2020 година бе по-скоро политическа, отколкото икономическа.
Стопанските последици от COVID-19 бяха невъзможни за предвиждане. Защото не бе и не е възможно да бъдат изолирани като самостоятелен феномен. Съсредоточаването върху тях прилича на гадаене - независимо кой го прави.
Струва ми се, че политическите промени на 2020 г. са по-важни. Те ще създават дългосрочни проблеми в икономиката и благосъстоянието. И не става дума за протестите от средата на лятото. Те са нещо обикновено и се случва именно през лятото от 1990 г. насам.
Най-важният резултат на годината е възраждането на манталитета и начините на правене на политика от преди 1989 г. Това връщане е фарсово, но не много забавно.
Ако през 1990-1991 г. имаше връщане назад възстановяване на нормален политически плурализъм, права на собственост и икономика координирана от свободно договаряне на сделки и цени, то бе движено от желание нещата от живота да бъдат организирани "като навсякъде".
През 2020 г. връщането е към някакво идеализирано състояние на страната от последните години на комунизма.
Общият знаменател на това връщане е възстановяването на държавността във всичките й неприятни, но вече позабравени от широката публика, измерения от преди 1989 г.
Много хора от години роптаят, че държавността - каквото и да се подразбира под тази абстракция - трябвало да се "върне" на хората. Ами, ето върна се. 2020 година е завършек, осъществяване на тези въжделения.
Командното начало
Върна се командната система в икономиката и обществения живот. Има някакво оправдание в пандемията. Но тя само засили процеса не централно планиране.
Иначе изолирането на носителите на зарази е единствената успешна практика при такива бедствия и е известна още от поне VI век преди нашата ера. Вижте Стария завет, "Левит", глави 13-18. Властта в такива ситуации има известна и разбираема логистична роля. Малки групи могат да се договорят да спазват определени правила на поведение, което да ограничи разпространението на заразата. За голямо множество граждани, решенията се вземат и налагат от техни представители.
Особено видно е командването именно в здравната област. По едно време целият щаб носеше военни и полицейски униформи, цивилните му членове не получаваха думата или и те се държаха като фелдфебели.Успоредно с това постепенно, но сигурно се промени и политическия речник. Вече дори коментатори и журналисти с видимо добра обща и езикова култура непрекъснато водят някакви "битки".
Министър на правосъдието започна битка срещу правата и направо поиска суспендиране на конституцията в частта й за правата на гражданите. А след това и състави проект за нова конституция за прокурорска република и политическата роля на главния прокурор. На премиера и неговото мнозинството в законодателното събрание идеята очевидно се хареса. Всички партии там забравиха, че правата са преди държавата и не са "дават" от нея.
Политическото им мислене по тази тема, независимо от очевидната несъобразност на самия проект, се върна преди 1989 година и някак си естествено парламентът се премести в къщата на ЦК на БКП. Извън парламентарната опозиция също настоя народът да си върне държавата. И етатизмът бе предоставен в отговор и на това искане. Държавата и "националният" интерес винаги са на тези, които управляват в момента.
Планиране и насилие
Държавата стана орган за централно планиране. И пандемията отново бе използвана за оправдание. Но процесът бе започнал още през 2015-2017 година с разработването на многократно изказваните преди идеи за ревизия на приватизацията и одържавяване на цели отрасли - от електроразпределението до театралното дело и Варненския балетен конкурс. Независимо дали ставаше въпрос за водата на Перник, за хазарт или за нещо друго, отговорът бе и е един и същ - повече държава.
Резултатът е държавно ВиК, държавен хазарт и държавни бензиностанции, без да се броят вече направените инвестиции в "Южен поток", АЕЦ "Белене" и разрастването на разходите за държавни служители, служби и стратегии. Самите служители са отвъд всякаква опасност да останат без работа.
Колкото повече правителството планира, толкова по-малко това е възможно на равнището на отделния човек или предприятие.
Повече държава означава и повече насилие в обществото.
Регулатор на насилието и на пазара на силови услуги е правителството и в частност посоченият и избран от неговото мнозинство главен прокурор. Тук не става дума само за личността. И не е вярно, че в сегашната конституция е запазена някаква съветска смеха на тази институция. Преди 1989 г. над нея винаги има някакъв диктатор.
След 2012 г. в тукашния политически живот постепенно бе напипана формула на сътрудничество на главния прокурор с политическата власт, в която той има реално ръководна роля. Поради дългия мандат, който попада между сменящите се мандати на законодателното събрание и изпълнителната власт.Това развитие само по себе си е последица на още по-старо тълкуване на конституцията, което включи главния прокурор във формата на държавно управление. Тоест оказа се, че само нарочно избрано конституционно събрание може да промени начина на функциониране на олицетворяваната от него институция.
Такъв е смисълът на Решение № 3 от 10 април 2003 г. по конституционно дело № 22 от 2002 година. Помня го, защото то бе образувано на рождения ми ден по искане на прокурора Никола Филчев. След него бе само въпрос на време, намиране на подходящ човек, процедури и законодателна техника, за да обрасне прокуратурата с подчинени институции и да бъде запълнен Висшия съдебен съвет с политически назначения.
За да встъпи главният прокурор в публичната роля на съдник (вместо съда), не само като обвинител. В началото на септември "Капитал" описа относително подробно как се стигна до положението, че главният прокурор "хипертрофира до мощен политически и икономически играч". Готовността, изказаните мнения и личният стил, с които сегашният човек на тази длъжност изпълнява тази роля само спомогна на осъзнаването на особеностите на регулирането на държавното насилие в България.
Общественото доверие
След демарша на Христо Иванов и Ивайло Мирчев в Росенец, и след разкритията на Николай Стайков за "Осемте джуджета", доверието в държавното управление на страната не можеше да не се разложи.
"Доверието е важна смазка в обществената система", казва един Нобелов лауреат по икономика през 1974 г. "Изключително ефективно е да се разчита в някаква разумна степен на думата на другите хора; пести много неприятности. За съжаление, доверието не е стока, която може да се купи лесно. Ако трябва да го купите, вече е съмнително какво точно купувате". Колкото и да използвам Кенет Ароу в лекциите си, никога не бях предполагал, че това негово наблюдение е толкова пряко приложимо за описание на положението в която и да е страна.
Не че и преди не се е случвало, но през 2020 г. доверието в държавното управление се превърна в ритуал, дори за онези, които го защитават. Това настроение също напомня положението в страната от 1980-ге години: никой не му вярва, но всички се опитват да го използват. За всеки случай.
Управлението на закона бе заменено с управление на човека. Това става в малки по обхват, но видими вече за всички сегменти на обществения живот. Първото управление е полезно за обществото и стопанството, а второто - по-скоро вредно, ако не се опира на първото. Дори при встъпването на България (заедно с Хърватия) в Разменния механизъм на еврото бе поставено условие страната "да продължи да прилага мащабни реформи, започнати в съдебната система и в борбата с корупцията и организираната престъпност (), предвид значението им за стабилността и целостта на финансовата система". Онова, което следва за хората тук имитация на управлението на закона, докато отмине бурята с наблюдението на това управление от ЕС.
Цената на доверието
Доверието не се купува лесно, но винаги може да се опита.
Точно това се случва от лятото насам. Детайлите са ясни: най-много и веднага получават онези трупи избиратели, които имат най-голяма тежест като брой гласове при изборите - пенсионери и държавни служители. Останалите получават обещания за финансиране от данъкоплатците на ЕС. В тези жестове няма нищо особено и ново - купуването на гласове е забранено на дребно, но не и на едро.
От март 1991 г. до октомври 2020 г. принцип на публичните финанси на България е срещу разходите на правителството да има осигурени данъчни приходи. С временни изключения този принцип се спазва дори преди 1997 г. През следващите 23 години три години са с дефицит над 2% от БВП (2009-2010 г. - глобална рецесия и 2014 г. с -5.5%, заради изплащането на гарантираните спестявания в КТБ). От другите само една година е с дефицит 2% от БВП (2011), пет са с дефицит по-малък от 1.5%. Бюджетното салдо е положително дори в такива трудни години като 1997-1999 г. В същото време до 2008 година се намаляват преките данъци, до януари 2021 г. се увеличават се бюджетните приходи, изплатен е външния дълг от времето на БКП. Средствата стигат и за неразумни харчове от около 500 млн. лева на година, и за изплащане на обезщетения на "РОСАТОМ", и за финансиране на проекти на "ГАЗПРОМ", и за плащания към "спестителите" в КТБ.
В бюджета за следващите години, с промяна в закона за публичните финанси, този принцип на публичните финанси е заменен с нещо като двойно дъно: приходите не са сигурни и се предполага финансиране според случая със заеми и субсидии от ЕС за текущи разходи.
Назад инвестиращата държава
Това също е връщане към 80-те години на ХХ век. Тогава държавните заеми се вземат, за да бъде подкупено населението. Консолидираните (включително лихвите) правителствени разходи отиват отвъд 40% от БВП и постепенно се доближават до 60%. Причина за това е изчезналата вяра, че СССР ще финансира плащанията по външния дълг.
БКП моли това да се случи и България получава блокове в АЕЦ "Козлодуй", "Белене" като проект (в средата на 80-те отхвърлен порази сеизмичен риск, но върнат в плановете по настояване на държавния глава), "Радомир" и пр. През 1981 г. е измислена програма за стимулиране на растежа с 2.95 млрд. лв. Тя не дава резултат. Ръстът на заплатите не съответства на "достатъчно високо нарастване на обществената производителност на труда", казва отчетът на БНБ за 1985 г. (След 2010 г. години наред ръстът на МРЗ е 2.3 пъти по-бърз от ръста на БВП.)
По това време също е измислен нов подход към банките и държавните предприятия. През 1986 г. "системата за самозадоволяване на населението заема важно място в изпълнението на програмата на партията за по-нататъшно повишаване жизненото равнище на народа".
Тогава бе измислена концепцията за "качествено нов икономически растеж", сега - стратегията "догонващ икономически растеж, основан на иновациите".
Както в началото на 1980-те, така и днес кредиторите, МВФ и ЕС не виждат проблем в Това България и другите страни да вземат нови заеми. Това също напомня положението от едно време. Тогава Съветският съюз се оказа неспособен да покрива заемите на Полша и България, сега надеждата е, че това няма да се случи с Европейския съюз.
Самият Съюз е вече кредитор от последна инстанция.
Процесът на това превръщане тече от май 2018 г. и приключи през май тази година с приемането на регламента за новите източници на приходи на ЕС.
Те ще влязат в сила през април 2021 г. Като условие за участие на отделните страни членки в плановете и схемите за възстановяване и заеми. ЕС един вид също подкупва политическите ръководства на страните, за да примат те такива неща като премахване на данъчната конкуренция между тях, въвеждане на нови данъци и общо регулиране на работните заплати.
Красен Станчев
Основател на Института за пазарна икономика. Народен представител във Великото народно събрание (1990-1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996 - 2001) и доцент в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Управител на КС2 ЕООД.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай