Макар вече да не е пред микрофона на Националното радио, публиката помни точните ѝ анализи, въпросите от упор към политици и управленци и търсенето на истината, каквото ѝ да струва това. Помни светкавичната ѝ реакция към лъжите и точните по хирургически въпроси към събеседниците от различен калибър.
Лили Маринкова не приема определението за себе си като „най-добрата“. Оправданието ни е, че не е наше. Принадлежи на колегата ѝ от БНР Петър Волгин.
Едно интервю за потопилата ни смрад, за очакванията ни, за готовността да бъдем лъгани и за изгубените илюзии на цял народ.
- Има ли живот извън журналистиката, госпожо Маринкова, с цялата отговорност, че такъв въпрос ранява?
- А жива ли е журналистиката? Не ми се налага всеки ден да чета, да гледам и да слушам с часове, за да се надишам с миязмата на живота. Като героя на Емилиян Станев си запушвам ушите, заради свинския вой, като героя на Павел Матев се питам: „Защо не можем като птиците да сме безгрижни цяло лято?" и не споделям манифеста на Слави Трифонов, че България е свободна страна, но хората не са свободни. Свободата не е дар, журналистиката би трябвало да лекува живота, но нашата е на нивото на телевизионните контактьори - злоупотреба с бедата.
- Вие бяхте години пред най-горещия микрофон, този на Българското национално радио, от читавите му времена и в тоталитарните години и след промените. Помните ли толкова грандиозни скандали накуп: изтеклите данни на 5 милиона души, „Aпартаментгейт“, чумата по свинете, единствената кандидатура на Иван Гешев за главен прокурор, 111-то място по свобода на словото... Дълга е редицата?!
- Добавете още източването на БНТ, милиардите, изтекли от спекула с тока и т. н., но у нас явно не са достатъчно грандиозни. Подобни гешефти във всяка друга свободна страна щяха да бълват потоци от реакции, но нашият стоицизъм е недостижим. Ние не само търпим безобразието, но и помагаме на тарикатите да покоряват все по-големи висини. И най-лошото е, че това е специфична българска константа. Питам се: има ли сила, която да я пречупи? Има ли сила, която да вдъхне достатъчно надежда?
- Как гледате на заявката за партия на Слави Трифонов – като бегъл украински отзвук или като нашенски близнак на сегашното управление?
- Трифонов обещава. Смело, но дали не е безразсъдно? Ще бъде ли достатъчно само да трансформира магията на шоуто в политиката?
Неовладяната неприязън на системните играчи говори много. Реакцията им е феодална. В пълните с публика стадиони най-после видяха ония, които могат да ги маргинализират, а те ги подценяваха. Въпросът е, дали тази фанатизирана публика би успяла да държи сметка на когото и да е, в това число и на фаворита. Защото примерът с обкръжението на Борисов е заразителен. Колко от нас могат да устоят на ласкателства и облаги?!
- ВСС, „трудови колективи“, чак ректорът на УНСС застанаха зад Гешев като единствен и незаменим кандидат. Само страх за кожите ли съзирате в това или има и нещо друго, невидимо за публиката?
- Сложно е да се проникне в чувствата на прокурорската квота. Тези персони са в сандвич от ненавист и презрение. Отгоре ги мачкат, отдолу бликат гейзери от неприязън. Какво им остава, освен да се прегърнат? Къде, обаче, е прегръдката на възмутените, онези триста пред ВСС не са ли тристата на Леонид? Момчето от крайните квартали, въздаващият справедливост, българският Давид, който се кълне, че ще победи корупцията?
Номинираният, подкрепен от ректори, интелектуалци, даже и трудови колективи, се върти като дервиш в спирала от гафове. Иска от Франция да разследва Атанас Чобанов, обявява, че има заговор срещу правителството, отхвърля разделението на властите. Бедна ни е фантазията какво още предстои.
- Ако сега сте пред микрофона, пред вас са водачите на всички политически партии и трябва в резюме да обобщите ситуацията в държавата, какво бихте казала?
- Какво, което те не знаят, да им се каже?
Сещам се! Спокойно, всичко е загубено!
Автор: Таня Анастасова, "Либерта"
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай