажа за насилието на страха. Всеки от нас изпитва уплахата, че той или негови близки, приятели могат да се заразят и да има фатални последици. Второто, много страшно насилие върху човешката психика е неизвестността. Този вирус, повярвайте ми, е голяма енигма, той е необясним. Само това ще Ви кажа, че 14 дни съпругата ми, поетесата Мирела Иванова, беше в карантина заедно с мен и ние непрекъснато бяхме заедно в този апартамент, но тя не се зарази. Това е чудо, то е нещо необяснимо! И неизвестност кога може да ни улови, колко време ще продължи, как ще мине, защото при някои протича много леко, кога ще си отиде тази пандемия, кога ще освободи от прегръдката си човечеството, кога хората отново ще възвърнат свободата си?
Всичко това е неизвестност, която също потиска и плаши
Третата форма на насилие е несвободата – задължителното носене на маски, разстоянието, което трябва да следваме, това, че фактически страната се намира в локдаун, т.е. всичко в нея не работи и е затворено. Приветствам тези мерки, но те отнемат свободата ни, действат върху психиката ни и променят нашето отношение не само към света, но и един спрямо друг.
Има още две неща, които искам да спомена и които са страшно важни. Едното – това е, че тази пандемия, този вирус на COVID-19 ни въвежда в задължителното равенство. А всяко задължително равенството – това го знаем от социализма и от прекрасната книга „1984“ на Оруел –е форма на безличие. Значи, тази пандемия масово ни обезличава. Ние сме били личности, някакви… Аз винаги съм твърдял, че свободата е форма на различие, че колкото по-различен е един човек, толкова той е по-независим – точно това ни се отнема в пандемията.
И последната форма на насилие, оказва се, пандемията е световен проблем. Като на война – заплашен е всеки един от нас поотделно, но в същото време и цялото човечество. Всеобхватността на заплахата също действа върху човешката психика. Познавам хора, които стигнаха до развод в цялата нервност, която непрекъснато се упражнява върху тях от вируса и пандемията.
Как можем да се противопоставим на това насилие?
Ще ви кажа как аз се противопоставям. Най-вече с четене, защото когато човек потъне в един друг свят – на книгите, който засяга пряко въображението, той се спасява точно от това безличие, от несвободата. И, разбира се, съхранява въображението си. Мисля, че едно от нещата, което може да спаси човечеството, е духовността. Тя ще ни помогне да възвърнем целостта на собствената си личност и да заживеем с нея – над ограниченията, над страха.
Според Вас, ще можем ли да се върнем към стария си начин на живот след пандемията?
Отдавна развивам тезата си, че човешкият разум е ракът в природата. Човекът със своята алчност, със своята агресивност, със своя краен материализъм, в който живеем в момента, фактически унищожава света, който го е създал, така както раковите клетки унищожават човешкия организъм. По същия безкрайно глупав и изтощителен начин използваме природата и това нещо неминуемо ще се върне към нас. Убеден съм, че тази пандемия възникна като бич Божий, като отговор на тази бездуховност, на това, че в човешката ценностна система най-стойностното са парите. А по американския модел е успехът, сърцевината на който са пак парите. Но, замислете се, човешкото щастие е нещо много по-сложно от успеха и парите.
Щастие е човек да бъде здрав, да бъде в съгласие със себе си и с другите, да обича и да бъде обичан. Това по някой път са много, много по-важни неща от тази примитивна форма на мислене. Защо започнах да отговарям така на вашия въпрос? Защото съм убеден, че човекът, човечеството не разчетоха правилно това изпитание, което ни застигна. Трябва просто по друг начин да осъзнаем, че трябва да се променим, да загърбим този краен материализъм, ужасното подчинение единствено само на успеха и на парите, да се върнем към духовността.
Смятате ли, че спасението е в любовта, в добротата, които толкова много ни липсват?
Вижте, любовта е нещо изключително важно е човешкия живот. Също като омразата любовта ни прави несвободни. Човек, който обича не е свободен, той е подчинен на този, който обича, но това е форма на една прекрасна, чудесна, щастлива несвобода. Любовта ни дарява с изключителни, позитивни емоции. Когато човек е по-добър, той е по- приветлив, отнася се по-оптимистично към всичко, което ни заобикаля. И каквито и трудности да се случат в живота му, човекът, който обича, може да ги преодолее.
В романа ми „Чудовището” е разказана една невероятна, може би, невъзможна любов между възрастен писател – много опитен, циничен, животът го е направил такъв, с него той прикрива собствената си човешка ранимост, и една млада, красива, умна, интелигентна журналистка, която сякаш иска да напише книга за него. Той се съпротивлява , знае, че в това нейно желание се крие някаква неистинност. И то се оказва фактически така, защото тях двамата ги свързва нещо, което се е случило преди тях, с други хора, но което повлиява на техните отношения и ги сдвоява по един особен начин. Колкото и да звучи абсурдно тях ги събира омразата, но ги разделя любовта.
През по-голямата част от миналата година бяхме принудени да си останем вкъщи, поради пандемията. Вие откъде черпите вдъхновение, кое Ви дава импулс през последните месеци?
Имам една голяма, може би, последна мечта. Все пак съм на 73 години и времето лети все по-бързо някак си… Ще ми се да напиша, може би, един последен роман, който изисква много време, много усилия, дано Бог да ми даде и времето, и усилията. И който ще е много труден, защото ще опитам да обедня няколко неща в едно. Това е пандемията, това, което се случва в момента и отношенията в семейството на моя герой с исихазма и Фераро-флорентинската уния. Ще поясня – исихазмът е духовно учение, което предшества падането на България под турско робство Едно духовно учение, чрез което религиозният човек се стреми към съвършенство, а то е невъзможно – като хоризонт- колкото повече го приближаваме, толкова повече то се отдалечава от нас.
Що се отнася до Фераро-флорентинската уния – това е един от съдбовните моменти в историята на християнството. Тя се сключва през 1437 година и това е последният опит да се примирят православието с католицизма. Тогава, в 1437 г. вече България е под турско робство, Сърбия, Румъния – също, целите Балкани, почти цяла Византия, остава само Константинопол. И константинополският император фактически предизвиква тази уния, иска среща с католиците и това става в началото в италианския град Ферара, после се премества във Флоренция. Правят опит да примирят несъгласията между православието и католицизма в името на това католическата общност да помогне на православната, да изпрати кръстоносен поход, който да освободи Балканите от турците и той се осъществява . Става дума за похода на Янош Хунияди и Владислав Варненчик, който, за съжаление, остава неуспешен. Освен това привидното примирие, до което достигат двете общности, се разрушава в този момент и православието и католицизма остават разделени. Много трудно ще бъде да обединя всички тези неща, но ако успея да го направя, ще бъде наистина един от най-добрите ми романи.
През последната година получихте няколко награди, разкажете малко по-подробно за тях?
Лично за мен те имат голяма стойност -емоционална и духовна. Една от тях е признанието на Общинския съвет на град Елена и получих наградата на името на Стоян Михайловски, която е много ценна – приятна и мила награда, дадена ми от много мили и красиви хора. Другото отличие е също особено трогващо – получих го от сайта на портал Култура, заедно със списание „Култура“. Мога да кажа, че това е една от най-важните, от най-същностните културни институции в момента в България. Портал Култура, заедно със списание „Култура“ разказват всичко това, което се случва в изкуството в България, включително и в българската литература. И затова тази награда наистина беше много впечатляваща и радостна за мен.
Имате признанието най-вече на читателите, сравняват Ви с Балзак…
Мисля, че съм един от най-четените автори в България. Мога да Ви кажа само, че последните две години получавам от Столична библиотека плакета за най-честен български съвременен автор , което е наистина голям комплимент. А другото, за което казахте…да, немската критика ми даде това название „българският Балзак”- за моите романи, които издадоха в Германия. Там излезе „Разруха”, трилогията ми „Битието”, „Изходът”, „Законът”. Всички първо бяха издадени в твърди корици, много луксозни издания, а след това друго издателство изкупи правата и ги преиздаде в меки корици. Както и „Разруха”, която се появи на книжния пазар в меки корици в една от най-впечатляващите немски библиотеки за чужда литература – „Киви”.
————————————————–
Владимир Зарев е живият класик на съвременната българска литература, писател от европейски ранг. Написал е над 18 книги, между които трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“, култовия роман „Разруха“, романите „Лето 1850“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Орлов мост” и др. Пише във всички литературни жанрове – романи, повести, разкази, стихове, дава интервюта и публикува стотици коментари по актуални теми от обществения живот. През 2013 г. излиза ТВ сериал „Дървото на живота“, екранизация по романа му „Битието“. Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция, Хърватия, Сърбия, Германия, а „Разруха“ става бестселър в Германия и САЩ. Владимир Зарев е син на известния историк и литературен критик акад. Пантелей Зарев, брат на режисьорката Весела Зарева и съпруг на поетесата Мирела Иванова, която е и драматург в Народния театър „Иван Вазов”. /БГНЕС
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай