Преди 150 г. е учредена Българската екзархия. Годишнината от знаменателното събитие бе чествана вчера тържествено в Националната библиотека "Св.св. Кирил и Методий". Честването се съпътства от изложба, в която са показани оригинални документи, свързани с основаването на Българската екзархия и избора на първия български екзарх - Видинския митрополит Антим I.
По силата на султанския ферман от 27 февруари 1870 г. и на екзархийския устав, изработен от Църковно-народния събор в Цариград през 1871 г., Българската екзархия става първата официално призната българска институция след близо 500 години турско робство.
На 28 февруари 1870 година, великият везир на Турската империя Али паша връчва на членовете на смесената българо-гръцка комисия във Високата порта десетилетия очаквания султански ферман, с който се признава правото на българите да имат черква, независима от цариградската патриаршия.
Ферманът е издаден в петък, 27 февруари 1870 г. На цариградската българска колония документът е показан на 1 март, Неделя православна, в дървената църква „Св. Стефан", където се стичат радостно възбудени цариградските българи...пред богомолците се изправя внушителният Иларион Макариополски...Като припомня великия ден 3 април 1860 година, когато от същия амвон беше изхвърлено от богослужението името на цариградския патриарх...Иларион гръмогласно възвестява: "Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите..."
"През 865 г. княз Борис I покръства българите. Само след 5 години той успява да се сдобие и с независима църковна йерархия и на 4 март 870 г. са поставени основите на поместната Българска църква. Неговият син цар Симеон Велики въздига Българската църква в ранг на патриаршия, а през 927 г., при цар Петър I - Константинополската патриаршия официално признава автокефалията и патриаршеско достойнство на Българската православна църква.
През 1018 г. византийският имп. Василий II превзема Охрид, последната крепост на Първата българска държава. Тук е заварен и свален Българският патриарх Давид, с което и самата патриаршеска институция е унищожена. По-голяма част от нейните епархии влизат в новоучредената Охридска архиепископия, а останалите минават към Константинопол. През 1185-1187 г., след успешното въстание на Асеневци, в новата столица Търновград е учредена Търновската архиепископия. По времето на търновския цар Иван Асен II (1218-1241) на църковен събор в гр. Лампсак през 1235 г. - със застъпничеството на Никейския патриарх и съгласието на останалите източни патриаршии - патриаршеският статут на Българската църква е възстановен.
В края на 14 в. българите отново изгубват своята държавна независимост и са завладени от Османската империя. Малко по-късно, ок. 1416 г., настъпва и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминава в юрисдикцията на Константинополската гръцка патриаршия, на Охридската архиепископия и на Ипекската сръбска патриаршия. През 18 в. са ликвидирани и самостойните Ипекска сръбска патриаршия (1766 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.). Така всички български земи преминават в духовното ведомство на Константинопол. Поробеният български народ е бил представляван пред султана от Вселенския патриарх и смятан за част от рум милета", припомня славната история на нашата църква доц. д-р Христо Темелски, директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия.
Ферманът от 1870 година е подложен на всевъзможни изискания за корекции и прередактиране, непостижими дори за днешната пластична хирургия. Очертават се и лагерите. От една страна са гръцките и сръбските претенции към възникващата „нова" църква на Балканите, а от друга -дипломатическите пируети между Портата, Русия и Австро-Унгария.
Българската православна църква просъществува като Българска екзархия от 27 февруари 1870 г. до 10 май 1953 г. - когато е възобновена Българската патриаршия. След Освобождението от 1878 г. екзархийският диоцез условно се разделя на вътрешен (в свободното ни Княжество България) и външен (нашите български епархии в пределите на Османската империя). Седалището на екзархията обаче остава в Цариград и оттам се ръководи църковният живот в целия екзархийски диоцез, пояснява доц. д-р Христо Темелски.
"От документите, изследванията и спомените за тези години откриваме масово целенасочени действия на гърци и сърби за разделянето на Македония на сфери на влияние. Има нещо болезнено до истеричност в техните претенции за овладяване на територии, в които компактното население е българско. На гръцките и сръбските архиереи, които и сега надигат високо глас, че се нарушава канона, ще припомним, че и тогава те използваха същите аргументи. Особено ги плашеше чл.10 от Фермана, който предвиждаше в македонските епархии да се проведат истилями, т.е. допитване до населението. Две трети от населението ако предпочете една от двете църкви - Екзархията или Патриаршията - се удовлетворяват исканията им.
Какво показаха резултатите от допитването? В Охрид само 139 души, предимно власи, заявят, че остават към Патриаршията, а останалите 22 000 венчила се присъединяват към Екзархията. В Скопие от 8698 къщи 8131 се обявяват за Екзархията, а 567 гръковласи желаят върховенството на Патриаршията", пише главният редактор на списание "България-Македония" и директор на издателство „Свети Климент Охридски"
Месеците от издаването на Фермана на 28 февруари 1870 г. до обявяването на схизмата на 16 септември 1872 г. са наситени с много интриги, с много национален подем, покруса, надежди и разочарования, особено за българите в Македония. За униние и примирение обаче и дума не може да става. Народното единство е онази тайнствена сила, която ги насърчава, окуражава и вдъхновява. Затова и Симеон Радев е категоричен:"Какво следва от всички тези събития? Това, че Македония след четири десетилетия копнежи за българска църква с непрекъснато нарастваща сила съдейства за постигането на тази велика цел... Следователно ония, които твърдят, че Екзархията била създала българи в Македония, са или абсолютно невежи по въпроса, или фалшификатори на историческите събития.
Македония участва наравно с другата част на българския народ в тържествения акт за обявяване на българската независима църква на 11 май 1872 г. от екзарх Антим I, заобиколен от шестима владици, трима от които македонски българи: Панарет Пловдивски - от с.Пътеле, Леринско.Избран за софийски митрополит. Панарет Зографски от Галичник и Генадий Велешки от Охрид. Следователно, извършен пред хилядното множество българи в Цариград, този акт е еднакво дело на българския север и на българския юг." (Симеон Радев, „Македония и българското Възраждане през XIX век, Скопие, 1942 г.)
През 1912 г. в Македония има 1373 екзархийски училища с 2266 учители и 78 854 ученици.
Моментът е не само вдъхновяващ, но е и силно драматичен, защото е неизбежно обявяването на схизмата. Това налага Екзархът да прояви твърдост и кураж и да продължи да изпълнява пастирските си обязаности. В този момент се извисява един глас, високо и отривисто. Това е Тодор Кусев от Прилеп, бъдещият митрополит Методи Кусевич, който се обръща към Екзарха с думите: "Очите на целия български народ са умолително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата църква. От Вас се чака да избришите горките народни сълзи. Вие сте, що ке утешите, смекчите и изведете на добро пасище отруднелото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без народност и пастири стадо Христово - българският народ."(в."Право" 27 юни 1872 г.).
По повод издаването на фермана Петко Р. Славейков написва стихотворението "Честит ден", което отпечатва като притурка на излизащия в Цариград в-к "Македония".
"Ден тържествен! Празник всенароден!
Тържествувай българский народ!
Ти черковно вече си свободен,
Свободен си, на царский живот".
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай