Българската театрална и телевизионна публика е силно привързана към Теди Москов. Още по-обичан е от хората от близкото му обкръжение, защото ежедневието му е пълно с хумор и смях, макар и често горчив. Режисьорът вече стана на 59 години – повод да ви припомним някои от най-остроумните, хапливи и иронични изказвания, провокирани от различни злободневни или по-глобални събития, направени пред „Площад Славейков“ и други издания.
На въпрос дали в съвременното българско изкуство има класици, той отговаря:
„Тъй като имам приятели сред театралните, музикалните и писателските среди, ще замълча, за да не засегна някого. Пък и кой съм аз, че да давам оценки! А да наречеш някого „класик“ е обида. Обикновено с класиката са свързани скучните и задължителните за четене през ваканциите произведения на изкуството“.
Днешния български интелектуалец Москов определя като „отдаден на сънища“.
„Мога да нарека интелектуалеца и отшелник. По едно време беше модерно да се казва „емигрант в собствената си родина“, допълва той.
Травма той не открива в българската култура, а по-скоро в душите на хората.
„А душите са свързани с телата, които съответно надделяват в тази взаимовръзка и дърпат „ранената“ душа след себе си към пиянство и разгул“.
Според него, културата е последна грижа на държавата, защото „глухият няма нужда от музика“.
Известен с нетърпимостта си към комунизма и въобще тоталитарния строй, защото семейството му страда от репресивния режим, д-р Атанас Москов, социалдемократ и брат на неговия дядо, дълго време прекарва в лагерите. Москов признава, че всеки, живял по онова време, е „умирисан“ от режима, включително и той самия.
„Ако бях истински бунтар, щях или да бъда погребан някъде, или разрушен психически в някоя лудница, или пропил се в някое провинциално градче, както се случваше с всички, които се бунтуваха – споделя той преди време в интервю за „Преса“. – Достойни хора от моето поколение, оцелели от комунизма, няма. Всички сме „умирисани“ по някакъв начин. Общественият човек (ако бях такъв) би създал партия, или поне движение някакво.“
Споделя, че промените в България го разочароват. Но не е имал свръхнадежди. През 2017-а обявява края на Прехода в разговор пред „Труд“. Макар и да не очаква нищо повече да се случи от тук нататък, все пак е благодарен и за малкото, което е получил.
„Вкусих от страхотно вкусната свобода да казвам каквото мисля. И да мисля, каквото казвам. Да пътувам и работя извън пределите на родината. И да не искам разрешение от граничните войски, за да мина един километър южно от Ахтопол.“
Прехода обяснява с поговорки: „Крушата не пада по-далеч от корена“ и „Каквото си посял преди 10 ноември, такова и ще жънеш“.
А ето защо е спрял да мечтае за светлото бъдеще на България:
„Късно е вече. Това, което желаех, не се случи. Каква я мислехме, каква стана!“.
Запитан защо не иска да се присъедини към политическа партия, въпреки или тъкмо заради недоволството си, режисьорът казва
„Защото и днес партията е една. Няма как да се разделим с еднопартийната система. А съм израснал във време, в което да си партиец си беше срам.“
На въпрос дали прощава предателствата и доносничеството, отговаря:
„Частица от живота ми мина между предатели. Въпреки това тя остава една красива частица. Доносниците си не ги знам. Дано съм ги нямал. Макар че съм ги имал. Прощава се на този, който поиска прошка. Такъв в България не се намери! Късно е за прошки, а и за упреци… „Времето беше такова“… каквото го бяхме направили. Не то ни прави, ние правим него. И ако някой каже: Ега ти държавата…“, бих добавил: „… сме си направили!“
В интервю пред „Площад Славейков“ той се опитва да обясни разрива между власт и култура у нас.
„Не само аз, а и доста други напоследък доказват зависимостта на властта от простака. У нас това е традиция от 1944 г. насам – коментира той. – Въпросът е кой копае днешната пропаст! Дали самата култура, или властимащите!? Или всички едновременно!? Надявам се вече да се появят „инженери” за „мост” над тая пропаст и да обезсмислят труда на копачите… Малко абстрактно отговарям, но ми писна да повтарям конкретното: за обидния бюджет, за евентуален процент от спортния тотализатор, за облекчаване на данъците на евентуалните меценати…“
В интервю от края на 2014-а той засяга и темата за порастването – при него катализатор се оказва загубата на баща му.
„Харесвам албума на „Blood Sweat аnd Tears“ – „Child is Father to the Man“. А да видим как ще преведете тази двусмислица! След смъртта на баща ми осъзнах, че от син се превръщам в родител: на сина си, а и на майка си май… За първи път ще играя тази роля. Не бях идеалният баща на Иван, ще пробвам да наваксам. „Остарях, без да порасна”, казва Фелини (не се сравнявам с него). Аман от цитати…“
На въпрос повече ли е отчаянието днес в сравнение с времето на социализма, Теди Москов казва:
„Днес стана модно да си отчаян. Това е и поза, и носталгия към нещо толкова неясно – миналото! Един мой приятел – Димитър Бочев, писател и бивш журналист от „Свободна Европа“ – ми даде есе за носталгията по миналото, което започва с „Щастливите роби са най-непримирими врагове на свободата“ (цитирам по памет). Ние имаме „тренинг“ в робствата. Имаме и рекорд – около 800 години, ако ги пресметнем всичките. Ще завърша с цитат от записките на баща ми: „Ние не бива да бъдем тъжни. Това е твърде лесно, твърде удобно“. За съжаление вече не мога да питам татко си от кого са тези думи…“
Източник: Площад Славейков
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай