Днес, когато избират професия, младите или слушат сърцето си, или се водят от прагматични съображения. Но какво е да избереш своя път с усещането за предварителна обреченост, с ясното съзнание, че може да бъдеш подложен на репресии или най-малкото - да станеш обект на насмешки? Когато е на 26 години, отец Стефан Стефанов решава да стане свещеник и е един от малцината, които избират този път във времената на властващата атеистична идеология. Председател е на русенския храм "Св. Николай Чудотворец" и от ръкоположението си до днес служи в тази енория вече над 40 години. Бил е народен представител от СДС в 36-ото и 37-ото Народно събрание, автор е на множество статии и богословски есета. Отец Стефан говори за вечните истини за Бога на жив, съвременен език, разпознаваем и за всеки млад човек.
По повод Деня за почит на жертвите от комунизма разговаряме с отеца.
Обичайно е да мислим, че през комунизма в България повечето свещеници са потомствени, докато Вашият случай не е такъв. Какво Ви накара да тръгнете по пътя на свещенството именно в онова атеистично време?
- В решението ми има тайна, скрита и за самия мен. Част от причината се съдържа в самия въпрос - атеистичното време. Решението ми беше някаква форма на съзнателна съпротива на онова време. Семейството ми не е свързано в Църквата, затова посрещна с изненада решението ми. Повечето от приятелите ми реагираха с учудване, някои с ирония, други го мислеха за каприз или случайно хрумване.
Аз самият не бях напълно наясно в началото, защото интересът ми към богословието и религията беше спонтанен, а знанията - нищожни. Днес си давам сметка за невидимата Божия намеса в живота ми, как Бог ме е насочвал, без да ми се налага. Минах през доста препятствия, докато започна да уча богословие едва при второто ми кандидатстване. При първото ме извикаха в Държавна сигурност, за да ме предупредят, че няма да вляза. Наистина в последния момент се публикува решение завършилите техникуми да не бъдат допуснати до изпит. Това обаче усили желанието ми и на следващата година успях да постъпя в Духовната академия. Предметите, които изучавахме, ми ставаха все по-интересни, макар за повечето да нямахме учебници, но за сметка на това заварих старите, ерудирани преподаватели, които две години по-късно бяха принудително пенсионирани. Бях ръкоположен за дякон, а на следващата година за свещеник още преди да съм завършил. Това беше преди 41 години. По-късно никога не съм съжалявал за решението си.
Както отбелязвате в беседа за Православие.БГ, не сте от ранното поколение свещеници, които са служили с риск за живота си, но това не означава, че в края на 70-те и началото на 80-те години властта не е продължила да съсипва Църквата, но тази цел е била осъществявана по-перфидно, с "меки ръкавици". Какви са били тези по-завоалирани механизми?
- Ръкавиците не бяха толкова меки, просто вече не се извършваха среднощни арести и не се разстрелваше без съд и присъда. Комунистическата власт засилваше атеистичната политика. Към ДС функционираше отдел за борба с религията и религиозните прояви. Когато ме извикаха при първото кандидатстване, ми казаха, че Семинарията и Академията до няколко години ще бъдат закрити, а свещениците ще бъдат оставени без заплати. Църковни служби извън храма не се разрешаваха, а в домовете се извършваха тайно. Въведоха се и принудително се налагаха гражданските ритуали. В нощта на Възкресение около храмовете разполагаха милиционерски постове с кучета. Властта използваше всички тоталитарни механизми, за да изолира и маргинализира Църквата. На Синодалното издателство беше разрешено да издава по 1-2 книги годишно. След многогодишно протакане през 1982 г. допуснаха да бъде отпечатана Библията в минимален тираж и от митрополията дадоха по един брой само на свещениците срещу подпис.
Атеистичната борба се водеше твърдо, но прикрито, за да не се накърнява маската на демократичност - мога да изброявам множество лични спомени, които оставаха незабележими за повечето хора. Но моите проблеми изглеждат нищожни спрямо страданията на онези, които са понесли реалната жертвена тежест на първите десет години от комунизма, когато са служили с риск на живота си, без да се отрекат от вярата си. В последвалите години в обществото действаше страхът, насаден през първите десетилетия на жестоко преследване и репресии. А при повечето хора действаше и механизмът на приспособленчеството и нагаждачеството.
Православните в България очакват от доста време канонизацията на духовници и миряни, загинали заради вярата си от репресиите на комунистическата власт...
- Във всички бивши комунистически страни бяха канонизирани десетки новомъченици, Руската православна църква е канонизирала над 1700 души и се проучват съдбите на още над 30 000. България е единствената страна, в която не е канонизиран нито един, въпреки че жертвите са стотици. Това е недостойно към техните страдания и към тяхната памет. Казва се, че се събират сведения и свидетелства. Това не може да бъде оправдание. Нима в другите страни не са събирали?! Монахиня Валентина Друмева, игумения на Калоферския девически манастир, сама издири, събра и издаде многотомен сборник за български свещеници - мъченици и изповедници, гонени и пострадали за вярата в най-ново време. Досега издателството на Зографския манастир е издало 14 тома от нейния труд. Така, макар да не са официално канонизирани, поне знаем имената им и страданията, които са понесли. Това е достоен труд, който заслужава поклон, както заслужават поклон и невинните жертви.
Може би най-голямото поражение за Църквата е подмяната отвътре - в опита да се превърне същността на църковния живот в една ритуалност, в театър. Често обаче даваме примера с Румъния, която също премина през атеистичен режим, но като че ли самият народ не позволи тази подмяна да се извърши в Църквата в такава степен. И днес Църквата в Румъния е силна, а голяма част от румънците са просветено вярващи, а не номинални християни "по кръщелно" като у нас. Какво е Вашето обяснение?
- Основната причина за липса на просветèн духовен живот, разбира се, е в самите клирици. Там, където свещениците насърчават просветата, Божият народ е просветèн. През комунизма съществуваше оправданието, че не се издават книги, че религията се преследва. Сега отдавна условията са променени, издава се прекрасна литература, който проявява интерес може да чете и да се образова. Сега подмяната се извършва с други средства. Най-отблъскващи са суеверните и некомпетентни коментари по някои медии. Но всеки има избор какво да чете, какво да гледа.
Няма как църковният живот да не е номинален при отсъствието на цялостна програма за духовна просвета, при липсата на насърчение. Непросветената вяра е суеверие. Можем да заимстваме от опита на другите църкви, където има прекрасни примери, но не го правим. Комунизмът ни направи лениви и апатични.
Има няколко богословски факултета, но кандидатите са малко. През 90-те години имаше много студенти по богословие, но постепенно стана непрестижно и интересът угасна.
Неизбежно темата за репресиите на режима поставя въпроса за психологията на злото. Какво кара довчера човек с идеали да се превърне в насилник и дори в убиец? И не е ли съвестта на всекиго от нас безкомпромисна до момента, в който ни връхлетят изпитания отвън?
- Въпросите за психологията на злото са вечни. Бог не е сътворил злото, но ни е сътворил свободни и затова мнозина избират злото. Изборът е свободно решение както при Адам, така и при всеки човек. Ако не съществуваше свободата за избор, светът нямаше да е по-добър, защото наложеното добро не е добро.
Злото е съблазнително, защото винаги е с красива маска, а освен това обещава успехи. Доброто често изглежда слабо. Божият Син Христос беше разпнат на кръста и ни призовава да бъдем кротки като Него. Мнозина си представят Бога като всесилен господар и не Го приемат като незлобив Агнец, Който се жертва. В действителност кеносисът - смаляването на всемогъщия Творец, е най-божественото Му свойство. На всеобщия последен съд Той ще ни пита дали сме нахранили гладния, напоили жадния, прибрали странника, облекли голия, посетили болния, като отъждествява Сам Себе Си с всички тези нуждаещи се от помощ. Антихристиянски идеологии са откраднали някои християнски идеали, но не по-малко печално е, когато християнството приеме парадни форми и забрави Божия призив за милосърдие.
Днес за младите българи темата за Православната църква предизвиква известна досада, възприемайки я като закостеняла институция с архаични правила. За някои пък от по-зрялото поколение тя все още е завладяна от "ченгетата"...
- Най-опасният капан, в който може да попадне Църквата, е именно досадата. Досадата по-успешно може да прогони хората от храма, отколкото откритите гонения. Евангелието е най-интересната книга, а за него много често се говори отвлечено и неразбираемо. Много често вярата се представя единствено като следване на правила. Правилата имат своето място както в Църквата, така и навсякъде в живота, но когато правилата се поставят преди любовта, това подменя същността на християнството. Христос казва кой е признакът, по който светът ще познае Неговите последователи - "По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си".
А оправданието за ченгетата също не е меродавно и актуално - не бива да отричаме факта, че в Църквата бяха внедрени много ченгета, но който желае да бъде в Църквата, винаги може да намери храм, в който служи чист и достоен свещеник. Хората, които се оправдават с ченгетата, са не по-малко жалки от самите ченгета. Споменах колко много жертви е дала Църквата през годините на комунистическите репресии. Затова не е справедливо, ако днес виждаме само тази част от историята, която ни е удобна.
Прошката е една от основните категории на християнския живот. Може ли да има прошка за палачите и насилниците?
- Прошка може да има за всеки, ако има истинско покаяние. Прошка без покаяние е формална, защото в прошката участват двете страни. Ако дадем прошка, ние постъпваме като Христос. Но ако извършителят на злото не се покае, той си остава в своя мрак и в своята тиня независимо от нашата прошка. Същото се отнася и за потомците на палачите и насилниците - трябва да можем да различаваме истинското покаяние и автентичната вяра от лицемерната поза. С лицемерието се срещаме по-често, както и фалшивите диаманти са повече. Но това не е оправдание да не можем да разпознаваме истинските добродетели и хората, които ги притежават.
Датата 1 февруари - в памет на жертвите на комунизма, може би не е в топ 5 на новините за деня. На фона на реалности като водната криза в Перник или като шокиращо нечовешките условия и отношение в психиатрични заведения у нас, защо трябва да отделяме внимание и време за почит към жертвите на комунизма - за един безвъзвратно отминал епизод от историята?
- Тази дата почти не присъства в паметта на днешното общество, затова то живее в кризи и нечовешки условия. Психиатричните болници са само индикатор, лакмус на дехуманизацията на съвременното общество. Няма значение дали една жестокост е извършена преди 50 години или преди 5 дни. Тя ще се повтаря, докато нямаме памет и имаме търпимост към злото.
Цялата култура на човечеството всъщност е памет. Паметта ни прави човеци, но тя ни прави и човечни. Емпатията се проявява не само към човека до теб, но и към предците ти. Днес нашата историческа емпатия е заменена от историческа омраза. Липсата на памет се нарича амнезия, а амнезията означава липса на живот. Тук също нашата Църква е в дълг към обществото, защото когато пеем "вечная памят", трябва да изпълваме тези думи със смисъл.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай