През тази седмица беше публикувано изследване на Солидарна България под заглавие „Криза на кадрите: дефицит на работна ръка или на достойно заплащане”. В опита си да развенчаят „мита” за недостига на труд в родната икономика, авторите правят свободни интерпретации на некоректно представени данни, които резултират в 50 страници методологически хаос, гарниран с две препоръки.
Още в началото на изследването се прави наивното за целите на подобен доклад сравнение на текущия брой на свободните работни места, обявени в Агенция по заетостта (АЗ), и броя на регистрираните безработните лица (стр. 7). Логиката на Солидарна България е следната: има 193,5 хиляди безработни и само 13,3 хиляди свободни работни места в бюрата по труда. Излиза, че 15 души се конкурират за едно работно място[1], тъй че проблем с недостига на труд няма.
Дори този дилетантски подход към анализа на баланса между търсенето и предлагането на труд обаче има своите особености. Ако авторите си бяха направили труда да прегледат годишните доклади на АЗ, щяха да видят, че средно за 2017 г. съотношението е 6 работници, конкуриращи се за 1 работно място. Откъде идва това разминаване? От Солидарна България като че ли са напипали отговора на този въпрос, въпреки че по някакви причина го игнорират в заключенията си - темпът на входящия и изходящия поток на безработни и работни места е различен, поради което сравненията трябва да се правят за по-дълги периоди (средномесечни или средногодишни).
Странните методологически хватки обаче не спират дотук:
Солидарна България със замах отрича цялата европейска статистическа практика в сферата на недостига на труд, тъй като, видите ли, „всички изводи и анализи, които заключават, че в страната има тежък дефицит на кадри, се базират на анкети, проведени между работодатели”. Припомняме, че недостигът е резултат от несъответствието между търсенето и предлагането. Недостиг може да изпита само някой, който търси нещо. Да отречем работодателите като страната, изпитваща недостиг на труд, е като да отречем мнението на шофьорите за липсата на места за паркиране в центъра на София.
Съществуват обаче и редица обективни критерии, които могат да подкрепят този официален за ЕС, пък бил той и субективен показател за недостиг. Коефициентът на заетост през третото тримесечие на 2018 г. достига рекордните 68,8% при 15-64 годишните и 73,5% при 20-64 годишните. При наличието на (почти) рекордно ниска безработица (и по методологията на АЗ, и по методологията на НСИ) и бърз растеж на възнагражденията през последните години е видно, че субективното мнение на работодателите за наличие на недостиг е подкрепено от данните за общото икономическо развитие на страната. Ако недостиг на труд нямаше, нито заплатите щяха да нарастват с наблюдаваните в последните години темпове, нито бизнесът щеше да настоява за облекчаване на процедурите за внос на работници от трети страни, тъй като у нас щеше да има достатъчно налични кадри.
Методологическият подход настрана – логиката куца
Изследването на Солидарна България профанизира проблемът с разминаването в уменията и характеристиките на качествения и количествения недостиг на труд до степен, която е обидна за всеки занимавал се поне малко с темата. Остава впечатлението, че структурната безработица (която изобщо не се споменава от авторите) е едва ли не функция на „достойната” самооценка на безработните за стойността на собствения им труд. Нищо, че 65% от 57-те хиляди продължително безработни лица (над 1 година) са с основно или по-ниско образование, а 70% от тях са без квалификация. Излиза, че това е някакво съвпадение, а проблемът очевидно е в „достойната заплата”, която кой знае защо не им бива предлагана.
На авторите очевидно им се струва, че коефициентът на безработица трябва да е по-висок от публикувания от АЗ, като се позовават на особеностите при изчисляването на коефициента (АЗ използват за база на изчисленията си данните за населението от Преброяване 2011). Тенденцията към спад на безработицата обаче е ясно видима и в данните на НСИ, където не регистрацията, а самото търсене на работа е достатъчно необходимо условие, за да бъде човек считан за безработен, и където оценката за активното население се променя всяко тримесечие. Още повече, че като част от националните планове за действие по заетостта през последните години се полагат значителни усилия за активиране и регистрация на лица, които доскоро не се брояха за безработни, понеже си стояха вкъщи.
Основните препоръки в доклада са две:
Първата препоръка е за „незабавно спиране на разграждането на трудовото законодателство, което цели масов внос на работници от трети държави и задържане на ръста на заплатите в страната”. Остава впечатлението, че основна мотивация за написването на доклада е „премахването на защитата на местните работници”, като конкретен виновник за което е посочен Валери Симеонов. Въобще, из целия доклад прозира някакъв трудно обясним страх, че ей сега страната ни ще бъде залята от чужденци, искащи да работят за иначе „недостойните” заплати, предлагани у нас.
Втората препоръка е за „достоверна национална статистика за пазара на труда”. Може би преди да коментираме трябва да изчакам евентуални предложения на Солидарна България за ревизиране на европейската статистическа система по начин, който да отразява правилно ситуацията в „трите града и едното село”, посетени в рамките на изследването. А идеята за задължително обявяване на свободните работни места в АЗ като нищо ще излезе противоконституционна.
[1] От Солидарна България признават, че далеч не всички безработни и работодатели се възползват от услугите на АЗ, но заобикалят значимостта на този феномен с оправданието, че частните агенции за набиране на кадри не са им предоставили данни. За абсолютно всеки, който има някакво бегло наблюдение върху пазара на труда у нас, е ясно, че бюрата по труда се използват преди всичко за търсене и предлагане на нискоквалифициран труд. Няма и как да е иначе, при положение че 52% от регистрираните безработни са без професионална квалификация, а 43% са с основно или по-ниско образование.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай